Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Люси влиза в колата и аз пускам диска. Разнася се мелодията на „Отново в твоите обятия“ на Брус. Тя се усмихва.

— Успя даже да я презапишеш?

— Ами да.

— Харесва ли ти?

— Много. Записах още няколко на същия диск. Едно от соловите му изпълнения. „Карай цяла нощ“.

— От тази песен всеки път ми се приплаква.

— На теб от всяка песен ти се приплаква — отбелязвам аз.

— Не и от „Най-големият чудак“ на Рик Джеймс.

— Приемам уточнението.

— И „Бройкаджия“. От нея също не ми се плаче.

— Дори и когато Нели пее: „Нима играеш като за медал?“

— Господи, колко добре ме познаваш.

Усмихвам се.

— Доста уравновесен вид имаш за човек, който току-що е научил, че мъртвата му сестра може и да се окаже жива.

— Разделяне на съзнанието.

— Това някакъв термин ли е?

— Това правя. Поставям нещата в различни отделения. По този начин запазвам разсъдъка си. Сега съм оставил това някъде встрани за известно време.

— Разделяне на съзнанието — повтаря Люси.

— Точно така.

— Ние, психолозите, използваме друг термин за „разделяне на съзнанието“ — казва Люси. — Наричаме го „отхвърляне на нежеланото“.

— Наричайте го както си щете. Главното е друго: ние ще открием Камил. И всичко около нея ще бъде наред.

— Ние, психолозите, си имаме подходящ термин и за това. Наричаме го „самозалъгване“ и дори „самоизмама“.

Караме нататък.

— Какво ли би могъл да си спомня баща ти? — питам аз.

— Нямам представа. Но знаем, че е бил посетен от Джил Перес. Допускам, че тази визита е събудила нещо в съзнанието му. Не знам какво. Може и нищо съществено да не е. Той не е добре. Може да е нещо, което си представя и дори умишлено съчинява.

Паркираме недалеч от костенурката на Айра. Видът й предизвиква странно усещане. Изглежда, ме връща назад през годините. Той през цялото време я караше насам-натам из лагера. Проточил шия през прозореца, усмихнат поздравява всеки срещнат. Позволява на отделните групи лагерници да я разкрасяват, както им хрумне. Но в момента старият фолксваген с нищо не ми помага. Разделението на съзнанието започва да ми изневерява. Защото храня надежда.

Надежда да открия сестра си. Надежда, че за пръв път откакто почина съпругата ми, установявам духовна връзка с друга жена, че усещам друго сърце да бие редом с моето.

Правя опит да си отправя предупреждение. Искам да си припомня, че надеждата е най-жестоката любовница, която може да натроши душата ти като порцеланова чаша. Но засега не ми се мисли по въпроса. Избирам надеждата. Искам да се вкопча в нея и се почувствам по-добре, макар и за кратко.

Поглеждам Люси. Усмивката й сякаш прерязва гърдите ми. Толкова време е минало, откакто не ме е спохождало това усещане, този омаен световъртеж. И ето че изненадвам сам себе си. Протягам и двете ръце и поемам лицето й в длани. Усмивката угасва. Очите й търсят моите. Накланям главата й назад и я целувам толкова нежно, че чак боли. Усещам потръпване. Долавям сподавена въздишка Тя отвръща на целувката.

Обзема ме прилив на щастие.

Люси отпуска глава върху гърдите ми. Долавям тихите й ридания. Оставям я да си поплаче. Галя косите й, боря се с бурята в главата си. Нямам представа колко време продължава това. Може би пет, а може петнайсет минути. Просто не си давам сметка.

— Най-добре е да отиваш — промълвя тя.

— Тук ли оставаш?

— Айра бе категоричен. Ти сам. Аз ще взема да му припаля колата. Да събудя акумулатора.

Не я целувам отново. Измъквам се и се понасям по алеята. Пейзажът е мирен и пищно зелен. Сградата е изпълнена в строг стил от времето на крал Джордж, доколкото мога да преценя: почти идеален тухлен правоъгълник с бяла колонада отпред. Напомня ми за студентско общежитие на богати момчета.

На рецепцията седи някаква жена. Съобщавам името си. Кара ме да го запиша в книгата за посетители. Правя го. Тя вдига слушалката и шепне в нея. Аз чакам под звуците на мелодия от Нейл Седака.

Червенокоса жена без бяла манта идва да ме посрещне. Облечена е в пола, а на гърдите й подскачат вързани с верижка около врата очила за четене. Има вид на медицинска сестра, която полага усилия да няма такъв вид.

— Казвам се Ребека — съобщава тя.

— Пол Коупланд.

— Ще ви заведа при господин Силвърстейн.

— Благодаря.

Очаквам да тръгнем по коридора, но тя отваря някаква врата и се намираме на открито. Градината е отлично поддържана. Малко е рано за дворното осветление, но то е включено. Могъщ пояс от жив плет опасва сградите като верига стражеви кучета.

Забелязвам Айра Силвърстейн начаса.

Изменил се е и в същото време не е мръднал на йота. Има такива хора. Остаряват, посивяват, пълнеят, отпускат се и си остават същите. Такъв е случаят и при Айра.

— Айра.

В лагера никой не използва фамилно име. Възрастните са чичо и леля, но някак си езикът ми не може да се обърне за „чичо Айра“.

Носи мексиканско наметало, каквото може да се види в документален филм, посветен на социалните сътресения от шейсетте години. Краката му са обути в сандали. Айра става бавно и протяга ръце към мен. Така бе и в лагера. Всеки прегръща всекиго. Всеки обича другия. Типично за атмосферата около лагерния огън. Той ме приема в обятията си. Притиска ме с все сила. Усещам допира на бузата до брадата му. Накрая ме пуска и казва на Ребека:

— Остави ни сами.

Ребека се отдалечава. Той ме завежда до циментова градинска пейка със зелени дъски. Настаняваме се.

— Не си се променил, Коуп — казва той.

Запомнил е прякора ми.

— Ти също.

— Човек би очаквал тежките години да оставят по-дълбоки следи върху ни, нали?

— И аз така мисля, Айра.

— С какво се занимаваш сега?

— Областен прокурор съм.

— Сериозно?

— Напълно.

Той смръщва вежди.

— Звучи малко насилнически.

Старият Айра.

— Не преследвам участници в антивоенни демонстрации — уверявам го аз. — Гоня крадци и убийци. От тази черга хора.

Той примижава.

— Заради това ли си дошъл?

— Какво искаш да кажеш?

— Да търсиш крадци и убийци?

Не мога да доловя смисъла на казаното и затова карам по реда:

— Мъча се, доколкото това е по силите ми, да разбера какво точно се случи през онази нощ в гората.

Айра затваря очи.

— А и Люси каза, че искаш да ме видиш.

— Така е.

— Защо?

— Искам да те попитам защо се върна.

— Аз никога не съм заминавал.

— Ти разби сърцето на Люси, нали знаеш това?

— Аз й писах, търсих я по телефона, но тя потъна вдън земи.

— Въпреки това. Тя страдаше.

— През ум не ми е минавало да й сторя това.

— И защо се връщаш сега?

— Искам да разбера какво е станало с моята сестра.

— Убита бе, както и останалите.

— Не, не е.

Той замълчава. Решавам да го притисна леко:

— Ти знаеш това, Айра. Джил Перес е идвал тук, нали?

Той облизва устни.

— Разсъхнал съм се.

— Какво?

— Сух съм като пустиня. Имах едно приятелче от Кеърнс. Това е в Австралия. Най-готиният тип, когото съм познавал. Та той обичаше да повтаря: „Човек не е камила, братче“. С това искаше да каже, че му се пие.

Айра се усмихва.

— Не мисля, че можеш да пиеш тук, Айра.

— А, знам това. Пък и никога не съм бил голям пияч. Онова, дето сега му викат „меки наркотици“ по ми допада. В случая имам предвид вода. Хладилникът се зарежда от „Полски извор“. Знаеш ли, че той се намира в Мейн?

Засмива се, а аз не поправям грешно цитираната реплика от стара радио реклама. Той се изправя и тръгва неуверено надясно. Следвам го. Стигаме до охладител с форма на сандък и логото на „Ню Йорк Рейнджърс“ отгоре. Айра го отваря, изважда бутилка, подава ми я и вади друга. Отвива капачката и жадно пие. Водата се стича по страните му, за да превърне белите кичури на брадата в тъмносиви.

— Ооох — сумти той, когато привършва. Правя опит да го върна в руслото на разговора:

— Казал си на Люси, че искаш да ме видиш.

— Да.

— За какво?

— Защо си тук?

Изчаквам малко, преди да произнеса бавно:

— Тук съм, защото ти си го поискал.

— Не тук в смисъл на тук и сега. Тук в смисъл на тогава в нашия живот.

— Казах ти вече. Искам да разбера…

— Защо чак сега?

Пак този въпрос.

— Защото — започвам аз — Джил Перес не е загинал през онази нощ. Той се появи. И е идвал при теб, нали така?

Погледът му става напълно безизразен. Тръгва нанякъде. Аз го настигам.

— Той идва тук, нали Айра?

— Не се представи с това име.

Продължава да върви. Забелязвам, че накуцва. Лицето му е изкривено от болка.

— Да не ти е зле? — питам аз.

— Трябва да ходя.

— Къде?

— По пътеките. В гората. Ела.

— Айра, не съм дошъл, за да…

— Каза, че името му било Маноло нечий си. Но аз го познах. Малкия Джил Перес. Нали го помниш? От онези дни, имам предвид.

— Помня го.

Айра клати глава.

— Добро момче. Но твърде лесно за манипулиране.

— Какво искаше?

— Не ми каза кой е в действителност. Не и отначало. Не изглеждаше като преди, но имаше нещо в поведението му, нали разбираш. Такива неща не могат се скри. Може да напълнее човек. Но Джил пак си заекваше по малко, както тогава. Пак се движеше по същия начин. Сякаш е постоянно нащрек. Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Знам.

Очаквах дворът да е ограден, но не е. Айра се промушва в процеп на плета. Следвам го. Изправяме се пред гористо възвишение. Айра поема с усилие по една пътека.

— Позволяват ли ти да излизаш?

— Естествено. Аз съм тук по собствена воля. Мога да излизам и се връщам, когато пожелая.

Продължава напред.

— Какво ти каза Джил? — упорствам аз.

— Искаше да узнае какво е станало през онази нощ.

— Че той не знаеше ли?

— Знаеше отчасти. Искаше да научи още.

— Нищо не разбирам.

— Няма и нужда.

— Напротив, Айра, имам голяма нужда.

— Всичко свърши. Уейн е в затвора.

— Той не е убил Джил Перес.

— Мислех, че е.

Не схващам добре чутото. Той забързва ход. Болката му явно се увеличава.

— Спомена ли Джил нещо за моята сестра? — Той забавя ход. Усмивката му е печална.

— Камил.

— Да, за Камил.

— Бедничката.

— Каза ли нещо за нея?

— Обичах баща ти, нали знаеш. Такъв мил човечец. Така наранен от живота.

— Каза ли Джил какво е станало с моята сестра?

— Бедничката Камил.

— Да, Камил. Каза ли той нещо за нея?

Айра пак поема нагоре.

— Толкова много кръв през онази нощ.

— Моля те, Айра, искам да се съсредоточиш. Каза ли ти Джил Перес нещо за Камил?

— Не.

— За какво бе дошъл тогава?

— За същото като теб.

— И какво е то?

Той се извръща.

— Търси отговори.

— На кои въпроси?

— На същите като твоите. Какво е станало онази нощ. Той също не иска да разбере, Коуп. Всичко свърши. Те са мъртви. Убиецът е в затвора. Трябва да оставиш мъртвите в покой.

— Джил не беше мъртъв.

— До този ден, деня в който ме посети, беше. Не разбираш ли това?

— Не.

— Всичко свърши. Мъртвите ги няма. Живите са в безопасност.

Протягам ръка и го хващам за лакътя.

— Айра, какво ти каза Джил Перес?

— Няма да разбереш.

Спираме и двамата. Айра гледа надолу по склона. Проследявам погледа му. Едва съзирам покрива на сградата. Намираме се в горски гъстак. И двамата дишаме по-тежко, отколкото следва. Лицето на Айра е пребледняло.

— Трябва да остане погребано.

— Кое?

— Това му казах на Джил. Всичко е свършило.

Вървим нататък. Беше толкова отдавна. Той е мъртъв. А изведнъж вече не е. А трябва да бъде.

— Чуй ме, Айра. Какво ти каза Джил?

— Няма да го кажеш никому, нали?

— Не — отвръщам аз. — Няма да го кажа.

Айра кимва. Изглежда толкова печален. После бърка под наметалото, измъква пистолет, насочва го към мен и без да промълви дума повече, стреля.