Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Най-накрая Грета се обажда.

Карам към къщи и се мъча да намеря проклетото „хендсфри“, за да не хване пътната полиция областния прокурор на Есекс в нарушение с мобифон в едната ръка и друга на волана.

— Къде си? — пита тя.

Долавям сълзите в гласа й.

— На път за вкъщи.

— Мога ли да дойда?

— Разбира се, че можеш. Търсих те няколко…

— Бях в съда.

— Боб плати ли гаранция?

— Да. Сега е горе. Слага Мадисън да спи.

— Той каза ли ти…

— Кога ще се прибереш?

— След петнайсет, най-много двайсет минути.

— Ще дойда след час, става ли?

Грета прекъсва, преди да й отговоря.

Когато се връщам, Кара е още будна. Това ме радва. Слагам я да спи и играем новата игра, наречена „Дух“. Това е комбинация от криеница и гоненица. Единият се крие. Когато го намерят, трябва да стигне изходната позиция преди другия. Ние правим играта още по-глупава, като я играем в леглото. Това силно ограничава избора на скришни места, както и на изходна позиция. Кара се крие под завивките, а аз се правя, че не я виждам. След това тя затваря очи, а аз пъхам глава под възглавницата. Тя е не по-малко добра в преструването от мен. Понякога се крия, като приближавам лице съвсем до нейното, така че ме вижда, щом отвори очи. И двамата се заливаме от смях. Играта е тъпа и глупава и на нея скоро ще й омръзне, а на мен това хич не ми се иска.

Когато Грета пристига, отворила си с ключа, който й дадох преди години, аз съм така запленен от блаженството на моята дъщеря, че почти съм забравил за всичко — за младежите, които изнасилват, за момичетата които изчезват в гората, за серийните убийци, които прерязват гърла, за баджанаците, които измамват доверието ти, за опечалените бащи, които заплашват малки момиченца. Но шумът при вратата ме връща в действителността.

— Трябва да вървя — казвам на Кара.

— Нека още веднъж — моли тя.

— Леля ти Грета е дошла. Трябва да говоря с нея.

— Само веднъж, моля те!

Децата винаги молят за още веднъж. Ако отстъпиш, ще го сторят пак и пак. Винаги ще има още веднъж. Но аз казвам:

— Добре, още веднъж.

Кара се засмива и се скрива, а аз я намирам и тя се заплюва, а после моли за още веднъж, но аз съм последователен, целувам я по бузата и я оставям да моли почти разплакана.

Грета стои в основата на стълбата. Не е бледна. Очите й са сухи. Устата й е здраво стисната, което допълнително подчертава и без това изпъкналата челюст.

— Боб не е ли с теб? — питам аз.

— Гледа Мадисън, А и адвокатът трябва да дойде скоро.

— Кого е наел?

— Хестър Кримстейн.

Знам я. Много е добра.

Слизам по стълбата. Обикновено я целувам по бузата. Днес не го правя. Не знам как точно да постъпя. Нито какво да кажа. Грета се насочва към кабинета. Следвам я. Сядаме на софата. Вземам ръцете й в моите. Поглеждам лицето й, това най-обикновено лице, и както всеки път, виждам ангел. Обожавам Грета. Наистина. Сърцето ми се къса заради нея.

— Какво става? — питам аз.

— Трябва да помогнеш на Боб — казва тя. И добавя: — Да ни помогнеш.

— Ще направя, каквото мога. Знаеш това.

Ръцете й са ледено студени. Тя свежда глава, а после ме поглежда право в очите.

— Трябва да кажеш, че си ни дал парите на заем — казва Грета с абсолютно безизразен глас. — Че си знаел за всичко. Че сме се разбрали да върнем парите с лихва.

Аз мълча.

— Пол.

— Караш ме да излъжа.

— Нали току-що каза, че ще направиш каквото можеш.

— Нима ми казваш… — Налага се да млъкна за миг. — Нима ми казваш, че Боб е взел парите? Че ги е откраднал от благотворителния фонд?

Гласът й е твърд.

— Той е взел парите назаем, Пол.

— Шегуваш се, нали?

Грета дръпва ръцете си от моите.

— Нищо не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Ще го вкарат в затвора — казва тя. — Моя съпруг. Бащата на Мадисън. Боб ще влезе в затвора. Не разбираш ли? Това ще съсипе живота на всички ни.

— Боб трябваше да помисли, преди да краде от един благотворителен фонд.

— Не е откраднал. Взел е назаем. Имаше трудности в работата. Загуби двама основни клиенти. Знаеш ли това?

— Не. Защо не ми е казал?

— И как да ти го каже?

— Тоест решил е, че е по-лесно да открадне.

— Не е… — Тя млъква по средата на изречението и клати глава. — Не е толкова просто. Подписали бяхме всичко за този басейн. Беше грешка — изхвърлихме се.

— Ами твоите пари?

— След смъртта на Джейн родителите ми решиха да вкарат всичко в попечителски фонд. Нищо не мога да пипна.

Поклащам глава.

— И той реши да открадне.

— Спри да повтаряш това. Виж тук. — Подава ми някакви ксерокопия. — Боб е записвал всеки похарчен цент. При шест процентова лихва. Щеше да върне всичко, щом се изправи на крака. Това бе единственият начин да се оправим.

Преглеждам листовете, търся нещо, което да им помогне, да ми покаже, че не е истина онова, което разправят за тях. Но не намирам нищо. Това са написани на ръка бележки. Може да са писани по всяко време. Сърцето ми се свива.

— Ти знаеше ли? — питам аз.

— Това няма никакво отношение към въпроса.

— Тъкмо напротив. Знаеше ли?

— Не — отговаря тя. — Той не ми каза откъде идват парите. Но виж какво, знаеш ли колко часа труд е вложил в този фонд? Той е директор. Човек на такъв пост би следвало да получава пълна заплата. Шест цифри минимум.

— Моля те, не се опитвай да го оправдаеш по този начин.

— Ще го оправдавам по всеки възможен начин. Аз обичам мъжа си. Ти го познаваш. Боб е добър човек. Той е заел парите и щеше да ги върне, преди някой да разбере. Такива неща се правят непрекъснато. Много добре ти е известно. Но заради твоето положение и оня проклет процес полицията се зарови в нещата. Сега се готвят да съсипят човека, когото обичам. А ако сторят това, ще съсипят и мен, и семейството ми. Не разбираш ли това, Пол?

Много добре го разбирам. Виждал съм подобни неща и преди. Цялото семейство ще опере пешкира. Опитвам се да сподавя гнева си. Искам да видя нещата с нейните очи, да приема нейните оправдания.

— Не знам какво очакваш от мен — казвам аз.

— Говорим за целия ми живот.

Сепвам се при тези думи.

— Спаси ни, моля те!

— Чрез лъжа ли?

— Беше заем. Той просто не е имал време да ти каже. Затварям очи и поклащам глава.

— Той е откраднал от благотворителен фонд. От благотворителния фонд на твоята сестра.

— Не е на сестра ми. Твой е. Пускам това покрай ушите си.

— Бих желал да съм в състояние да помогна, Грета.

— Обръщаш ни гръб, така ли?

— Не ви обръщам гръб. Но и не мога да лъжа заради вас.

Тя ме гледа втренчено. Ангелът го няма вече.

— Аз бих го направила за теб и ти знаеш това много добре.

Мълча.

— Ти предаваш всички в живота си — казва Грета. — Остави сестра си без надзор в лагера. А най-накрая, когато моята сестра страдаше най-силно… — Тя млъква.

Температурата в стаята пада с десет градуса. Заспалата змия в стомаха ми се събужда и започва да гризе. Срещам очите й.

— Кажи го. Продължавай, кажи го.

— „Джейн лекува“ няма нищо общо с Джейн. Има общо с теб. С твоята вина. Сестра ми умираше. Болеше я много. Аз бях там, край смъртното й легло. А теб те нямаше.

Безкрайните мъки. Дните се превръщаха в седмици, седмиците в месеци. Аз бях там. Гледах всичко това. Повечето във всеки случай. Гледах как се стопява жената, която обожавах, моята главна опора. Гледах как гасне светлината в очите й. Усещах миризмата на смъртта, която лъхаше от жената, ухаеща на люляк, когато се любехме на открито през един дъждовен следобед. Но към края не можех повече. Не можех да гледам, как гасне последната искрица живот. Паднах духом. Най-тежкия момент в моя живот. Рухнах и моята Джейн си отиде в мое отсъствие. Грета е права. Отново напуснах своя пост. Отново. Никога няма да преодолея чувството за вина. И наистина то ме подтикна да учредя фонда.

Грета знае това, разбира се. Както сама каза току-що, единствено тя остана докрай до смъртното легло. Никога не сме говорили за това. Нито един път не е запращала в лицето ми истината за моя позор. Винаги съм искал да узная дали Джейн е попитала за мен в самия край. Дали е знаела, че ме няма. Но така и не попитах. Дали да не го сторя сега? И каква разлика? Кой отговор би ме задоволил? Какъв отговор заслужавам да чуя?

Грета се изправя.

— Значи, няма да ни помогнеш?

— Ще помогна, но не мога да излъжа.

— Ако това би спасило Джейн, щеше ли да излъжеш? Нищо не мога да кажа.

— Ако лъжата би спасила живота на Джейн, ако с лъжа би могъл да върнеш сестра си, щеше ли да излъжеш?

— Но това си е чисто теоретизиране!

— Не, не е. Защото сега говорим за моя живот. Ти не искаш да излъжеш, за да го спасиш. И това е типично за тебе, Коуп. Готов си да направиш всичко за мъртвите. По живите не си падаш много-много.