Рей Бредбъри
Сбогом, лято (37)

37.

Калвин С. Куотърмейн се събуди, защото нещо бе казало дума или го бе повикало в нощта.

Но това беше невъзможно. Никой и нищо не говореше.

Погледна през прозореца към големия циферблат на часовника и почти го чу как се прокашля, за да обяви, че е три сутринта.

— Кой е тук? — попита Куотърмейн в хладната тъма.

„Аз“.

— И кой си ти?

Куотърмейн надигна глава, погледна наляво, после надясно.

„Аз. Помниш ли ме?“

И той погледна към средата на завивката.

Без да посегне с ръка, за да го докосне и намери, позна стария си приятел. Жалка останка, но още му беше приятел.

Този път не вдигна глава да се взре в малката издутина под пъпа, между краката. Едва се усещаше нещо повече от туптене, пулс, закърнял призрак на плът. Но си беше на мястото.

— Значи се върна? — промълви, взрян в тавана, и прихна за миг. — Отдавна те нямаше.

В отговор долови лек пулс на признание.

— И колко дълго ще останеш?

Малката издутина затупка със собственото си сърце два, три пъти, но не показа с нищо, че ще се отправи нанякъде. Изглеждаше, че ще поостане.

— Това последното ти идване ли е? — попита Куотърмейн.

„Кой би могъл да каже?“ — гласеше безмълвният отговор на отдавнашния му приятел, навестил го отново, сгушен в телената четка от стари косми.

„Не ме е яд чак толкова, че косата ми побелява — бе казал веднъж Куотърмейн, — но когато видиш и там, долу, да се показва бяло… дяволите го взели! Нека всичко друго в мен остарява, но не и това!“

Но и той, и то остаряваха. Сега целият беше в мъртвешката сивота на зимата. Но още го имаше това туптене, този кротък и невероятен пулс, който го приветстваше — обещание за пролет, леха със семената на спомена, докосване на… с каква ли дума назоваваха в града странното време, в което всички жизнени сокове протичат буйно?

Сбогом, лято.

Да, за Бога!

„Не си отивай. Остани. Имам нужда от приятел“.

Неговият приятел остана. Поговориха си. В три сутринта.

— Защо се чувствам толкова щастлив? — попита Куотърмейн. — Какво става? Да не съм полудял? Или съм се излекувал? Това ли е лекарството?

Зъбите му изтракаха от невъздържан смях.

„Само дойдох да се сбогуваме“ — прошепна гласът.

— Да се сбогуваме ли? — Смехът заседна в гърлото на Куотърмейн. — Това означава ли, че…

„Да — долови той шепота. — Минаха много години. Време е да продължа нататък“.

— Да, време е — каза Куотърмейн и очите му се наляха със сълзи. — Къде отиваш?

„Не мога да кажа. Ще узнаеш, когато му дойде времето“.

— Как ще узная?

„Ще ме видиш. Ще съм там“.

— А как ще разбера, че си ти?

„Ще разбереш. Винаги си знаел всичко, но най-добре си познавал мен“.

— Да не напускаш града?

„Не, не, ще съм наблизо. Но когато ме видиш, недей да притесняваш с това никого, бива ли?“

— Разбира се.

Одеялото и чаршафът под него спадаха, отпускаха се в покой. Шепотът отслабваше.

— Където и да отиваш… — започна Куотърмейн.

„Да?“

— Желая ти дълъг живот, хубав и щастлив.

„Благодаря“.

Мълчание. Куотърмейн откри, че не знае какво да каже.

„Е, да се сбогуваме?“

Старецът кимна, очите му се замъглиха от сълзи.

Леглото, завивката, тялото му бяха плоски като плот на маса. Онова, което го имаше седемдесет години, си отиде окончателно, завинаги.

— Сбогом — промълви господин Куотърмейн в нощната тишина.

„Чудя се — мислеше си — къде ли, о, къде ли, по дяволите, отиде той?“

Големият часовник на съда отброи три удара.

И господин Куотърмейн заспа.

* * *

Дъглас отвори очи в мрака. Звънна последният от трите удара на градския часовник.

Погледна тавана. Нищо. Погледна през прозорците. Нищо. Само нощният ветрец разлюляваше светлите пердета.

— Кой е тук? — прошепна той.

Нищо.

— Има някой тук.

След малко попита отново:

— Кой е тук?

„Тук“ — промърмори нещо.

— Какво?

„Аз“ — изрече нещо в нощта.

— Кой си ти?

„Тук“ — последва тих отговор.

— Къде?

„Тук“ — съвсем тихо.

— Къде?

Дъглас огледа стаята, накрая погледна тялото си, надолу.

— Там ли?

„Да, ами да!“

Там, под гръдния му кош, под пъпа, между костите на таза, където се събираха краката му. Там беше.

— Кой си ти? — прошепна Дъг.

„Ще научиш“.

— Откъде дойде?

„От милиард отминали години. От милиард бъдещи години“.

— Това не е отговор.

„Това е единственият отговор“.

— Ти беше ли?…

„Кажи“.

— Ти беше ли в онази палатка днес?

— Какво?

— Вътре. В онези стъкленици. Беше ли там?

„Да, в известен смисъл“.

— Как тъй „в известен смисъл“?

„Така е“.

— Не разбирам.

„Ще разбереш, щом се опознаем“.

— Как се казваш?

„Дай ми име. Ние винаги имаме имена. Всяко момче ни измисля име. Всеки мъж изрича това име десет хиляди пъти в живота си“.

— Аз не…

„Не разбираш? Просто си лежи. Вече имаш две сърца. Почувствай пулса. Единият е в гърдите ти. Другият е по-надолу. Усещаш ли?“

— Да. О, да!

„Тогава заспивай“.

— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?

„Ще чакам. Ще се събудя много преди тебе. Лека нощ, приятелю“.

— Ние приятели ли сме?

„Аз съм най-добрият ти приятел. За цял живот“.

* * *

Тихи звуци като заешко топуркане. Нещо връхлетя леглото и се шмугна под завивката.

— Том?

— Ъхъ — потвърди глас изпод завивката. — Може ли да спя тук тая нощ? Моля те!

— Защо, Том?

— Ами не знам. Просто сънувах кошмар, че утре няма да те има или ще си мъртъв… или и двете наведнъж.

— Том, няма да умирам.

— Все някой ден ще умреш.

— Е…

— Може ли да остана?

— Добре де.

— Дъг, хвани ме за ръката. И стисни силно.

— Защо?

— Сещаш ли се понякога, че Земята се върти с двайсет и пет хиляди мили в час или нещо подобно? Може да те запрати нанякъде, щом затвориш очи и забравиш да се държиш.

— Дай си ръката. Готово. Така по-добре ли е?

— Ъхъ. Сега мога да заспя. Бях се уплашил заради тебе.

Мигове на мълчание, на вдишване и издишване.

— Том?

— А?

— Видя ли? Все пак не те изоставих.

— Слава Богу, Дъг.

Навън задуха, вятърът разклати дърветата и всички листа до последното изпопадаха и се разстлаха по моравата.

— Лятото свърши, Том.

Том слушаше.

— Край на лятото. Идва есента.

— Празникът на вси светии.

— Охо, представяш ли си?!

— Представям си.

Мислеха. Заспаха.

Часовникът отброи четири часа.

И баба им се надигна в тъмнината, за да каже, че сезонът току-що е отминал безвъзвратно.