Рей Бредбъри
Сбогом, лято (4)

4.

Чу се могъщ шум на фучащо, плъзгащо се желязо, все едно острието на гилотина разсече небето. Ударът се стовари. Градът потръпна. Но това беше само вятърът от север.

А долу, насред дерето, момчетата се заслушаха в очакване на новия тежък удар на вятъра.

Стояха на брега на потока да пуснат по една вода под хладните слънчеви лъчи, сред тях беше умисленият Дъглас. Всички се усмихваха, докато изписваха имената си по пясъка до потока с изпускащи пара лимонадени струи. „Чарли“ — изписа един. А нататък бяха „Бо“, „Пийт“, „Сам“, „Хенри“, „Ралф“ и „Том“.

Дъг издълба инициалите си със завъртулки, пое си дъх и добави послепис — „Война“.

Том присви очи, загледан в пясъка.

— Какво?!

— Война, тъпчо, то се знае. Война!

— Кои са враговете?

Дъглас Споулдинг погледна над зелените склонове на тяхното голямо потайно дере.

И тутакси, като задействани от часовников механизъм, в четири вехти, посивели, олющени, големи къщи четирима старци, слепени от изсъхнали листа и пожълтели сухи пръчки, показаха ликовете си на мумии от веранди или в прозорци с форма на ковчег.

— Те — прошепна Дъг. — О, те са! — Извъртя се с крясък: — В атака!

— Кого ще убиваме? — попита Том.