Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farewell Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Рей Бредбъри. Сбогом, лято

Американска, първо издание

ИК „БАРД“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-894-9

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „БАРД“

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправена грешка в първото изречение - Грион->Грийн.

31.

„Загубих — мислеше си Куотърмейн. — Загубих играта. Шах и мат“.

Блийк буташе през квартала количката с Куотърмейн, сякаш бе натоварена със сушени кайсии и жълта ракита под бледнеещото следобедно слънце. На Куотърмейн му бяха омразни сълзите, които напираха в очите му.

— За Бога?! — извика той. — Какво всъщност се случи?

Блийк му каза, че не е сигурен дали това е тежка загуба, или малка победа.

— Няма да пробуташ тези „малки победи“ точно на мен! — изфуча Куотърмейн.

— Добре — съгласи се Блийк. — Няма.

— Изведнъж в това момчешко… — Куотърмейн млъкна, защото не му стигна въздух. — Лице — продължи. — В това момчешко лице…

Докосна устните си, за да изкопчи думите с пръсти. Той бе видял себе си да наднича от очите на момчето като през отворена врата.

— Как аз попаднах там, как?!

Блийк си замълча, кротко буташе количката с Куотърмейн и през слънчевите места, и през сенчестите.

Куотърмейн не докосваше обръчите, с които можеше да върти колелата. Гърбеше се и гледаше изцъклено над поклащащите се дървета, над течащата бяла река на тротоара.

Какво се случи?

— Щом не знаеш — отвърна Блийк, — и аз няма да ти кажа.

— Мислех, че съм ги победил. Мислех, че съм коварен, досетлив и хитър. Но не победих.

— Не победи — потвърди Блийк.

— Не разбирам. Всичко беше нагласено да победя.

— Ти им направи услуга. Накара ги да пристъпят напред.

— Това ли съм направил? Значи победата е тяхна.

— Може и да не го знаят засега, но е така. Всеки път, когато направиш крачка, дори да не ти се иска — промълви Блийк. — Когато боли, когато означава да се сблъскаш лице в лице със смъртта или дори когато означава да умреш — винаги е добре. Всичко, което върви напред, побеждава. Няма шахматна партия, спечелена от играч, който цял живот е седял и е обмислял следващия си ход.

Куотърмейн мълчаливо се остави да бъде избутан до следващата пресечка и чак тогава каза:

— Брейлинг беше глупак.

— Заради метронома ли? Да. — Блийк поклати глава. — И днес можеше да е жив, ако сам не се бе наплашил до смърт. Въобразяваше си, че може да остане на едно място или дори да тича назад. Въобразяваше си, че може да изиграе живота. Сам себе си изигра до чудесно слово и припряно погребение.

Свърнаха зад ъгъла.

— О, не е лесно да се откажеш — каза Куотърмейн. — През целия си живот съм се вкопчвал във всичко, което докосвах дори веднъж. Хайде, Блийк, да ти чуя поученията!

И Блийк послушно започна да го поучава:

— Трябва да се научиш как да не се вкопчваш, преди да се научиш как да придобиваш. Животът трябва да бъде докосван, а не удушаван. Трябва да се отпуснеш, понякога да оставяш нещата да се случват, а друг път да се движиш заедно с тях. Също като с лодките. Поддържаш мотора включен, за да я насочваш по течението. И когато чуеш шума на водопада все по-близо, разтребваш в лодката, слагаш си най-хубавата шапка и вратовръзка и си пушиш пурата чак до мига, когато пропадаш. И това е истинска победа. Не се опитвай да спориш с бездната.

— Разходи ме още веднъж из квартала.

— Готово.

Прецедената през листата светлина трепкаше върху тънката като хартия кожа по китките на старците, сенките се редуваха с отслабващите слънчеви лъчи. Вървяха сред тих шепот.

— Изведнъж в това момчешко лице… Блийк, той ми даде торта!

— Видях.

— Но защо, защо го направи? И все ме поглеждаше, все едно съм някой непознат. Заради това ли беше? Или заради нещо друго? Защо го направи? А пък аз се гледах от неговото лице. И знаех, че съм победен.

— Да речем, че може би не си победил. Но и не си победен.

— Какво ме сломи тъй ненадейно? Мразех това чудовище и изведнъж… мразех себе си. Защо?

— Защото той не е твоят син.

— Що за нелепост!

— Напротив. Доколкото знам, никога не си се женил…

— Никога!

— И никога не си имал деца.

— Никога!

— И тези деца никога не са имали деца.

— Естествено. Не би било възможно!

— Ти си се откъснал от живота. Момчето те свърза отново. Той е внукът, когото би трябвало да имаш, за да не спират соковете, за да поддържаш живота буден.

— Трудно ми е да повярвам.

— Ще се опомниш полека. Не можеш да срежеш всички телефонни кабели и да продължиш да си приказваш със света. Вместо да живееш в сина си и в сина на твоя син, ти наистина се бе запътил към бунището. Момчето ти напомни за твоя окончателен и безвъзвратен край.

— Стига вече, стига!

Куотърмейн сграбчи твърдата гума по колелата и ги спря рязко.

— Погледни истината в очите — натърти Блийк. — И двамата сме стари глупаци. Малко е късничко да помъдреем, но по-добре да приемем това с ирония, отколкото изобщо да не разберем.

Блийк откопчи пръстите на приятеля си от колелата със спици като паяжина, избута количката до следващия ъгъл и светлината на залязващото слънце оцвети лицата им със здрава руменина. Блийк добави:

— Виж какво, животът ни дава всичко. После ни го отнема. Младост, любов, щастие, приятели. Накрая мракът поглъща всичко. Не ни стигна разум да разберем, че можеш да го завещаеш — живота де — на други. И външността си, и младостта си. Да го предадеш нататък. Да го подариш. Да го използваш и да се примириш без сълзи. Твърде чудато щафетно бягане и само Бог знае докъде ще стигне то. Само че в последната си обиколка по пистата откриваш, че никой не те чака да поеме щафетата. Няма на кого да предадеш палката. Участието ти в бягането е било безсмислено. Провалил си отбора.

— Това ли направих?

— Да. Ти не навреди на момчето. Всъщност ти се стараеше да го накараш да порасне. И двамата сбъркахте за малко. Сега и двамата побеждавате. Не защото искате, а защото сте принудени.

— Не, само той се откъсна напред. Аз бях намислил да ги отгледам като плодове над гроба си. Но успях само да им дам…

— Обич.

Куотърмейн не можеше да изрече думата. Тази ужасяващо сладка дума с вкус на противен бонбон. Толкова изтъркана, правдива, дразнеща, чудесна, плашеща и — в края на краищата — толкова изгубена за него.

— Те победиха. Направих им услуга, за Бога — услуга! Аз бях сляп! Исках да тичат наоколо като нас, да се съсухрят и да бъдат потресени от съсухрянето си, и да умрат, както умирам и аз. Но те не проумяват, те не знаят и са още по-щастливи, ако това изобщо е възможно.

— Да. — Блийк буташе стола. — По-щастливи. Защото да остарееш не е чак толкова лошо. Нищо не е лошо, ако имаш едно нещо. Онова нещо, с което всичко е наред.

Пак ужасната дума!

— Не я казвай!

— Но си мисля за нея — призна Блийк, който полагаше героични усилия, та непривичната усмивка да не извие устните му.

— Да, прав си, да, потиснат съм и седя тук, разплакан като проклет изкуфял идиот!

Луничките на сенките от листата се плъзгаха по старческите петна на ръцете му. За миг се напасваха като пъзел и правеха ръцете му привидно мускулести, загорели и млади. После от оставащите назад дървета падаха нови примигващи луничави сенки.

— Какво да правя сега, какво да правя? Помогни ми, Блийк.

— Можем да си помагаме сами. Ти вървеше към ръба на бездната. Опитах се да те предупредя. Сега не можеш да ги удържиш. Ако беше поне малко разсъдлив, би могъл да поощряваш и занапред децата в тяхната дяволска революция, за да не пораснат никога, за да останат себични. Колко нещастни ще са тогава!

— Намери кога да ми го кажеш.

— Радвам се, че не се сетих по-рано. Най-лошото е никога да не пораснеш. Виждам го навсякъде около себе си. Виждам деца във всяка къща. Погледни натам — ето я къщата на Лионора, горката жена. А тук живеят онези двете стари моми с тяхната Зелена машина. Деца, деца без обич. Погледни и натам. Към дерето. Там беше Самотника. Ама че живот, ама че дете в мъжко тяло. В това е разковничето. Можеш да превърнеш всекиго от тях в Самотник с повечко време и търпение. Ти приложи погрешна стратегия. Не принуждавай хората да пораснат. Глези ги като бебета. Научи ги да разчовъркват недоволството си и да отглеждат личните си отровни градинки. Мънички лехи на омразата и предразсъдъците. Ако си искал да са нещастни, би било много по-добре да им кажеш: „Бунтувайте се, аз съм с вас, нападайте! Невежество, на твоя страна съм! Долу тия прости свине!“

— Не ми натяквай. И без това вече не ги мразя. Какъв странен следобед, колко е необикновен. Аз бях там, в лицето му. Аз бях там, влюбен в момичето. Сякаш времето никога не е отминавало. Отново зърнах Лайза.

— Все още е възможно, разбира се, можеш да върнеш процеса назад. Детето е у всички ни. И не е трудно да го държиш заключено завинаги. Опитай пак.

— Не, сложих край на това. Край на войните. Нека продължат. Ако заслужат по-добър живот от моя, така да бъде. Сега не бих си позволил жестокостта да им пожелая живот като моя. Не забравяй, че аз бях там, в лицето му, и я видях. Боже, какво хубаво лице! Изведнъж се почувствах толкова млад. А сега обърни количката и ме заведи у дома. Искам да поразсъждавам около година. Трябва да започна да проумявам по малко.

— Добре, Ебенизър.

— Не, не съм Ебенизър, не съм Скрудж[1]. Никакъв не съм. Не съм решил да бъда никакъв. Не може да стане толкова скоро. Само знам, че не съм съвсем същият. Трябва да си изясня какъв искам да бъда.

— Можеш да даваш пари за благотворителност.

— Познаваш ме твърде добре, за да ми предлагаш точно това.

— Имаш брат.

— Живее в Калифорния.

— Откога не си го виждал?

— О, Господи — от трийсетина години.

— Той има деца, нали?

— Да, струва ми се, че са две момичета и момче. Отдавна са пораснали. Имат свои деца.

— Би могъл да им напишеш писмо.

— И какво да е то?

— Покани ги на гости. Имаш голяма къща. И някое от тези деца, Господ да му е на помощ, може и да прилича на тебе. Виждаш ли, ако нямаш собствена увереност в съдбата, в безсмъртието, наречи го както искаш… можеш да я получиш чрез домочадието на брат ти. Предполагам, че ще ти е приятно да създадеш такава връзка.

— Глупости.

— Не, здравомислие. Твърде стар си за женитба и деца, твърде стар за всичко друго освен експерименти. Знаеш как е — някои деца приличат на бащите си, на майките си или пък на бабите и дядовците си, други пък са се метнали на отдавна забравен брат. Не мислиш ли, че това ще ти допадне?

— Твърде лесно е.

— Все пак си помисли. Не чакай, защото пак ще затънеш — и отново няма да си нищо друго освен стар гадняр.

— Значи такъв съм бил! Брей… Не исках да съм гаден, но някак станах такъв. А ти гадняр ли си, Блийк?

— Не. Защото знам какво си причиних. Гаден съм само насаме със себе си. Не обвинявам другите за собствените си грешки. Лош по различен начин от твоя, разбира се, с чувство за хумор, което развих по принуда.

За миг Блийк като че заискри, но може и да беше заради залязващото слънце.

— И на мен чувството за хумор ще ми е нужно отсега нататък. Блийк, идвай при мен по-често.

Възлестите пръсти на Куотърмейн стиснаха ръката на Блийк.

— За какво ми е да те навестя дори още веднъж, жалък стар негоднико?

— Защото ние сме Славната армия, нали? Длъжен си да ми помагаш в мисленето.

— Куцият ще носи слепия — въздъхна Блийк. — Стигнахме.

Спря пред пътеката към сивата къща с лющеща се боя.

— Това ли е моят дом? — каза Куотърмейн. — Господи, грозен е като греха. Нуждае се от пребоядисване.

— Можеш да помислиш и за това.

— За Бога, толкова е грозен, че чак боли! Блийк, вкарай ме вътре.

И Блийк забута количката със своя приятел по пътеката към къщата.

Бележки

[1] Ебенизър Скрудж, героят на Дикенс от „Коледна песен“, се е превърнал в нарицателно за студен и себичен човек. — Б.пр.