Рей Бредбъри
Сбогом, лято (17)

17.

— Блийк! — изръмжа Куотърмейн в телефонната слушалка.

— Кал?

— За Бога, те отмъкнаха шахматните фигури, изпратени от Италия в годината, когато е застрелян Линкълн. Хитри противни идиотчета! Ела тук довечера. Трябва да обмислим нашата контраатака. Ще повикам Грей.

— Грей е зает. Умира.

— За Бога, той все умира! Няма как, ще се справим и без него.

— По-спокойно, Кал. Някакви си шахматни фигури.

— Важно е значението им, Блийк! Това е истински бунт.

— Ще купим нови.

— По дяволите, все едно говоря с мъртвец. Просто ела тук. Ще се обадя на Грей и ще го накарам да отложи умирането с още един ден.

Блийк се засмя тихо.

— Защо не натикаме всички тези болшевичета в един голям казан и не ги варим, докато не остане само хлапешката им същност?

— Дочуване, Блийк!

Куотърмейн прекъсна връзката и потърси Грей. Номерът беше зает. Тръшна слушалката, вдигна я и опита отново. Слушаше сигнала и едва чуваше далечно потракване на клони по прозореца.

„Господи — мислеше си Куотърмейн, — все едно чувам какво е намислил. Да, той умира“.