Рей Бредбъри
Сбогом, лято (3)

3.

Плачът на Дъг секна.

Той се надигна и отиде пред огледалото, за да види как изглежда тъгата — ето я, оцветила целите му бузи, и когато протегна ръка да докосне другото лице, то беше хладно.

От съседната къща уханието на хляб във фурната насищаше късния следобед. Той изтича през двора към кухнята на баба си и я видя да вади чудните вътрешности на пиле, после поспря до прозореца и зърна Том високо в клоните на любимата му ябълка, сякаш опитваше да се покатери в небето.

Някой стоеше на верандата отпред и пушеше любимата си лула.

— Дядко, ти си тук! Олеле… И къщата е тук. И градът си е тук.

— Като гледам, момко, и ти си тук.

— Да. Ами да!

Дърветата наклониха сенките си към моравата. Някъде последната лятна косачка подстригваше годините и ги трупаше на приятни купчинки.

— Дядко, дали… — Дъглас затвори очи и изрече в мрака: — Дали смъртта е все едно плаваш на кораб, а всички твои хора остават на брега?

Дядо му разчете няколко облака в небето.

— Горе-долу това е, Дъг. Защо питаш?

Дъглас се вторачи във висок реещ се облак, който никога досега не бе имал тази форма и никога нямаше да я има отново.

— Кажи го, дядко.

— Какво да кажа? „Сбогом, лято“ ли?

„Не и ако аз мога да спра това!“ — помисли Дъглас.

И в главата му започна бурята.