Харлан Коубън
Гората (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Доктор Тара О’Нийл рядко спи повече от четири-пет часа на денонощие. Просто не се нуждае от сън. В ранни зори на другия ден тя е отново в гората. Харесва й тази гора. Всички гори й харесват. Тя получава висше образование в Университета на Пенсилвания във Филаделфия. Хората си мислят, че там страшно й е харесало. Такова хубаво момиче си, все й повтарят, а градът е толкова прекрасен, така жив с всичките тези хора, с цялото си разнообразие.

Но през време на цялото следване О’Нийл неизменно се прибира у дома всеки уикенд. В крайна сметка победи на изборите за съдебен лекар и печели допълнително като патолог на Уилкс Барс. Опитва се да изгради собствена житейска философия и стига да извода, който формулира навремето една рок-звезда — май Ерик Клептън. Той твърди, че не е голям почитател на човешкия род. И тя не е. Много повече предпочита — колкото и парадоксално да звучи това — да остава насаме със себе си. Обича да чете и да гледа филми, без да е принудена да слуша чужд коментар. Не може да се оправя с мъжете и техния егоцентризъм, с постоянните им хвалби и непреодолимо усещане за несигурност. Не изпитва нужда от другар в живота.

В такива моменти — само в гората, като сега — се чувства най-щастлива.

О’Нийл носи куфарче с инструменти, но сред всичките хитроумни приспособления, купени с обществени средства, най-полезно в нейните очи си остава най-простото: едно обикновено сито. Почти не се различава от нейното в кухнята. Тя го изважда и се заема с пръстта в изкопа. Задача на ситото е да открие зъби и малки костици.

Това е изтощителна и прецизна работа, горе-долу като при археологически разкопки, в каквито е вземала участие след последната си година в гимназията. Това стана в пустинните територии на Южна Дакота. В една област, наречена Ямата на голямото прасе, защото там намериха останки от археотерий, което си е на практика огромно древно прасе. Тя работеше с останки от подобни животни от антични носорози. Чудесни времена.

Сега действа със същата търпелива методичност — движения, които повечето хора биха определили като умопомрачително досадни. Но Тара О’Нийл е на друго мнение. И старанието й бива възнаградено.

След около час в ситото попада малка кост.

Пулсът на докторката забързва. Тя очаква нещо подобно. Знае, че е възможно, след като направи първоначалните рентгеноскопски проучвания на скелета. И все пак. Да открие липсващото парченце…

— О, Гос…

Тя го казва на глас, а ехото повтаря в тишината на смълчаната гора. Не може да повярва на очите си, но доказателството лежи красноречиво в дланта на облечената в гумена ръкавица ръка. Това е подезична кост.

Или поне половината. Силно калцирана и дори трошлива. Тя се залавя отново за работа. Вече не може да има грешка. Пет минути по-късно излиза наяве и втората половина. Доктор О’Нийл държи двете костици в длан.

След всичките тези години двете парченца пасват точно едно с друго.

Победоносна усмивка огрява лицето на съдебната лекарка. Известно време тя наблюдава плода на своя труд и клати глава в страхопочитание.

Изважда мобилния си телефон. Няма покритие. Изминава забързано близо километър, преди да се появят две чертици. Набира шерифа Лоуъл. Той се обажда при втория сигнал.

— Ти ли си, докторке?

— Аз съм.

— Къде си?

— При гроба.

— Гласът ти е възбуден.

— Има защо.

— И какво е то?

— Открих нещо в пръстта — съобщава Тара О’Нийл.

— Което означава, че…

— Което означава, че целият ни случай се преобръща с главата надолу.

 

Събужда ме един от онези бипкащи звуци, които издават болничните апарати. Раздвижвам се бавно, отварям очи и примигвам. Наблизо седи госпожа Перес.

Придърпала е стола си до самото легло. Чантата й е в скута. Коленете са допрени едно до друго. Гърбът е из правен. Поглеждам я в очите. Тя плаче.

— Научих за господин Силвърстейн — казва тя.

Аз изчаквам.

— Научих също така, че са открили кости в гората.

Имам усещането, че са ме разрязали на парчета. Поглеждам откъм дясната си страна. Там се мъдри поставка с една от онези жълто-кафеникави канички от пластмаса, които, изглежда, са създадени специално за болниците с цел да правят водата в тях още по-непоносима на вкус. Понечвам да се пресегна, но госпожа Перес е на крака, преди да успея да си го помисля. Налива вода и ми я подава.

— Искате ли да ви помогна да седнете в леглото? — пита тя.

— Това не е лоша идея.

Тя натиска дистанционното и леглото започва да се прегъва под кръста ми.

— Така добре ли е?

— Много добре — отвръщам аз.

Тя сяда отново.

— Вие няма да оставите нещата така — отбелязва госпожа Перес.

Не си давам труд да отговоря.

— Разправят, че господин Силвърстейн е убил моя Джил. Смятате ли, че това е истина?

Моя Джил. Значи фалшът е забравен. Няма повече криене зад една лъжа или зад една дъщеря. Никакви хипотези повече.

— Да.

Тя кимва.

— Понякога си мисля, че Джил наистина умря в тази гора. Така трябваше да бъде. Изтеклото време след това бе просто назаем. Когато ме потърси полицаят онзи ден, вече знаех. През цялото време го очаквах, разбирате ли? Една част от Джил така и не си отиде от онази гора.

— Разкажете ми какво стана.

— Мислех, че знам. През всички тези години. Но изглежда и аз не научих истината. Може би Джил ме е лъгал.

— Разкажете ми онова, което знаете.

— Вие сам бяхте в лагера тогава. Познавате моя Джил.

— Да.

— Познавате и момичето. Онази Марго Грийн.

Потвърждавам.

— Джил много си падаше по нея. Той, едно бедно момче. От най-изпадналата част на Ървингтън. Господин Силвърстейн имаше програма за приемане на бедни деца в лагера. А аз работех в пералнята. Знаете това.

Знаех го.

— Много харесвах майка ви. Тя бе толкова умна. Много си приказвахме с нея. За какво ли не. За книги, за живота, за нашите разочарования. Наташа бе стар дух, както се казва. Толкова красива и така крехка. Разбирате ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Както и да е. Джил хлътна много здраво по онази Марго Грийн. Напълно разбираемо. Беше на седемнайсет. В неговите очи тя бе направо фото-модел. Така става при мъжете. Оставят се изцяло на страстта. Моят Джил не бе по-различен в това отношение. Тя разби сърцето му. Но и това се случва под път и над път. Би следвало да се поизмъчи няколко седмици и да продължи нататък. И сигурно така щеше да стане.

Тя млъква.

— А какво стана всъщност? — обаждам се аз.

— Уейн Стъйбънс.

— Какво по-точно?

— Той подшушна на Джил. Каза му, че не бива да я оставя да й се размине. Събуди мъжкаря у моя син. Убеди го, че Марго му се надсмива. Опитайте се да си представите всичко, което му е надрънкал. И след известно време — не знам точно кога — Джил повярва.

Аз правя гримаса.

— И те се наговарят да й прережат гърлото за отмъщение, така ли?

— Не. Но Марго върти опашка из целия лагер. Не може да сте забравили това, нали?

Уейн каза същото. Тя се държеше особено предизвикателно.

— Мнозина в лагера имаха желание да й натрият носа. И моят син, разбира се. А също Дъг Билингъм. Може би и вашата сестра. И тя участва, макар и под влиянието на Дъг. Но това не е от значение.

Една сестра отваря вратата.

— Не сега — спирам я аз.

Очаквам да се пазари, но нещо в гласа ми явно я разубеждава. Тя отстъпва и затваря вратата. Госпожа Перес седи със сведен поглед. Вперила е очи в чантата си, сякаш я е страх да не й я задигне някой.

— Уейн планира всичко много внимателно. Така каза Джил. Щели да примамят Марго в гората. Замислено било като шега. Сестра Ви помагала. Казала на Марго, че в гората ще се срещнат с няколко интересни момчета. Джил си сложил маска на главата. Сграбчил Марго. Вързал я. Тук всичко трябвало да свърши. Щели да я оставят вързана за известно време. Щяла или да се освободи сама, или те щели да я развържат. Тъпо наистина, съвсем хлапашка работа, но стават такива неща.

Знам, че стават. В лагера подобни „шегички“ се случваха през ден. Спомням си как пренесохме едно дете заедно с леглото му в гората. На сутринта се буди сам под дърветата и се насира от страх. Или пък светваме със силно фенерче в очите на някой заспал, като в същото време тресем леглото и викаме „Пази се от влака!“, докато нещастникът скача като див под гръмки смехове. Спомням си двама грубияни, които наричаха останалите деца „духачи“. Една нощ ги изчакахме да заспят дълбоко и като съблякохме единия гол, настанихме го в леглото при другия. На сутринта всички ги виждат заедно и тормозът над останалите престава.

Да завържеш за известно време подобна фукла в гората би изглеждало напълно в реда на нещата.

— И тогава нещата приемат ужасяващ обрат — продължава госпожа Перес.

Аз чакам.

Една сълза се търкулва по бузата на възрастната жена. Тя бърка в чантата си и вади пакетче салфетки. Попива влагата в очите си, бърше сълзата.

— Уейн Стъйбънс изважда бръснач.

Мисля, че при тези нейни думи очите ми леко се разширяват. Почти виждам тази сцена. Виждам и петимата, съзирам лицата им, различавам изкривените от изненада черти.

— Всъщност Марго веднага разбира какъв е замисленият план и участва в играта. Оставя се на Джил да я завърже. След това започва да се подиграва на моя син, да му разправя, че не знае какво да прави с една истинска жена. Подобни обиди жените отправят към мъжете откакто свят светува. И Джил не й прави нищо. Какво би могъл да стори? Но ето че Уейн неочаквано изважда бръснач. Отначало Джил го приема като част от играта. Прави се с цел да я уплашат. Но Уейн не се колебае. Той приближава Марго и прерязва гърлото й от ухо до ухо.

Затварям очи. Представям си всичко това. Виждам как острието се забива в свежата кожа, бликва кръв, силата на живота напуска младото тяло. Мисля си и за друго: докато колят Марго Грийн, аз се любя с приятелката си едва на няколкостотин метра от мястото. Сигурно може да се открие нещо покъртително в това съседство на най-ужасното сред човешките деяния с най-прекрасното от тях, но сега ми е невъзможно да го съзра.

— За известно време никой не помръдва. Всички са застинали по местата си. След това Уейн се усмихва към останалите и казва:

— Благодаря за съдействието.

Аз смръщвам вежди, но сякаш започвам да разбирам: Камил е подмамила Марго в гората. Джил я е завързал…

— Тогава Уейн вдига бръснача високо. Джил каза, че за всички става ясно колко е доволен от стореното. Гледа в захлас мъртвото тяло на Марго. У него се събужда жажда. Тръгва към тях. Те побягват в различни посоки. Уейн ги преследва. Джил бяга километри. Не знам какво точно е станало. Но можем да се досетим. Уейн настига Дъг Билингхем. И го убива. Но Джил успява да се спаси. Също и вашата Камил.

Медицинската сестра се появява отново.

— Съжалявам, господин Коупланд. Трябва да ви премеря пулса и кръвното.

Кимвам й да влезе. Минава време, преди да успокоя дишането си. Усещам как сърцето се мъчи да изскочи навън. Отново. Ако не се успокоя, ще ме оставят тук завинаги.

Сестрата работи бързо и мълчаливо. Госпожа Перес се оглежда наоколо, сякаш е току-що влязла. Сякаш едва сега забелязва къде се намира. Опасявам се, че ще загубя контакт с нея.

— Всичко е наред — казвам й аз.

Тя кимва.

Сестрата привършва.

— Днес ви изписват — осведомява ме тя.

— Превъзходно.

Тя се усмихва едва-едва и ни оставя сами. Чакам госпожа Перес да продължи.

— Джил е смразен от ужас, разбира се. Можете да си го представите. Също и сестра ви. Трябва да видите нещата от тяхна гледна точка. Те са млади. За малко да ги убият. Пред очите им е заклана Марго Грийн. Но вероятно най-страшни за тях остават думите на Уейн Стъйбънс: „Благодаря за съдействието“. Нали разбирате?

— Той ги превръща в съучастници.

— Да.

— И какво правят по-нататък?

— Просто се крият. Повече от едно денонощие. Двете с вашата майка полудяхме от страх. Мъжът ми бе у дома в Ървингтън. Вашият баща беше в лагера. Но той участваше в издирването. Бях заедно с майка ви, когато телефонът иззвъня. Джил знаеше номера на монетния автомат в дъното на кухнята. Звъня три пъти по ред, но всеки път затваряше, дочул чужд глас. И тогава, повече от денонощие след изчезването им, слушалката вдигнах аз.

— И Джил ви разказа какво е станало.

— Точно така.

— Казахте ли на мама?

Тя кимва. Започвам да разбирам.

— Говорихте ли с Уейн Стъйбънс?

— Не се наложи. Той сам потърси майка ви.

— Какво й каза?

— Нищо заплашително. Но й изяснил картината. Осигурил си бе алиби за тази нощ. И знаете ли, ние бяхме вече наясно.

— С кое?

— Братът на Джил, моят Едуард, лежеше в затвора. Самият Джил имаше малко петно в досието си — откраднали кола с неколцина приятели. Вашето семейство бе бедно, моето — също. Работата бе доста оплескана. Полицията щеше да се заинтересува защо сестра ви е подмамила Марго Грийн в гората. Уейн си беше опекъл баницата. Той бе богат я обаятелен. Лесно щеше да си осигури най-качествена защита. Вие сам сте прокурор, господин Коупланд. Вие кажете: ако Джил и Камил се бяха появили на сцената, кой би им повярвал?

Затварям очи.

— И вие ги посъветвахте да си останат скрити.

— Да.

— Кой подхвърли напоените с кръв дрехи?

— Аз. Срещнах се с Джил. Той още се криеше в гората.

— Видяхте ли сестра ми?

— Не. Той ми даде дрехите. Нарани се. Притисна дрехата към раната. Казах му да остане в гората, докато измислим какво да правим. Двете с майка ви се мъчихме да извъртим нещата така, че полицията сама да се добере до истината. Но нищо не можахме да направим. Дните си минаваха. От друга страна, аз знаех как би постъпила полицията: дори да ни повярват, Джил си остава съучастник. Също и Камил.

Аз съзирам още нещо.

— Вие имахте и сакат син, нали?

— Да.

— И ви трябваха пари за неговото лечение. А може би и за Гленда. Да й осигурите по-добро образование. — Очите ми срещат нейните. — Кога научихте, че може да приберете сериозна сума по съдебен ред?

— Това не влизаше първоначално в плановете ни. Случи се по-късно, когато господин Билингъм вдигна вой до небесата заради това, че господин Силвърстейн не бил осигурил охрана на детето му.

— И вие видяхте в това една добра възможност.

Тя се размърдва в стола си.

— Господин Силвърстейн би следвало наистина да осигури по-сериозен контрол. Тогава те не биха отишли в онази гора. Не може да се каже, че поведението му е безукорно в това отношение. Но вие сте прав. Да, аз видях една добра възможност. Също и вашата майка.

Главата ми се завърта шеметно. Правя усилие да я спра и да осъзная тази нова действителност.

— Да не искате да кажете, че… — Млъквам. — Да не искате да кажете, че моите родители са знаели? Знаели са, че сестра ми е жива?

— Не родителите ви — казва тя.

И аз усещам ледена длан да обхваща сърцето ми.

— О, не…

Тя мълчи.

— Тя не каза на баща ми, така ли?

— Да.

— И защо?

— Защото го мразеше.

Аз застивам на място. Спомням си караниците, горчивината, тягостната атмосфера.

— Чак дотам?

— Кое?

— Да мразиш някого е едно — казвам аз. — Но вие твърдите, че тя е мразила баща ми до степен да го остави с убеждението, че невредимата му дъщеря е мъртва.

Тя не отговаря.

— Попитах ви нещо, госпожо Перес.

— Не знам отговора. Съжалявам.

— Вие споделихте ли с господин Перес?

— Да.

— А тя не казва на баща ми.

Мълчание.

— Той непрекъснато бродеше из гората, за да я търси. Преди три месеца ми каза от смъртното си легло, че иска да продължа с търсенето. Чак толкова ли го е мразела, госпожо Перес?

— Нямам представа — отвръща тя.

Истината започва да прониква до съзнанието ми подобно на дъждовни капки. Едри и тежки.

— Тя е изчаквала благоприятен момент, така ли?

Госпожа Перес не отговаря.

— Укрива сестра ми. Не казва никому нищо — нито дори на… нито дори на мен. Изчаква, докато се уреди въпросът с обезщетението. Това е нейният план. И когато това се случва, тя бяга. Взема достатъчно пари и бяга заедно със сестра ми.

— Такъв беше… такъв беше планът й. Да.

Аз трудно произнасям следващия въпрос.

— А защо не взе и мен?

Госпожа Перес ме гледа безизразно. Обмислям въпроса. Защо наистина? И тогава си давам сметка: ако ме бе взела, баща ми не би оставил нещата така. Щеше да хване чичо Саш и дружките му от КГБ. Нея самата би оставил на мира. Сигурно и сам я е бил вече разлюбил. Сестра ми също не създава проблеми — така и така я мисли за загинала. Но мама е абсолютно убедена, че той няма да се откаже никога от мен. Спомням си казаното от чичо Саш по повод завръщането й в Русия. И двете ли са там? И двете ли са там сега, в тази минута? Възможно ли е това?

— Джил промени името си — продължава тя. — Започна да пътува насам-натам. Нищо особено привлекателно нямаше в неговия живот. И когато в къщи се появиха частните детективи, той научи за тях и реши, че е настъпил моментът за ново опаричване. От друга страна, той винеше и вас лично.

— Мен ли?

— Вие не сте останали на поста си през онази нощ.

Нищо не казвам.

— Така че, до известна степен той винеше вас за станалото. И реши, че е настъпил мигът на възмездието.

Всичко това съвпада с казаното от Рая Сингх. Жената се изправя.

— Това е всичко, което знам.

— Госпожо Перес.

Тя ме поглежда.

— Сестра ми беше ли бременна?

— Нямам представа.

— Виждала ли сте я изобщо?

— Не ви разбрах.

— Камил. Джил ви казва, че е жива. Майка ми повтаря същото. Но вие самата виждала ли сте я след това?

— Не — отговаря жената. — Никога след това не я видях.