Рей Бредбъри
Сбогом, лято (35)

35.

Огромен въпросителен знак, нарисуван на парче шперплат, висеше над входа на палатката. Тя бе издигната от едната страна на езерото, а навътре от входа започваше сумракът на надве-натри скалъпен от шперплат паянтов музей. Там имаше поредица подиуми, на които не бяха поставени изроди и зверове, нито пък се виждаха магьосници или фигури на хора. Загадъчната палатка се бе появила някак за една нощ, сякаш се бе разпънала сама.

В града Куотърмейн се подсмихваше.

Сутринта в училище Дъглас получи бележка без подпис. Съобщението беше простичко, с големи ъгловати букви от черно мастило: „ЗАГАДКАТА НА ЖИВОТА — ОБЯСНЕНА.??? ПРИ ЕЗЕРОТО. ЩЕ БЪДЕ ТУК ЗА КРАТКО“. Дъглас даде бележката на приятелите си и щом учебните часове свършиха, момчетата дотичаха тук с цялата бързина, на която бяха способни краката им. Но когато влезе с тях в палатката под въпросителния знак, Дъглас изпита неописуемо разочарование. „Божичко, няма кости, няма динозаври, нито луди пълководци“. Нищо освен черно като нощта платно, плоски подиуми и… Дъглас се вгледа. Чарли присви очи. Уил, Бо и Том влязоха последни сред миризмата на стара дървения и просмолена хартия. Дори нямаше уредник на изложбата с цилиндър и показалка в ръка, който да ги разведе вътре. Имаше само…

Върху наредени масички стърчаха големи стъкленици, побиращи по пет-десет литра, пълни догоре с гъста прозрачна течност. Всяка бе запушена със стъклен капак с написан от несигурна ръка червен номер — общо дванадесет. А в стъклениците… дали пък това не бяха нещата, за които подсказваше въпросителният знак?

— Стига бе — промърмори Бо. — Тук няма нищо. Ама че прецакване. Аз съм чао.

Обърна се, дръпна платнището и излезе.

— Чакай — каза му Дъглас, но Бо вече не беше в палатката. — Том, Чарли, Уил, вие няма да си тръгнете, нали? Ще се минете, ако си отидете.

— Но тук няма нищо освен някакви стари стъкленици.

— Чакайте. Не са само стъкленици. Какво има в тях? Дайте да видим отблизо.

Примъкнаха се към подиума и започнаха да се местят бавно покрай него, взираха се в стъклениците. Липсваха етикети, които да им обяснят — само стъкло, течност и мека светлина, която привидно пулсираше от течността и осветяваше запотените им от очакване лица.

— Какво е това вътре? — попита Том.

— Кой го знае. Гледай внимателно.

Очите им шареха и се вторачваха, вторачваха се и шареха, погледите се приковаваха и изучаваха, чак докато носовете им не се приплескаха в стъклата, а устите им не зейнаха.

— Какво е това, Дъг? А онова? Ами ей това там?

— Аз как да знам? Мръдни малко!

Дъг се върна в началото на редицата и приклекна пред първата стъкленица, та очите му да са наравно с незнайното нещо вътре.

Големият ярък прозрачен съд наглед бе приютил голяма студена сива стрида. Дъг я позяпа, смънка нещо под носа си, стана и се премести. Другите момчета го последваха.

В течността на следващата стъкленица бе замряло нещо като парче от прозрачно водорасло или… не, по-скоро водно конче, ами да, миниатюрно водно конче!

А следващата стъкленица побираше подобие на одран заек или гола котка с оскубана козина… нататък ставаха по-големи…

Очите на момчетата се въртяха насам-натам, шареха, застиваха; те стрелкаха с погледи отново първата, втората, третата, четвъртата стъкленица.

— Дъг, какво има в тази?

Петата, шестата, седмата.

— Вижте!

Всички погледнаха — може и да беше някакво животно, катерица или маймунка… ами да, маймунка… но с прозрачна кожа и чудато печално изражение.

Осмата, деветата, десетата, единадесетата. Стъклениците имаха номера, но не и наименования. Нищо не подсказваше какво виждат момчетата, какво смразява кръвта във вените им. Но в края на редицата при табелата за изхода спряха пред последната стъкленица и замигаха.

— Това не може да бъде!

— Не-е…

— Точно това е — ахна Дъглас. — Бебе!

— Че какво прави вътре?

— Мъртво е, тъпчо.

— Да бе, ама… как?…

Очите на всички се завъртяха рязко — към единадесетата, десетата, деветата, осмата, седмата, шестата, петата, четвъртата, третата, втората, първата — първата стъкленица с бледото малко извито нещо, което приличаше на стрида.

— Ако това е бебе…

— Тогава — добави Уил, целият изтръпнал — какви, вдън земя да потънат дано, са всичките тия гадости в другите стъкленици?

Дъглас преброи обратно, после пак поред, но си мълчеше. Цялата му кожа настръхваше като от мраз.

— Нямам думи.

— Дъг, изплюй камъчето.

— Тези неща в стъклениците… — започна той пребледнял, гласът му също бледа сянка. — Те са… и те са бебета!

И сякаш половин дузина чукове се стовариха в половин дузина кореми.

— Не приличат на бебета!

— Може да са твари от друг свят.

„Друг свят — мислеше си Дъглас. — В тези стъкленици, удавени. Друг свят“.

— Медузи — каза Чарли. — Октоподи. Сещате се…

— Има сини очи — прошепна Уил. — Гледа ни.

— Не гледа — възрази Дъг. — Удавено е.

— Недей, Дъг — прошепна Том. — Тръпки ме побиват.

— Да бе, тръпки — каза Чарли. — Аз направо се втресох. Откъде са се взели всички тия неща?

— Не знам — отвърна Дъглас, разтриваше си лактите.

— От сбирката на восъчните фигури, показваха я миналата година. Нещо подобно беше.

— Тези не са от восък — възрази Том. — Ох, Дъг, това ей там си е истинско бебе, някога е било живо. Не бях виждал мъртво бебе. Гади ми се.

— Изтичай навън. По-живо!

Том се врътна и избяга. Чарли заотстъпва след него, погледът му се мяташе от бебето към медузата или каквото там беше, после към водното конче или може би нечие ухо с тъпанчето и всичко останало.

— Как тъй няма никой тук да ни каже какви са всички тия неща? — учуди се Уил.

— Може би… — проточи Дъг, — може би ги е страх да ни кажат… или не могат, или пък не искат.

— Господи, премръзнах — оплака се Уил.

Зад платнището се чуваше как Том повръща.

— Ей! — внезапно кресна Уил. — То мръдна!

Дъг протегна ръка към стъклото.

— Не е!

— Мръдна, да му се не знае. Не му харесва да го зяпаме! Мръдна, казвам ти! Стига ми толкова. Изчезвам.

И Дъг остана сам в тъмната палатка със студените съдове, които побираха слепите твари, чиито облещени очи сякаш говореха колко е лошо да си мъртъв.

„Няма кого да питам, никого няма тук. Няма кого да питам и на кого да кажа. Как да разберем? Ще научим ли някога?“

Откъм другия край на музея в палатката се разнесе пронизителен смях. Шест момичета нахълтаха с кикот и пуснаха вътре ярък клин слънчева светлина.

Щом платнището се върна на мястото си, смехът им секна в тъмнината.

Дъг се обърна слепешком и излезе на светло.

Вдиша дълбоко лятно горещия въздух и стисна очи. Още виждаше подиумите, масите и стъклениците, напълнени с гъста течност, а в нея — увиснали странни късчета тъкан, чужди форми от непознати земи. Знаеше, че онова, което би могло да е блатна твар с половин око и половин крайник, изобщо не е такова. Онова, което би могло да е късче от призрак, от духовно извержение, изскочило от обгърната в мъгла книга в нощна библиотека, също не беше такова. Нито пък онова, което приличаше на мъртвородено кутре на любима кучка. Пред мисления му взор съществата в стъклениците сякаш се разтапяха от течност в течност, от светлина в светлина. Ако погледът пробягаше по стъклениците, би могъл едва ли не да оживи нещата вътре, все едно плъзгаш парченца филмова лента пред зениците си и мъничките твари се уголемяват все повече, израстват им пръсти, длани, китки, лакти. И накрая спящата последна форма ококорва своите безизразни сини лишени от мигли очи и те приковава с втренчения си поглед, който крещи: „Погледни! Виж! Уловен съм тук завинаги! Какво съм аз? Какъв е въпросът, какъв? Възможно ли е ти там, под мен, отвън, който надничаш към мен… възможно ли е аз да съм… ти?“

До него стояха Чарли, Уил и Том, сякаш бяха пуснали корени в тревата.

— За какво беше всичко това? — прошепна Уил.

— Аз почти… — започна Дъг.

Прекъсна го Том, по бузите му се стичаха сълзи.

— Защо пък плача?

— Че за какво му е на човек да плаче? — отвърна Уил, но и неговите очи овлажняха. — Ама че работа… — прошепна той.

Чуха проскърцване. С крайчеца на окото Дъглас зърна жена да бута количка, в която нещо се сърдеше и хленчеше.

В следобедната тълпа мина хубава жена под ръка с моряк. До езерото цяла тайфа момичета играеха на гоненица, косите им се развяваха от подскоците, с които пъргави крака премерваха пясъка. Момичетата изтичаха нататък по брега и Дъглас, заслушан в смеха им, пак се загледа в палатката, входа и странния голям въпросителен знак.

И отново тръгна към палатката подобно на сомнамбул.

— Дъг? — обади се Том. — Къде отиваш? Пак ли влизаш да зяпаш всички ония боклуци?

— Може би.

— Защо?! — избухна Уил. — Гадни твари, които някой е напъхал в стари буркани за туршия. Аз се прибирам вкъщи. Хайде, да вървим.

— Ти тръгвай — каза му Дъг.

— Отгоре на всичко — Уил плъзна длан по челото си — не ми е много добре. Може да съм се уплашил. А вие?

— От какво има да се плашиш? — възрази Том.

— Нали сам каза, че са само гадни стари неща.

— Ще се видим по-късно. — Дъглас доближи бавно входа и спря в сенките. — Том, почакай ме.

И се шмугна вътре.

— Дъг! — Пребледнял, Том викаше към масите, стъклениците и чуждите твари в палатката.

— Внимавай, Дъг, бъди нащрек!

Понечи да влезе след него, но спря разтреперан, впил пръсти в лактите си, стиснал зъби, наполовина в нощта, наполовина на слънце.