Харлан Коубън
Гората (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не съм мигвал. Мюз — също. Бръсна се набързо с електрическата самобръсначка. Така воня, че обмислям възможността да поискам от одеколона на Хорас Фоли.

— Донесе ли си домашното? — питам аз Мюз.

— Всеки момент ще пристигне.

Когато съдията дава ход на делото, аз призовавам — залата ахва — неочакван свидетел.

— Народът призовава Джери Флин.

Флин е „милото“ момче, което кани Шамик Джонсън на онова парти. Има вид на такъв с тази прекалено гладка кожа, грижливо разделени на път руси къдри и раздалечени сини очи, които гледат на света с неописуема наивност. Тъй като се очаква всеки момент да приключа моята част от съдебното дирене, защитата се е погрижила Флин да чака пред вратата. В крайна сметка, той е техният основен свидетел.

Дотук Флин оказва твърда подкрепа на приятелчетата си от братството. Но да се лъже пред полицията или даже в писмени показания е едно. Съвсем друго е в хода на „шоуто“. Поглеждам към Мюз. Тя седи на последния ред и се старае да запази безразличен вид. Резултатът от тези усилия е съмнителен. Не бих взел Мюз за партньор на покер.

Карам го да каже името си за протокола.

— Джералд Флин.

— Но ви наричат Джери, нали така?

— Да.

— Добре, да започнем от самото начало, ако нямате нищо против. Къде се запознахте със свидетелката, госпожица Шамик Джонсън?

Шамик е дошла на заседанието. Седи по средата на предпоследния ред с адвоката си Хорас Фоли. Интересен избор. Все едно няма нищо общо с цялата работа. Рано сутринта дочух някакви викове в коридора. Семействата Дженрът и Маранц явно не са доволни от объркването на плановете им в последния миг. Опитват да постигнат спогодба, но не успяват. Заради тях закъсняваме. Но те са готови. Служебните физиономии, загрижени, сериозни и делови, са отново по местата си.

Кратка отсрочка, мислят си те. Само още няколко часа.

— Когато дойде в къщата на братството на дванайсети октомври — отговаря той.

— Добре ли помните датата?

— Да.

Правя физиономия, сякаш казвам, „гледай ти, колко интересно“, макар да няма нищо интересно в цялата работа — естествено, че ще помни, нали това е част и от неговия живот напоследък.

— Какво правеше госпожица Шамик Джонсън в сградата на вашето братство?

— Наета бе като екзотична танцьорка.

— Вие ли я наехте?

— Не. Всъщност наехме я от името на цялото братство, но не аз бях този, който сключи договора с нея.

— Разбирам. Значи тя дойде във вашето братство и изпълни екзотичен танц, така ли?

— Точно така.

— И вие гледахте този танц?

— Гледах го.

— Какво мислите за него?

Морт Ръбън е вече прав.

— Възразявам!

Съдията ме гледа неодобрително.

— Господин Коупланд?

— Според показанията на госпожица Джонсън, господин Флин я е поканил в къщата вечерта, когато е била изнасилена. Искам да разбера, защо го е сторил.

— Ами попитайте го точно за това — съветва ме Пъбън.

— Ваша чест, мога ли да го направя, както аз желая?

Съдията Пиърс отговаря:

— Опитайте се да зададете въпроса по друг начин. Обръщам се отново към Флин:

— Смятате ли, че госпожица Джонсън е добра изпълнителка на екзотични танци?

— Така мисля.

— Да или не?

— Не е кой знае какво, но мисля, че се справи много добре.

— Намерихте ли я за привлекателна?

— Мисля, че да.

— Да или не?

— Възразявам! — Пак тоя Пъбън. — На подобен въпрос не може да се отговори с „да“ или „не“. Може да си е помислил, че е донякъде привлекателна. Невинаги нещата опират до „не“ и „да“.

— Съгласен съм, Морт — изненадвам го аз. — Нека попитам иначе: Господин Флин, как бихте оценил нейната привлекателност?

— По десетобалната система ли?

— Би било чудесно, господин Флин. Нека бъде по десетобалната.

Той се замисля.

— Седем, може би осем.

— Много добре. Благодаря ви. Разговаряхте ли с госпожица Джонсън по някое време в хода на вечерта?

— Да.

— За какво?

— Не помня.

— Опитайте да си спомните.

— Питах я къде живее. Тя каза в Ървингтън Попитах я дали ходи на училище и има ли си приятел. Такива неща. Каза ми, че имала дете. Интересуваше се какво уча. Казах, че искам да следвам медицина.

— Нещо друго?

— Все неща от този род.

— Разбирам. Колко време, според вас, продължи този разговор?

— Нямам представа.

— Да видим дали не мога да ви помогна. По-дълго ли от пет минути?

— Да.

— Повече от час?

— Не, не мисля.

— Повече от половин час?

— Не мога да кажа със сигурност.

— По-дълго от десет минути?

— Може би.

Съдията Пиърс ме прекъсва, за да ми каже, че всички са разбрали моята мисъл, така че да карам нататък.

— По какъв начин си отиде госпожица Джонсън същата вечер? Знаете ли?

— Дойде кола и я прибра.

— Тя единствената екзотична танцьорка ли бе тогава?

— Не.

— Колко други имаше още?

— Бяха общо три.

— Благодаря ви. Другите две с госпожица Джонсън ли си тръгнаха?

— Да.

— Разговаряхте ли с някоя от тях?

— Може да сме си казали здрасти.

— Ще бъде ли вярно, ако кажем, че от трите изпълнителки на екзотични танци госпожица Джонсън е единствената, с която сте разговаряли?

Пъбън сякаш възнамерява да възрази, но решава да остави нещата така.

— Да — отговаря Флин, — ще бъде вярно.

Стига въведения.

— Според показанията на Шамик Джонсън, тя е изкарала допълнителни пари, като е предоставила сексуални услуги на един от присъстващите младежи. Можете ли да кажете дали това е така?

— Не знам.

— Наистина ли? Значи не сте се възползвали от нейните услуги?

— Не съм.

— И не сте чували нито един от членовете на вашето братство, който да споменава осъществяване на сексуален контакт с госпожица Джонсън?

Флин е в капана. Или трябва да излъже, или да признае осъществяването на незаконен акт. Той избира най-тъпия възможен път.

— Може би чух едно-друго.

Чудесно. Подобно шикалкавене навява мисли за лъжа. Аз продължавам с глас, изразяващ най-искрено смайване:

— Може да сте чули едно-друго?

— Да.

— Значи, не сте сигурен дали сте чули нещо или не — казвам аз, сякаш това е най-абсурдното нещо на света, — но може и да сте. Просто не помните дали сте чули или не сте. Това ли заявявате пред съда?

Този път става Флеър.

— Ваша чест?

Съдията го поглежда.

— Това дело за изнасилване ли е или господин Коупланд тъче на два стана? — Разперва ръце. — Нима позицията му като обвинител по дело за изнасилване е толкова уязвима и изсмукана от пръстите, та се опитва сега да натопи тези момчета в скланяне към проституция?

— Не към това се стремя — парирам аз.

Флеър ми праща усмивка.

— В такъв случай задавайте на този свидетел въпроси, които имат отношение към евентуалното насилие. Не го принуждавайте да докладва за всяка простъпка, която е забелязал да вършат неговите приятели.

Съдията казва:

— Да продължим нататък, господин Коупланд.

Шибаният му Флеър.

— Поискахте ли телефонния номер на госпожица Джонсън?

— Да.

— Защо?

— Мислех си да й звънна някой ден.

— Харесахте ли я?

— Беше привлекателна. Да.

— Защото й дадохте седмица или дори осмица? — Махам с ръка, преди Пъбън да реагира. — Оттеглям въпроса. И дойде ли време да й се обадите?

— Да.

— Можете ли да ни кажете кога и, ако е възможно, да възпроизведете максимално точно този разговор?

— Десет дни по-късно я потърсих, за да я попитам дали може да дойде на парти в братството.

— Отново ли искахте да изпълнява екзотични танци?

— Не — отвръща Флин. Виждам го да преглъща, а в очите му се появява влага. — Поканих я като гостенка.

Давам възможност на тази фраза да попие дълбоко. Наблюдавам Джери Флин. Оставям журито да го гледа. В изражението му се появява нещо. Дали не е харесвал Шамик Джонсън? Протакам нещата. Защото съм объркан. Смятах, че Джери Флин е съучастник в цялата работа. Че е извикал Шамик, за да я вкара в капана. Сега трябва да преосмислям всичко.

Чувам гласа на съдията:

— Господин Коупланд.

— Прие ли госпожица Джонсън вашата покана?

— Да.

— Когато казвате, че сте я поканили на — показвам с пръсти кавички — приятелска среща, да не сте имали всъщност предвид любовна?

— Така е.

Проследявам с него развоя на събитията до момента с пунша.

— Казахте ли й, че питието е с алкохол?

— Да.

Това е лъжа. И си прилича на лъжа от километър, но аз искам да покажа цялата абсурдност на подобно твърдение.

— Разкажете ми как протече този разговор?

— Не разбирам въпроса.

— Попитахте ли госпожица Джонсън дали не иска нещо за пиене?

— Попитах я.

— И тя каза „да“?

— Да.

— А вие?

— Попитах я дали не иска малко пунш.

— А тя?

— Каза „да“.

— И после?

Той се размърдва в стола.

— Казах й, че вътре има алкохол.

Вдигам вежди.

— Просто ей така?

— Възразявам! — Пъбън се е изправил. — Какво значи „просто ей така“? Казал й е, че има алкохол. На въпроса е отговорено.

Има право. Да си останат с тази очевидна лъжа. Давам знак на съдията, че съм готов да продължа по-нататък. Флин се придържа към познатата история: как Шамик се напива, как започва да флиртува с Едуард Дженрът.

— Вие как реагирахте на това?

Той свива рамене.

— Едуард е от големите, а аз съм още първокурсник. Стават такива неща.

— Тоест мислите, че Шамик е била впечатлена от господин Дженрът, понеже той е по-възрастен?

Пъбън отново решава да замълчи.

— Знам ли — отвръща Флин. — Сигурно.

— Впрочем влизали ли сте в стаята на господин Дженрът и господин Маранц?

— Разбира се.

— Колко пъти?

— Нямам представа. Много.

— Така ли? Но нали сте само първокурсник?

— Пак сме си приятели.

Правя невярваща физиономия.

— Влизали ли сте в тази стая повече от един път?

— Да.

— А повече от десет пъти?

— Да.

Лицето ми изразява още по-голямо недоумение.

— Добре тогава, кажете ми каква музикална система има там?

Отговорът е изстрелян начаса:

— МП-3 с колонки „Боуз“.

Това го знам. Стаята е претърсвана. Разполагаме със снимки.

— А телевизорът, колко е голям?

Той се усмихва, сякаш забелязва уловката.

— Нямат.

— Никакъв?

— Никакъв.

— Добре, да се върнем тогава към въпросната вечер…

Флин продължава да разказва своята версия. Започнал веселбата с приятелите си. Забелязал Шамик да се качва по стълбите ръка в ръка с Дженрът. Разбира се, няма представа какво е станало по-нататък. После, по-късно същата вечер, отново се натъкнал на Шамик и я изпратил до автобусната спирка.

— Изглеждаше ли разстроена? — питам аз.

Флин отговаря отрицателно. Дори напротив, Шамик се „усмихвала“, изглеждала „щастлива“, сякаш е литнала към седмото небе. Тази идилия е малко пресолена.

— Значи когато Шамик Джонсън разказва за излизане с вас при апарата за бира, за качване по стълбите и нападение над нея в коридора — нареждам аз, — тя лъже, така ли?

Флин е достатъчно интелигентен и не захапва въдицата.

— Казвам онова, което съм видял.

— Познавате ли някого на име Кал или Джим?

Той мисли по въпроса.

— Познавам неколцина с името Джим, а за Кал не се сещам.

— Известно ли ви е, че според госпожица Джонсън нападналите я мъже се наричат — не ми се слушат семантичните забележки на Флеър, но леко завъртам очи нагоре, когато произнасям думата „наричат“ — Кал и Джим?

Той не знае как да постъпи в този случай, но решава да се придържа към истината.

— Чух това.

— Имаше ли онази вечер в сградата някой с такова име?

— Поне аз не знам.

— Разбирам. Известна ли ви е някаква причина, поради която господата Дженрът и Маранц биха се нарекли по този начин?

— Не.

— Да сте чували тези имена в някаква връзка? Имам предвид преди евентуалното изнасилване.

— Не мога да си спомня подобно нещо.

— С други думи не сте в състояние да хвърлите каквато и да било светлина върху въпроса защо госпожица Джонсън би нарекла насилниците си с тези имена?

Пъбън крещи своето възражение:

— Откъде би могъл да знае защо тази побъркана и пияна жена ще реши да излъже?

Аз не отлепям поглед от свидетеля.

— Нищо ли не ви идва наум, господин Флин?

— Не — отговаря лаконично той.

Поглеждам назад към Лорън Мюз. Главата й е наведена, бърника пейджъра си. Вдига поглед и кимва един път.

— Ваша чест — обръщам се към съдията аз, — имам още доста въпроси към този свидетел и може би сега е моментът да прекъснем за обяд.

Съдията Пиърс е съгласен.

Правя усилие да не припна в галоп към Лорън Мюз.

— Открих — казва тя с усмивка — факсът е в кабинета ти.