Рей Бредбъри
Сбогом, лято (13)

13.

Нощ в лимонено киселата къща на Калвин С. Куотърмейн — той е в леглото, захвърлен отдавна, когато младостта му сцепи черупката, пропълзя между ребрата и изостави обвивката си, за да се излющи с вятъра.

Куотърмейн завъртя глава и звуците на лятната нощ нахлуха с повея. Заслуша се и пак се вкопчи в омразата.

— Господи, порази с огън тези проклети изчадия!

Облян в студена пот, той мислеше: „Брейлинг се сражаваше храбро, но загуби битката да ги превърне в хора, аз обаче ще ги надвия. Божичко, какво става?“

Вторачи се в тавана, пред очите му мигновено се разгоря барут — целият живот, избухнал в един ден към края на невероятно проточило се лято. Прищявка на климата, на сляпото небе и на изненадващото чудо, че още е жив и диша сред налудничави случки. Божичко! Кой командва този парад и накъде го води? Господи, бъди нащрек! Барабанчиците убиват капитаните.

— Непременно има и други — прошепна той на отворения прозорец. — Все някой е настроен също като мен спрямо тези неверници!

Можеше да долови сенките, потръпващи някъде навън, другите мъже от старо, ръждиво желязо, скрити в своите високи кули, сърбащи рядка кашица и хрускащи бисквити. Щеше да ги призове с викове, треската му щеше да прониже небето като светкавица в жегата.

— Телефонът — ахна Куотърмейн. — Хайде, Калвин, събери ги под знамената!

Шумолене в тъмния двор.

— Какво? — прошепна той.

Момчетата се скупчиха в притъмнелия океан от трева долу. Дъг и Чарли, Уил и Том, Бо, Хенри, Сам, Ралф и Пийт примижаваха, вирнали глави към прозореца на спалнята му.

Държаха три прекрасно изрязани и страховити тикви. Носеха ги по тротоара отпред и гласовете им се засилваха сред осветените от звездите дървета:

— А червеи-те идват тук, а чер-ве-и-те идват тук…

Двете петнисти, сухи като папирус ръце на Куотърмейн се свиха в юмруци и стиснаха телефона.

— Блийк!

— Куотърмейн? За Бога, късно е!

— Млъкни! Чу ли за Брейлинг?

— Знаех си, че някой ден ще го сварят без пясъчния му часовник.

— Сега не е време за вятърничавост!

— Ох, този Брейлинг с дяволските му часовници. Направо го чувах да тиктака в другия край на града. Когато си се запънал на самия ръб на гроба, по-добре просто скачай вътре. Момченце и пистолетче с капси нямат никакво значение в случая. А и какво можеш да направиш? Да забраниш пистолетчетата с капси ли?

— Блийк, нуждая се от тебе!

— Всички се нуждаем един от друг.

— Брейлинг беше секретар на училищното настоятелство. Аз съм председателят! Проклетият град гъмжи от потенциални убийци!

— Драги Куотърмейн — сдържано отвърна Блийк, — напомняш ми за проницателния директор на психиатрията, според когото затворените при него пациенти били луди. Ти тепърва ли откриваш, че момчетата са зверчета?

— Трябва да направим нещо!

— Животът ще го направи.

— Проклетите глупаци са пред моята къща и вряскат погребална песен!

— А, за червеите ли? Ти какво, светците ли искаш да дойдат? Любимата ми песничка, когато бях момче. Ти не помниш ли какъв си бил на десет години? Обади се на родителите им.

— На онези глупаци? Те само ще им рекат: „Оставете на мира тоя противен старец“.

— Защо да не прокараме закон, който да направи всички седемдесет и девет годишни? — Широката усмивка на Блийк се прехвърли по телефонните кабели. — Имам поне двайсетина племенници и внуци, чиято студена пот замръзва на висулки, щом ги заплаша да живея вечно. Събуди се, Кал. Ние сме малцинство също като тъмнокожите или изчезналите в древността хети. Живеем в страната на младите. Можем само да чакаме, докато някои от тези садистчета станат на деветнадесет, и да ги пратим да воюват. И какво е престъплението им? Това, че преливат от портокалов сок и пролетен дъжд. Търпение. Някой ден наскоро ще ги видиш да минават покрай тебе със споходени от зимата коси. Отпивай кротко от отмъщението.

— По дяволите! Ще ми помогнеш ли?

— Тоест дали да разчиташ на моя глас в училищното настоятелство ли? Дали ще командвам великата армия от дъртофелници на Куотърмейн? Ще ви се хиля отстрани и от време на време ще подхвърлям гласа си на вас, побеснелите кучета. Да съкратим лятната ваканция, да орежем коледната, да отменим Пролетния празник на хвърчилата — това си намислил, нали?

— Значи съм смахнат, така ли?

— Не, но си позакъснял с ученето. Аз още на петдесет разбрах, че съм влязъл в редиците на армията от нежелани хора. Е, не сме като африканците, Куотърмейн, или като онези езичници китайците, но клеймото на нашата раса са посивелите коси, вените в китките ни са задръстени, а някога потокът бе силен. Мразя онзи тип, чието лице, посърнало и самотно, виждам сутрин в огледалото! А зърна ли прелестна жена… охо! Истинска буря. Но такива пролетни вихрушки в главата не са за мъртви фараони. Е, Кал, можеш да разчиташ на мен, но до определени граници. Лека нощ.

Двата телефона щракнаха.

Куотърмейн се облегна на перваза и надникна от прозореца. В лунната светлина различи тиквите, грейнали с ужасно октомврийско сияние.

„Защо ли си въобразявам, че едната е издялана да прилича на мен, втората е като Блийк, а третата — като Грей? Не, невъзможно. Божичко, къде да намеря метронома на Брейлинг?“

— Махайте се! — кресна той към сенките.

Грабна патериците си, изправи се с мъка, затрополи надолу по стъпалата, завлече се на верандата и някак успя да се добере до тротоара, където доближи потрепващите в редица пламъчета на тиквите за Деня на вси светии.

— Господи — прошепна. — Най-грозните тикви, които съм виждал! Тъй значи…

Замахна с патерицата и цапардоса едно оранжево страшилище, после друго, след това последното и така, докато пламъчетата в тях не угаснаха.

Разгорещи се, цепеше и удряше, накрая тиквите се пръснаха, оранжевата им плът се разпиля навсякъде.

— Има ли някой тук! — кресна Куотърмейн.

Икономката му изскочи от къщата с обтегнато от стъписване лице и мина тичешком по просторната морава.

— Твърде късно ли е да разпалим фурната? — провикна се той.

— Фурната ли, господин Кал?

— Запали огъня в тази прокълната от Бога фурна. Вземи тавите за пай. Имаш ли рецепти за пай с тиква?

— Имам, господин Кал.

— Тогава прибери тези проклети парчета. Утре на обяд ще си ям заслужената награда!

Куотърмейн се обърна и се изкатери с патериците до горния етаж.