Рей Бредбъри
Сбогом, лято (28)

28.

Бум!

Калвин С. Куотърмейн се сепна в съня си и бавно се надигна.

Бум!

Големият часовник отброяваше полунощ.

Усещаше се наполовина сакат, докато се добра до прозореца и го отвори широко за биенето на часовника.

Бум!

— Не може да бъде — промърмори. — Не е мъртъв. Не е. Поправили са я тая проклетия. Още сутринта ще се обадя на останалите. Може би с това се свърши. Може би приключихме. Поне в града всичко пак потръгна, както се полага, а утре трябва да измисля какво да правя отсега нататък.

Вдигна ръка и откри на устните си нещо странно. Усмивка. Опита се да я улови с ръка и — ако е възможно — да я проучи.

„Може да е от времето — размишляваше той. — Може да е от вятъра, тъкмо така повява. А може да е от някакъв чудат сън… какво ли сънувах?… и сега, щом часовникът оживя отново… Трябва да разнищя положението. Войната е почти към края си. Но как да я довърша? И как да победя?“

Куотърмейн подаде глава през прозореца и се загледа в сребърния сърп на луната в среднощното небе. Луната, часовникът, скърцащите му кости… Припомни си неизброими нощи, в които бе гледал от прозореца спящия град, макар че в отминалите години не бе прегърбен и ставите му не се схващаха. В предишните години, когато гледаше през същия този прозорец, беше млад, пращеше от здраве, преливаше от нахакана жизненост също като онези момчета…

„Я почакай! Чий рожден ден е най-скоро? — питаше се той и се мъчеше да извика в паметта си личните картони на учениците. — На някое от чудовищата ли? Какъв златен шанс ще е. Ще ги унищожа с благост, ще прикрия петната по козината си, ще навлека кучешка премяна, за да скрия коварната котка под нея!

Изобщо няма да се усетят какво ги е сполетяло“.