Рей Бредбъри
Сбогом, лято (23)

23.

Часовникът на съда бе предусетил някак, че идват да му видят сметката.

Извисяваше се над градския площад с внушителната си мраморна фасада и озарен от слънцето циферблат като замръзнала лавина, дебнеща да затрупа убийците си. А заедно с това пускаше светилата на своята религия и философия, прастарите белокоси вестители на Времето и разрухата да минат през кънтящите бронзови врати под него.

Дъглас наблюдаваше как това войнство на смъртта и мумифицирането се промъква спокойно в мрачния портал и чувстваше надигащата се паника. Там, в стаите на кметството, сред миризмата на шеллак и шумоленето на хартии, училищното настоятелство лукаво проваляше съдби, преправяше календари, заливаше съботите с пороища от домашни, кроеше забележки, мъчения и злодеяния. Техните мъртвешки ръце опъваха и изправяха улиците, изливаха реки от асфалт върху меката пръст, за да направят пътищата по-твърди и сковаващи, за да отблъснат още по-назад простора и свободата и някой ден, след години, зелените хълмове да се превърнат в тихо ехо, толкова далечно, че цял живот не би ти стигнал да се добереш до края на града и да зърнеш самотната горичка от умиращи дървета.

Това бе зданието, където подреждаха живота по азбучен ред с отпечатъци от пръсти. Тук подпечатваха детските съдби! Мъже с лица като зимна виелица и коси с цвят на мълния носеха Времето в своите куфарчета и отиваха припряно да прислужват на часовника, да го задвижват с големи зъбни колела и пружини. По здрач излизаха навън с широки усмивки, защото намираха нови начини да ограничават, да затварят или да оплитат живота в такси и лицензи. Не можеше да се докаже дори смъртта на човек без тези мъже, без това здание, без този часовник, както и без удостоверение, надлежно попълнено, подпечатано и подписано.

— Близо сме до целта — прошепна Дъглас, а цялата му тайфа се скупчи зад него. — Почти е време да се разотиват. Трябва да внимаваме. Ако чакаме твърде дълго, ще затворят навсякъде и няма как да се вмъкнем. Точно по здрач, когато заключват и последните врати, ще се вмъкнем, нали така? Те излизат, ние пък влизаме.

— Точно така — съгласиха се останалите.

— Е, запасете се с търпение…

— Имаме си го — отвърна Том. — Дъг, аз обаче трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Знаеш, че когато и да влезем, все някой ще ни види, ще ни запомни лицата и ще си изпатим. Стигат ни разправиите и покрай шахматните фигури в градинката. Видяха ни и трябваше да върнем всичко. Защо не почакаме да заключат навсякъде?

— Не можем. Току-що обясних защо.

— Ще ти кажа какво да направим. Защо не се шмугна вътре и не се крия в мъжката тоалетна, докато всички се приберат по домовете си? После ще се промъкна нагоре и ще ви пусна през някой прозорец близо до кулата с часовника. Ей там, на третия етаж.

Том посочи място, намиращо се доста нависоко в старата тухлена стена.

— Ей! — възкликна тайфата.

— Няма да стане — възрази Дъг.

— Защо? — попита Том.

Преди Дъг да е съчинил някаква причина, се намеси Чарли.

— Ще стане, и още как. Том е прав. Том, искаш ли да влезеш още сега и да се скриеш?

— То се знае.

Всички се обърнаха към Дъг, който още беше техен генерал и трябваше да одобри идеята.

— Не ми харесва — започна той, — когато разни самозвани умници си въобразяват, че знаят всичко. Добре, иди да се скриеш там. Когато се стъмни, ще ни пуснеш да влезем.

— Бива — съгласи се Том.

И хукна.

През голямата бронзова врата излизаха хора. Дъг и другите се притаиха зад ъгъла на сградата и зачакаха слънцето да залезе.