Рей Бредбъри
Сбогом, лято (2)

2.

Завит на леглото в съседната къща с мустаче от пудра захар на горната устна, Дъг се отпусна в съня, който се спотайваше в главата му и полека го обгърна в тъма.

В далечината оркестър свиреше странна бавна мелодия, преливаща от приглушени духови инструменти и отмерено удряни барабани.

Дъг се заслуша.

Струваше му се, че далечният оркестър е излязъл от пещера на слънце. Някъде цял рояк сприхави косове изпърхаха нагоре, за да се превърнат във флейти-пиколо.

— Парад! — прошепна Дъг и скочи от леглото и се отърси от съня и захарта.

Музиката се засилваше, по-бавна и по-звучна, заприлича на огромен буреносен облак, препълнен с мълнии и тъмнеещ над покривите.

Дъглас примига зад прозореца.

Защото на моравата с тромбон в ръце беше Чарли Удман, най-добрият му приятел от училище, Уил Арно, приятелче на Чарли, надигаше тромпет, а градският бръснар господин Уинески бе обвит от цугтромбон като от боа удушвач и… я почакай!

Дъг се обърна и претича през къщата.

Излезе на верандата.

Насред оркестъра стояха дядо му с валдхорна, баба му с дайре, брат му Том с бръмчило.

Всички крещяха, всички се смееха.

— Ей — извика Дъг, — какъв ден е днес?

— Как какъв — провикна се бабата. — Твоят ден, Дъг! Довечера ще има фойерверки. Туристическото корабче чака!

— За пикник ли?

— По-скоро пътешествие. — Господин Уинески нахлупи сламената си шапка с цвят на зърнени люспици. — Чуй!

Звукът от далечен кораб долетя плачливо откъм брега на езерото.

— Напред!

Баба разтърси дайрето, Том наду бръмчилото и пъстрата тълпа помъкна Дъг по улицата, а цяла сюрия кучета джафкаха по петите им. В центъра на града някой метна накъсан телефонен указател от покрива на хотел „Грийн Таун“. И щом конфетите докоснаха тухлите, парадът изчезна.

Край брега мъгла се стелеше над водата.

Навътре в езерото се чуваше печалният вопъл на сирена за мъгла.

Чисто бял кораб се подаде внушително от мъглата и се отърка в пристана.

Свирката изпищя. Тълпата се струпа и избута Дъглас по подвижното мостче.

— Първо ти, Дъг!

Оркестърът изсипа цял тон медни звуци и десетина фунта гръм на чинели в мелодията на „Той е мил, чудесен човек“, докато го тикаха към палубата, после всички скочиха обратно на пристана.

Бам!

Подвижното мостче падна.

Хората не бяха изоставени на брега. О, не.

Той беше изоставен във водата.

Параходът се отдели с писък от пристана. Оркестърът засвири „«Кълъмбия», океанската перла“.

— Довиждане, Дъг — провикнаха се градските библиотекари.

— Сбогом — шептеше всеки.

Дъглас се озърташе към кошниците с лакомства за пикник, наредени по палубата, и си спомни музея, където веднъж бе видял египетска гробница с играчки и купчинки спаружени плодове около малка ладия, издялана от дърво. Пред очите му сякаш припламна барут.

— Сбогом, Дъг, сбогом…

Жените вдигаха кърпички над главите си, мъжете махаха със сламени шапки.

Скоро корабът се озова сред студената вода и мъглата го обви, а оркестърът избледня.

— Приятно пътуване, момчето ми.

Той вече знаеше, че потърси ли, няма да намери капитан, нито екипаж, но двигателите боботеха под палубата.

Долови изтръпнал, че ако се пресегне надолу да опипа носа на кораба, ще открие името му прясно боядисано — „Сбогом, лято“.

— Дъг… — стигаха до него гласовете. — О, довиждане… о, сбогом…

После пристанът опустя, шествието вече го нямаше, корабът наду сирената за последен път и му разкъса сърцето, то се изля на сълзи през очите му, докато той викаше имената на всички обични хора, останали на брега.

— Бабо, дядо, Том, помощ!

Дъг падна от леглото сгорещен, премръзнал и разплакан.