Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отпъждам тези думи на чичо Саш от съзнанието си и се вмъквам обратно в тунела Линкълн. Трябва да съсредоточа цялото си внимание върху две неща и само върху тях: първо, да тикна зад решетките тия двама кучи синове, дето изнасилиха Шамик Джонсън, и второ, да разбера къде се е мотал Джил Перес през последните две десетилетия.

По втора точка: поглеждам адреса, който ми съобщи инспектор Йорк. Рая Сингх, приятелката-свидетел, работи в индийски ресторант, наречен „Хапни богато при бедния индиец“. Ненавиждам наименования-каламбури. Или пък ги обичам? Да опитаме с любов.

И така:

Виждам баща си на предната седалка. Приказките за КГБ не ме вълнуват кой знае колко. Особено след разговора с чичо Саш. Но ето го картончето отново пред погледа ми: ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА.

Първата. Значи, ще има още. Мосю Дженрът, изглежда с финансовото участие на Маранц, не жали средства. Щом са се добрали до тия древни обвинения срещу баща ми, приказки отпреди четвърт век, значи са отчаяни и озверели.

Какво могат да открият?

Аз не съм лош човек. Но и не съм съвършен. Никой не е. Все ще се докопат до нещичко. Ще го раздухат извън всякакви предели и така биха могли сериозно да увредят интересите на благотворителния фонд, моята репутация, политическите ми планове. Но Шамик също има своите кирливи ризи и аз я накарах да ги изрови сама.

Имам ли право да изисквам по-малко от самия себе си?

Пристигам при ресторанта, паркирам и изключвам двигателя. Намирам се извън района на моята юрисдикция, но не мисля, че това ще има особено значение. Поглеждам през прозореца на колата, сещам се отново за ризата и звъня на Лорън Мюз. Когато чувам гласа й, аз си казвам името и продължавам:

— Може би съм изправен пред малък проблем.

— От какъв характер? — пита тя.

— Бащата на Дженрът ми е вдигнал мерника.

— В смисъл?

— Рови из миналото ми.

— Ще намери ли нещо?

— Почнеш ли да ровиш в нечие минало — казвам аз, — все ще изровиш нещо.

— Не и в моето — отвръща тя.

— Айде бе? А ония трупове в Рино?

— Нищо не можаха да докажат.

— Е, и? А съмнението?

— Майтап, бе Коуп. Приказка да става.

— Голяма си майтапчийка, Мюз. И все на място. Много професионално.

— Добре де. Стига опява. Какво точно искаш?

— Нали си гъста с повечето частни детективи?

— Има нещо такова.

— Нека се ослушат. Да видим, дали могат да разберат кой точно рие около мене и какво търси.

— Добре, веднага.

— И, Мюз?

— Какво?

— Не е много спешно. Ако няма хора подръка, не се притеснявай.

— Има, Коуп. Както ти казах, почвам начаса.

— Какво мислиш за днешното заседание?

— Днес бе добър ден за добрите.

— Така е.

— Само че може би не достатъчно добър.

— Заради Кал и Джим ли?

— Иде ми да застрелям всички с такива имена.

— Хващай се за работа — отвръщам аз и затварям.

 

Що се отнася до интериора, индийските ресторанти могат да се разделят на две групи — много мрачни и прекалено светли. Този спада към втората категория и се радва на украса като на индуски храм, само че от най-безвкусен порядък. Разполага с фалшиви мозайки и множество осветени статуи на напълно непознати за мен божества. Сервитьорките са издокарани в одежди, изложили на показ талията, които напомнят за дрехата на лошата сестра в един нашумял напоследък мюзикъл.

Всички се придържат към стереотипите си, но тук наистина очакваш всеки момент да се разнесат акордите на фалшива увертюра. Полагам сериозни усилия да уважавам особеностите на всяка чужда култура, но колкото и да се мъча, не мога да не се отвратя от музиката в индийски ресторант. В момента из въздуха се носи нещо, което извиква представа за котешко мяукане в акомпанимент на индийска ситара.

Управителката се мръщи насреща ми.

— Колко души?

— Не съм дошъл за обяд — успокоявам я аз.

Тя чака.

— Търся Рая Сингх.

— Кого?

Повтарям името.

— Не я… впрочем, чакайте… това е новата. — Кръстосва ръце пред гърдите и ме гледа.

— Тук ли е сега? — питам аз.

— Кой пита?

Вдигам вежди. Не ми се удава особено добре. Мъча се да изглеждам надменен, но се получава като да страдам от запек.

— Президентът на Съединените щати.

Връчвам й визитна картичка. Тя й хвърля един поглед и изненадващо крясва:

— Рая! Рая Сингх!

Рая Сингх пристъпва насам, а аз правя крачка назад. Тя е по-млада, отколкото очаквам, едва навършила двайсетте и смайващо красива. Първото нещо, което бие на очи и няма как да остане незабелязано при тая униформа, е обстоятелството, че момичето разполага с повече извивки по тялото, отколкото е възможно с оглед анатомическите закони. Застинала е неподвижно, а изглежда сякаш тялото й трепти. Черната й коса е на къдри и моли да я докоснеш. Кожата й е по-скоро златиста, отколкото кафява, а в бадемовите й очи можеш да потънеш и да не намериш път назад.

— Вие ли сте Рая Сингх? — питам аз.

— Да.

— Казвам се Пол Коупланд. Прокурор за област Есекс в щата Ню Джърси. Ще може ли да разменим няколко думи?

— За убийството ли?

— Да.

— При това положение, естествено.

В изговора й се долавя някакъв намек за богаташки девически пансион, което облагородява неугледната обстановка. Правя усилие да не се блещя. Тя го забелязва и приема с лека усмивка. Не искам да приличам на извратен психар, защото не съм такъв. Женската красота ме покорява напълно. Не мисля, че само мене. Тя ме обезоръжава също като произведение на изкуството. Като творение на Рембранд или Микеланджело. Като вечер в Париж или изгрев над Големия каньон. Като тюркоазен залез в Аризона. Помислите ми не са непристойни. Те имат отношение, както сам си давам сметка, по-скоро към изкуството.

Тя ме извежда навън, където е по-тихо. Обгръща се с ръце, сякаш й е студено. Това движение, както и всяко друго при нея, сякаш съдържа дълбоко скрит смисъл. Навярно не го прави умишлено. Всичко около нея те кара да си мислиш за лунни нощи и широко легло с балдахин, а това май прави на пух и прах преценката ми за „отношение към изкуството“. Изкушавам се да й предложа сакото си, но тук изобщо не е хладно. Пък и не съм със сако.

— Познавате ли мъж на име Маноло Сантяго? — питам аз.

— Той бе убит.

Гласът й е подчинен на странен ритъм — все едно произнася реплики от някаква роля.

— Но го познавахте?

— Да, разбира се.

— Любовници ли бяхте?

— Още не.

— Още?

— Отношенията ни — пояснява тя — бяха платонически.

Погледът ми опипва паважа, а след това се прехвърля върху другата страна на улицата. Още по-добре, казвам си. Всъщност не ме е грижа толкова за убийството или за неговите извършители. Искам да науча всичко за Маноло Сантяго.

— Знаете ли, къде живее господин Сантяго?

— Не, за съжаление не знам.

— Как се запознахте?

— Спря ме на улицата.

— Просто ей така? Кисне си на улицата и ви издебва?

— Да — отвръща тя.

— А после?

— Попита ме дали не искам да ме почерпи чашка кафе.

— И вие приехте?

— Да.

Поглеждам я отново. Ослепителна е. Тази дрешка върху тъмната кожа… убиец.

— Винаги ли го правите? — питам аз.

— Кое?

— Да приемате предложена ви от първия срещнат чашка кафе?

Това й се струва забавно.

— Длъжна ли съм да оправдавам постъпките си пред вас, господин Коупланд?

— Не.

Тя замълчава.

— Необходимо ни е да научим повече за господин Сантяго.

— Мога ли да попитам защо? — интересува се тя.

— Маноло Сантяго е измислено име. Искам да разбера кой се крие зад него.

— Нямам представа.

— С риск да наруша правилата на дискретността — започвам аз, — трудно ми е да ви разбера.

— Да разберете какво, господин Коупланд?

— Мъжете сигурно се лепят по вас като мухи върху мед — казвам аз.

Усмивката й този път е малко крива и потайна.

— Това ме ласкае много, господин Коупланд, благодаря ви.

Опитвам се да следвам линията:

— Та защо тръгнахте с него?

— Има ли значение?

— Може би така ще науча нещо за него.

— И аз не знам. Ако ви кажа например, че ми се стори красив, това ще ви бъде ли от полза?

— Така ли беше?

— Кое? Дали бе красив? — Нова усмивка. Немирен кичур засенчва дясното й око. — Гласът ви звучи почти като на ревнивец.

— Госпожице Сингх…

— Да?

— Разследвам убийство. Така че дали да не престанем с тези приказки?

— Смятате ли, че сме в състояние? — Тя прибира кичура. Аз гледам упорито.

— Добре, тогава — продължава момичето, — не би било зле.

— Можете ли да ми помогнете да науча истинската му самоличност?

Тя се замисля.

— Може би посредством телефонните му разговори?

— Проверихме апарата, който бе у него. Вашето обаждане е единствено.

— По-рано имаше друг номер.

— Помните ли го?

Тя кимва и ми го съобщава. Записвам го върху гърба на една от визитните си картички с помощта на малка писалка.

— Нещо друго?

— Не се сещам.

Вземам друга визитка и надрасквам номера на мобилния си телефон отзад.

— Ако се сетите за нещо, ще ме потърсите, нали?

— Разбира се.

Подавам й картончето. Тя ме гледа усмихната.

— Какво има?

— Не носите брачна халка, господин Коупланд.

— Не съм женен.

— Разведен или вдовец?

— Какво ви кара да мислите, че не мога да бъда заклет ерген?

Рая Сингх не си дава труд да отговори.

— Вдовец съм.

— Съжалявам.

— Благодаря ви.

— От колко време?

Ще ми се да й кажа, че изобщо не й влиза в работата, но не искам да си развалям отношенията с нея. Пък е и страхотно красива, да ме вземат дяволите дано!

— Вече шест години.

— Разбирам.

Гледа ме с тия нейни очи.

— Благодаря ви за отзивчивостта — казвам аз.

— Няма ли да ме поканите да излезем?

— Моля?

— Виждам, че ме намирате красива. Аз съм сама, вие също. Следователно защо не ме поканите да излезем?

— Нямам обичай да смесвам служебните дела с личните — отвръщам аз.

— Пристигнах в тази страна от Калкута. Били ли сте там?

Внезапната смяна на темата ме обърква за миг. Изговорът й също няма особена връзка със споменатия град, но в наши дни това не означава кой знае какво. Отвръщам, че не съм бил никога, но съм чувал за този град, разбира се.

— Каквото и да сте чули — казва тя, — имайте предвид, че е още по-лошо.

Аз пак мълча и се питам накъде ли бие.

— Аз имам планове за своя живот — продължава тя. — Първата част бе да се добера дотук. До Съединените щати.

— А втората?

— Хората тук са готови почти на всичко, за да си пробият път в живота. Някои залагат на конни състезания. Други мечтаят да станат например прочути спортисти. Трети се отдават на престъпност, продават телата си или се събличат за пари. Аз знам добре с какво разполагам. Красива съм. Освен това аз съм добър човек и съм се учила — тя търси подходящите думи — как да бъда добра за един мъж. Аз мога да даря някой мъж с нечувано щастие. Ще бъда покорна. Винаги ще бъда на негова страна. Ще повдигам духа му. Ще превърна нощите му в рай. Ще бъда негова когато поиска и както поиска. И ще го правя с радост.

Опа-ла-а-а.

Намираме се посред оживена улица, но Бога ми, настава такава тишина, че с положителност бих чул стъпките на мравка. Устата ми пресъхва.

— Маноло Сантяго — проговарям аз с далечен глас, — мислите ли, че той би могъл да се окаже този мъж?

— Отначалото мислех — отвръща тя. — Но не беше. Вие изглеждате приятен. Като човек, който би се отнасял добре с една жена. — Рая Сингх може би приближава едва забележимо. Не мога да бъда сигурен, но изведнъж тя ми изглежда някак близка. — Виждам, че имате неприятности. Не спите добре нощем. Така че откъде знаете, господин Коупланд?

— Какво да знам?

— Че не съм именно аз тази? Тази, която ще ви направи безумно щастлив. Редом с която ще спите като къпан?

Ами сега?

— Не съм сигурен — мрънкам аз.

Тя просто ме гледа. Усещам как погледът й стига до палците на краката ми. Сигурно ме баламосва. Няма начин да е друго. Но пък тази прямота, това право ти куме в очи, без всякакво увъртане… Внушава усещане за топлина.

— Трябва да тръгвам — приключвам аз. — Имате номера ми.

— Господин Коупланд… Изчаквам я.

— Защо дойдохте всъщност?

— Моля?

— Защо проявявате интерес към убийството на Маноло?

— Мисля, че ви обясних. Аз съм областният прокурор и…

— Това не е истинската причина за вашето идване.

Аз мълча. Тя ме наблюдава с втренчен поглед. Накрая питам:

— Какво ви кара да мислите подобно нещо? Думите й ме поразяват като ляво кроше:

— Вие ли го убихте?

— Какво!

— Казвам…

— Чух какво казахте. Естествено, че не. Но, откъде ви дойде наум подобно нещо?

Рая Сингх маха с ръка.

— Довиждане, господин Коупланд. — Тя ме дарява с още една усмивка, от която се чувствам като пусната върху пясъка риба. — Надявам се да откриете онова, което издирвате.