Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Александър Сикерский — „Саш“ — е сам в луксозния си апартамент на последния етаж.

Човек привиква към обстановката у дома. Така е устроен светът. Започва да се чувства уютно. Прекалено уютно за човек с неговия житейски старт. Сегашният му начин на живот е онзи, към който се е стремял. Задава си въпроса дали е още онзи корав мъжага от миналото, дали все още може да прониква в онези кабинети и тайни помещения без страх. Отговорът — той знае това — е отрицателен. И не заради старостта, а заради удобствата.

Като малък Саш попада заедно със семейството си в капана на ужасната ленинградска обсада. Нацистите затварят обръча около града и причиняват нечувани страдания на неговото население. На 21 октомври 1941 година Саш навършва пет годинки, едва месец след началото на блокадата. Той ще навърши шест, а после седем, а тя не свършва. През януари 1942, когато дажбите спадат до осемдесет и пет грама хляб на ден, дванайсетгодишният му брат Гаврил и осемгодишната сестричка Альона умират от глад. Саш оцелява, като яде подивели домашни животни. Основно котки. Всички са чували тези истории, но никой не може да си представи истинския ужас и болка. Човек е безсилен. Просто трябва да го понесе.

Но даже и това, даже този ужас може да бъде приет. С него се свиква. Също както с удобствата.

Саш си спомня първото пристигане в САЩ. Храна може да се купи навсякъде. Няма ги дългите опашки. Той си купува пиле и го слага във фризера. Не може да повярва. Пиле. Буди се нощем, потънал в студена пот. Отива при фризера и съзерцава своето пиле. Изпълва го чувство за сигурност.

И до ден днешен го прави.

Повечето му стари колеги съжаляват за отминалите дни. Липсва им властта. Неколцина се завърнаха у дома, но повечето са тук. Те са сурови мъже. Наел е някои, защото им има доверие и иска да помогне. Всички те са хора с минало. А когато им стане тежко и тези стари другари от КГБ започнат да изпитват особено остро самосъжаление — Саш е сигурен в това, — те също отварят хладилниците и започват да се радват на постигнатото.

Когато умираш от глад, не мислиш за щастие и себереализация. Добре е да се помни това.

Живееш сред този прекален разкош и направо се изгубваш. Не ти пука за глупости като духовност, вътрешно здраве, удовлетворение и човешки контакт. Нямаш дори представа колко си щастлив. Нямаш понятие какво значи да си гладен, да виждаш как се превръщаш в скелет, да седиш и да наблюдаваш безпомощно как някой, когото обичаш, който иначе си е здрав и прав, бавно умира, а някаква част от теб самия, някаква ужасяващо подчинена на инстинктите част е почти щастлива, защото днес ще изядеш не хапка, а хапка и половина от горчивия хляб.

Който си мисли, че сме нещо по-различно от животни, има много здраве. Всички човеци са жестоки диваци. Просто ситите ги мързи. Не им се налага да убиват, за да се сдобият с храна. Затова се издокарват в скъпи дрехи и си намират така наречени възвишени идеали, та сами да повярват, че стоят над тези неща. Глупости на търкалета. Просто диваците са по-гладни. И в това се състои цялата разлика.

Човек прави страховити неща, за да оцелее. Който не знае това, нищо не знае.

Съобщението е прието от неговия компютър.

Така става в наши дни. Не по телефона и не лично. Компютри. Имейли. Толкова е лесно да влезеш във връзка с някого, без да бъдеш открит. Чуди се как би могъл старият съветски режим да се справи с Интернет. Контролът над информацията заемаше огромна част от тяхната дейност. Но какъв контрол може да се упражнява върху Мрежата? А може и да няма кой знае каква разлика. В крайна сметка врагът бива залавян благодарение на информационно изтичане. Хората дрънкат прекалено много. Продават се един другиго. Предават съседи и близки. Понякога за кора хляб. Друг път — срещу билет към свободата. Всичко зависи от това доколко си гладен.

Саш прочита отново съобщението. То е кратко и простичко и Саш не знае какво да прави с него. Разполагат с телефонен номер и адрес. Но той все се връща към първия ред от съобщението. Такъв един най-обикновен ред.

Той го чете отново:

ОТКРИХМЕ Я.

И сега започва да се пита какво да направи.

 

Обаждам се на Мюз:

— Ще ми намериш ли Сингъл Шейкър?

— Ще се опитам. Защо, какво има?

— Искам да й задам няколко въпроса относно методите на работа в старата й фирма.

— Готово.

Оставям апарата и отново се обръщам към Люси. Тя пак гледа през прозореца.

— Какво ти е?

— Аз му имах доверие.

Понечвам да кажа, че съжалявам или нещо още по-изтъркано, но се усещам овреме.

— Ти бе прав — продължава тя.

— За кое?

— Лони Бъргър бе може би най-близкият ми приятел. Вярвах му повече от на когото и да било другиго. Е, освен може би на Айра, който обаче прекарва част от времето си в усмирителна риза.

Правя опит да се усмихна.

— Впрочем как ти се стори моя етюд на самосъжаление?

— Доста добър беше.

Тя се извръща от прозореца и ме поглежда.

— Ще опитаме ли отново, Коуп? След като всичко това свърши и сме разбрали какво е станало с твоята сестра. Ще се върнем ли към предишния си начин на живот, или ще се опитаме да видим дали пък нещо няма да излезе?

— Много обичам като започнеш да го усукваш.

Люси не се усмихва.

— Добре — казвам аз. — Иска ми се да опитаме.

— Добър отговор. Даже много добър.

— Благодаря.

— Не искам все аз да бъда страната, която излага на опасност сърцето си.

— Не си сама. И аз участвам.

— Та кой уби Марго и Дъг? — пита тя.

— Браво! На това се вика последователност в мисленето.

— Добре де, колкото по-бързо разберем какво е станало… — Тя свива рамене.

— Знаеш ли? — обаждам се аз.

— Кое?

— Толкова ми е лесно да си припомня какво ме привлече към теб.

Люси се извръща.

— Няма да заплача, няма да заплача, няма да заплача…

— Вече и аз не знам кой ги е убил.

— Ами Уейн Стъйбънс? Не мислиш ли, че е той?

— Не знам. Но и двамата сме наясно с това, че той не е убил Джип Перес.

— Мислиш ли, че ти казва истината?

— Разправя, че между вас имало нещо. — Пфу.

— Но стигнал само до ръчната фаза.

— Ако има предвид случая, когато нарочно се блъсна в мен при игра на топка и ме опипа, тогава — да, технически погледнато има право. Наистина ли ти каза подобно нещо?

— Да. Каза още, че е спал с Марго.

— Това може и да е вярно. Бая народ спа с нея.

— Аз не съм.

— Това е защото те спипах в мига, в който пристигна.

— Тук не мога да споря. Каза още, че Джил и Марго били скъсали.

— И какво от това?

— Дали е вярно, как мислиш?

— Нямам представа. Но нали знаеш какво беше в лагера. Все едно целият ти живот се извъртява в рамките на седем седмици. Всеки се събира с някого, скарват се на бърза ръка и всеки си намира друг.

— Така беше, но…

— Но какво?

— Но според общоприетата тогава версия двете двойки отиват в гората, за да, хм, се забавляват.

— Също като нас двамата.

— Именно. А сестра ми и Дъг все още бяха двойка. Не влюбена или нещо подобно, но все пак… разбираш какво имам предвид. Мисълта ми е, че ако Джил и Марго не са били вече заедно, за чий бяс им е било да отиват в гората?

— Разбирам. Значи ако тя и Джил са били вече разделени и след като знаем, че Джил не е загинал в онази нощ…

Спомням си предположението на Рая Сингх — жената, която очевидно е познавала и е била близка с Джил Перес, наричан още Маноло Сантяго: може би Джил е убил Марго. Може би Камил и Дъг просто са се натъкнали на него случайно.

— И Джил им затваря устата завинаги.

— Точно така. И се насажда на пачи яйца. Сам помисли: той е от бедно семейство. Брат му е с криминално досие. Няма начин да не попадне в кръга на заподозрените.

— И затова инсценира собственото си убийство — допълва тя.

И двамата потъваме в мълчание.

— Липсва нещо — обажда се Люси.

— Виждам.

— Може би сме близо до истината.

— А може и да се отдалечаваме от нея.

— Едно от двете — съгласява се Люси.

Боже, колко ми е хубаво с нея.

— И още нещо — казвам аз.

— Какво?

— Тези дневници. Какво означава това, дето ме виждаш цял в кръв и думите ми, че не можем да кажем никому?

— Нямам представа.

— Да започнем с началото. Частта, която е вярна. Как се измъкваме от лагера.

— Добре.

— Откъде биха могли да го узнаят?

— Нямам представа.

— Как биха могли да разберат, че ти си ме извела от лагера?

— Или — тя млъква и преглъща — какво съм изпитвала към теб?

Мълчание. Люси свива рамене.

— Сигурно е било ясно за всеки, забелязал, как те гледам.

— В настоящия момент полагам големи усилия да се съсредоточа и да не се разсмея — казвам аз.

— Нека не бъдат толкова големи. Както и да е, това е в първата част на записките. Да минем към втората.

— Дето съм цял в кръв? Откъде им е дошло на ума?

— Нямам представа. Но знаеш ли от какво наистина ме побиват тръпки?

— От какво?

— От това, че са наясно с нашата раздяла. Че след това нямаме никаква връзка един с друг.

Това ми прави впечатление и на мен.

— Кой би могъл да го знае? — питам аз.

— Не съм казвала на никоя душа.

— Нито пък аз.

— Може някой да се е досетил — заключава Люси. Тя млъква и вдига поглед към тавана. — Или пък…

— Или пък какво?

— Ти не си казвал никому, нали така?

— Не съм.

— И аз не съм.

— Е?

— Значи остава едно-единствено обяснение.

— Какво е то?

Тя ме поглежда право в очите.

— Някой ни е видял през онази нощ.

Мълчание.

— Може би Джил — обаждам се аз. — Или пък Уейн. — Те са нашите двама заподозрени в убийство, нали така?

— Точно така.

— Тогава кой е убил Джил?

Застивам.

— Джил не може да се самоубие и да премести след това своя труп — продължава тя. — А Уейн Стъйбънс се намира в затвор с усилено строг режим.

Обмислям чутото.

— Щом убиецът не е Уейн и не е Джил, кой друг остава?

 

— Открих я — съобщава Мюз, докато влиза в моя кабинет.

Сингъл Шейкър я следва. Сингъл умее да влиза в помещение, само не знам дали полага съзнателно усилие при това. Има нещо свирепо в самия й вид, сякаш пространството уплашено се отваря, за да й стори път. Мюз не е саксийно растение, но прилича точно на такова в съседство със Сингъл Шейкър. И двете сядат. Сингъл кръстосва дълги крака.

— Е — започва тя, — хрътките са по петите ви, началство.

— Май така излиза.

— Така си е. Проверих го. Провежда се операция на изгорената земя. Никакво жалене на средства. Никаква пощада за никого. Вече опропастиха баджанака ви. Пратили са човек в Русия. Пуснати са хора навсякъде — нямам представа колко на брой. Опитали са да подкупят старата ви дружка Уейн Стъйбънс. С две думи, готови са в капка вода да ви удавят.

— Някаква представа за това дали са успели в нещо?

— Още не. Само онова, което знаете.

Разказвам й за дневниците на Люси. Сингъл кима, докато говоря.

— И по-рано са го правили. Доколко вярно отразяват истината тези дневници?

— Голяма част е грешна. В никакъв случай не съм се натъквал на кръв, нито пък съм казвал, че не бива никому да разправяме за случилото се. Обаче знаят какво сме изпитвали един към друг. Знаят, че сме се измъкнали от лагера и как точно е станало.

— Интересно.

— Откъде са се добрали до тази информация?

— Трудно е да се каже.

— Някакви предположения?

Тя мисли известно време.

— Както вече казах, такива са им методите на работа. Целта е да изровят нещо. Няма значение доколко е истина. Понякога е нужно да се подменя действителността, нали ме разбирате?

— Не съвсем.

— Как да ви го обясня… — Сингъл се замисля за миг. — Когато постъпих в НДКТ, знаете ли каква задача ми бе поставена?

Поклащам глава.

— Да ловя неверни съпрузи. Това е голям бизнес — изневярата. За моята фирма — също. Около четирийсет процента от работата. А в НДКТ са най-големите царе в тази област, макар методите им да са отчасти неортодоксални.

— В какъв смисъл?

— Зависи от конкретния случай, но първата стъпка е винаги една и съща: анализ на клиента. С други думи, разбери какво е истинското му желание. Истината ли иска да научи? Или предпочита да чуе успокоителна лъжа? Подкрепа ли търси, основания за развод, или какво?

— Не разбирам съвсем. Не искат ли всички да научат истината?

— И да, и не. Хич не ми харесваше тази страна на работата. Нямах нищо против проследяването или разследванията — знаете какво се прави, ходиш по петите на съпруг или съпруга, проверяваш телефонни разговори, кредитни карти и така нататък. Малко е нечистоплътно, обаче аз го приемах. Необходимо е. Но после идва другото.

— Кое друго?

— Когато трябва да има проблем. Някои съпруги например държат на това съпругът им да ги мами.

Обръщам поглед към Мюз.

— Да пукна, ако разбирам нещо.

— Няма защо да пуквате. Мъжът е длъжен да бъде верен до гроб, нали така? Говоря с някакъв по телефона — още не сме си виждали очите — и той ми разправя как никога, ама в никакъв случай, не би изневерил, колко обичал жена си и дрън, дрън, дрън. Добре, ама този с някакъв грозен мърляч, помощник-началник в незначителна счетоводна къща, та си викам, тоя пък коя ли ще го погледне така или иначе.

— Пак нищо не разбирам.

— Лесно е да бъдеш добър и почтен мъж, когато отсъства изкушението. И ето, в точно такива случай НДКТ подменя действителността. Като ме използва за примамка.

— За какво?

— Вие за какво мислите? Ако някоя съпруга иска да пипне мъжа си в изневяра, моята задача е да го прелъстя. Така правят в НДКТ. Съпругът е в някакъв бар или на друго подходящо място. И хоп, изпращат ме — тя показва кавички с пръсти — в качеството на „тест за вярност“.

— И какво от това?

— Това, че не искам да изглеждам нескромна, но вижте сам. — Сингъл разперва ръце. Даже в тоя размъкнат пуловер гледката е наистина внушителна. — Ако това не е кофти капан, здраве му кажи.

— Заради вашата привлекателност ли?

— Ами да.

Свивам рамене.

— Ако човек е предразположен към това, няма никакво значение дали жената е привлекателна или не е.

Сингъл Шейкър прави гримаса.

— Моля?

— Какво моля?

— На идиот ли се правите? Колко му е, според вас, да накарам господин заместник-счетоводителя например да се вторачи в мен?

— Да се вторачи е едно, да направи нещо повече — съвсем друго.

Сингъл се обръща към Мюз:

— Тоя да не се майтапи?

Мюз свива рамене.

— Да ви го кажа другояче — започва Сингъл. — Имам зад гърба си, да кажем, поне трийсет-четирийсет подобни теста за вярност. Познайте колко женени мъже ми обърнаха гръб.

— Нямам представа.

— Двама.

— Не е голяма величина, признавам…

— Почакайте, не съм свършила. Тия двамата, дето ме пренебрегнаха. Знаете ли защо го направиха?

— Защо?

— Защото се усетиха. Разбраха, че има нещо гнило. Казаха си: абе откъде накъде такава жена ще проявява интерес към мен? Усетиха капана и затова пасуваха. Това по-добри ли ги прави от останалите?

— Да.

— И поради каква причина?

— Не са налапали въдицата.

— А причината за това няма ли значение? Човек може да откаже нечий анонс само защото го е страх да не го хванат. Това прави ли го по-морален от друг, който не се страхува? Може пък оня, дето не се страхува, да обича жена си повече. Може да е по-добър съпруг. Може би на другия му се иска да чука наляво и дясно като необуздан нерез, но е слабохарактерен и срамежлив до такава степен, че не се осмелява да си поиска.

— И какво от това?

— Значи страхът — не любовта, не брачната клетва и не дългът — е онова, което го запазва почтен. Кой от двамата е по-свестният тогава? Действието ли е по-важно или помислите?

— Трудни въпроси задавате, Сингъл.

— Какъв е вашият избор, господин прокурор?

— Точно така. Аз съм прокурор. За мен единствено действието има значение. Помислите не се преследват.

— Ще ни познаят по действията, така ли?

— В юридически смисъл, да.

— Значи мъжът, който не го върши поради страх — той е света вода ненапита?

— Ами да. Не е извършил действието. Причината за това остава вън от контекста. Никъде не е казано, че е длъжен да спази клетвата си, мотивиран от любов. Страхът може да бъде причина като всяка друга.

— А, не — възразява тя, — не съм съгласна.

— Ваша си работа. Но за какво са всички тези приказки?

— Ами затова: НДКТ искат мръсотийка. Независимо от способа, по който ще се доберат до нея. Ако конкретната действителност не им осигурява такава — разбирай: ако съпругът не мами жена си, — те подменят тази действителност — разбирай: изпращат някоя като мен, за да го прелъсти. Сега ясно ли ви е?

— Мисля, че да. Трябва да внимавам не само за онова, което върша, но и за онова, което изглежда, че правя или бих могъл да бъда умишлено изкушен да направя.

— Е, най-после.

— Имате ли някаква представа кой ги е снабдил с информация за съставянето на ония записки?

— Още не. Но нали ме наемате за провеждане на контрашпионаж? Никой не може да каже какво ще се пръкне накрая. — Тя се изправя. — Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго?

— Не, Сингъл. Мисля, че това е достатъчно.

— Екстра. Впрочем, приготвила съм тук една сметчица за случая Дженрът-Маранц. На кого да я предявя?

— На мен — обажда се Мюз.

Сингъл й я подава, докато ми се усмихва.

— Приятна гледка сте в съдебната зала, Коуп. Разказахте им играта на онези кучи синове.

— Не бих могъл да го сторя без вас — отвръщам аз.

— Ами, видяла съм цяло стадо прокурори. Вие сте върхът.

— Благодаря. Мисля си сега въз основа на вашите разсъждения дали и ние не… хм… подменихме действителността?

— Не сме. Вие поискахте да ви изровя истинска информация. Вярно е, възползвах се от външността си, за да я изтръгна, но в това няма нищо лошо.

— Съгласен съм — казвам аз.

— Супер. Нека се разделим в мир тогава. Поставям ръце зад тила и сключвам пръстите си.

— Сигурно усещат липсата ви в НДКТ?

— Чувам, че са се снабдили с нова примамка. Била много добра.

— Убеден съм, че не може да ви стъпи на малкия пръст.

— Не разчитайте на това. Във всеки случай, ще се опитам да им я свия. Имам нужда от партньорка с малко по-екзотичен вид.

— В какъв смисъл?

— Аз съм руса. Новото момиче на фирмата е тъмнокожо.

— Афроамериканка?

— Не.

И ето, че подът под краката ми се разклаща, когато тя казва:

— Мисля, че е от Индия.