Рей Бредбъри
Сбогом, лято (20)

20.

Малко преди полунощ Дъг се събуди от ужасната скука, която може да ти навлече само сънят.

И се заслуша в пуфтящото дишане на Том, потънал в зимен сън сред късното лято, после вдигна ръце, размърда пръсти като камертон и усети леко трептене. Почувства как душата му се носи през огромни гори.

Босите му крака се спуснаха към пода и той се наклони на юг, за да долови слабите радиовълни от своя чичо малко по-нататък в квартала. Дали слушаше тръбенето на слона Трантор^[1], който викаше диво момче? А дядо му, посред нощ в съседната къща, потънал в гробовен унес и мъртвешки безчувствен за света, със златните рамки на носа и Едгар Алан По отдясно и мъртъвците от Гражданската война — истинските мъртъвци, наистина ли очакваше в съня си идването на Дъг?

Дъг събра рязко ръце, зашава с пръсти и с последно трептене на литературния камертон неговият усет кротко го насочи към дома на баба му и дядо му.

В гробовния си сън дядото зашепна призивно.

Дъг изхвърча през среднощната врата толкова устремно, че едва не забрави да хване рамката против комари, за да не се затръшне шумно.

Без да се заслушва в тръбенето на слона зад гърба си, зашляпа с боси крака към къщата на баба и дядо.

В библиотеката там спеше дядото в очакване на възкресението за закуска, но готов да го изслуша.

Полунощ беше лишеният от слънце час на особеното училище, затова Дъг се наведе и прошепна в ухото на дядото:

— 1899-а.

И дядо му, улисан в друго време, замърмори за онази година, какви били температурите и що за хора обикаляли из града тогава.

После Дъглас каза:

— 1869-а.

И дядо му се залута във времето четири години след убийството на Линкълн.

Застанал там, Дъглас го гледаше и проумяваше, че ако го навестява нощ подир нощ и говори с него, дядо му в съня си ще е негов учител. И че ако прекара половин година или цяла година, или две години в това особено среднощно училище, ще получи образование, до което не би могъл да се домогне никой друг на света. Дядо му щеше да споделя знанията си като учител, без сам да знае за това, а Дъг щеше да ги попива, без да изтърве и думичка пред Том, родителите си или който и да било.

— Това е то — прошепна той. — Благодарско, дядо, за всичко казано от тебе — и когато спиш, и когато си буден. Благодаря ти и за днес, за съвета за отмъкнатите неща. Не искам да говоря повече. Не искам да те събудя.

Със заситени уши и преливащ ум Дъглас остави дядо си да спи и се промъкна към стълбата и стаята в куличката за още една среща с нощния град и луната.

В този миг големият часовник като великанска пълна луна от зашеметени звуци и кръгло сияние прочисти механичното си гърло и издаде полунощен звук.

Едно.

Дъглас се качваше по стъпалата.

Две. Три.

Четири. Пет.

Дъглас стигна до прозореца на стаичката и надникна към океана от покриви и чудовищната часовникова кула, а времето продължаваше отброяването си.

Шест. Седем.

Сърцето му се запъна.

Осем. Девет.

Плътта му се превърна в сняг.

Десет. Единадесет.

Дъжд от тъмни листа се изсипа под хиляда дървета.

Дванадесет!

„О, Господи, да…“ — рече си той.

Часовникът! Защо не се бе сетил досега?

Часовникът!