Рей Бредбъри
Сбогом, лято (30)

30.

— Ето така — каза майка му и му нагласи вратовръзката.

— На кого му пука за рождения ден на някакво си момиче? — рече й Дъглас. — Направо е ужасно.

— Щом Куотърмейн се е постарал дори да приготви торта за Лисабел, ти можеш да отделиш един час и да отидеш. Особено след като той ви разпрати покани. Дръж се любезно, само това искам от тебе.

— Хайде бе, Дъг, хайде! — извика Том от верандата отпред.

— Задръж малко! Ей сега идвам.

И рамката на мрежата против комари се затръшна, той се озова на улицата и двамата с Том закрачиха в хубавия ден.

— Охо — прошепна Том засмян, — ще се тъпча, докато ми призлее.

— Това са някакви потайни и лукави кроежи — натърти Дъглас. — Как тъй изведнъж Куотърмейн не вдига врява? Как тъй взе просто да ни се усмихва лъчезарно?

— Нито веднъж в живота си — отвърна Том — не съм се противил на парче торта или купичка сладолед.

По средата на квартала до тях тръгна Чарли, който наглед се бе запътил за погребение.

— Ей, тая вратовръзка ще ме удуши — сподели, докато крачеше начумерено до тях.

Минутка по-късно към тях се присъединиха Уил и останалите.

— Щом празненството свърши, хайде да отидем при Ябълков ручей да се топнем голи. Може да ни е последният шанс, преди да захладнее. Лятото си отиде.

— Само аз ли си мисля, че в това има нещо коварно? — попита Дъг. — Откъде накъде дъртият Куотърмейн урежда празненство за рождения ден на Лисабел? И защо покани тъкмо нас? Надушвам нещо гнило.

Чарли подръпна вратовръзката си и каза:

— Не ми се ще да го казвам, Дъг, ама като гледам, нищо няма да излезе от нашата война. Не се вижда никаква причина още да се сражаваме срещу тях.

— Де да знам, Чарли. Нещо не се връзва.

Стигнаха до дерето и спряха.

— Е, вече сме тук — промълви Дъглас. — Бъдете нащрек. Ако дам знак, разпръснете се и офейкайте. Вие идете там, аз ще сляза след минута. Трябва да поумувам малко за стратегията.

Те го оставиха неохотно и тръгнаха надолу по склона. И само след стотина стъпки забързаха надолу, после заподскачаха и накрая хукнаха с крясъци. Спряха чак долу при масите, а отнякъде дотичаха и момичета, досущ бели птици, изпърхали ниско над тревата, и всички се събраха. Появи се и Калвин С. Куотърмейн, спускаше се по пътеката в количка и подвикваше високо и весело.

— По дяволите — каза Дъглас, останал сам горе. — Тоест… Да му се не види.

Децата се стълпиха, бутаха се и се смееха. Погледнати отдалеч, приличаха на малки фигури върху красива сцена. Смехът им стигаше до ушите на Дъглас и устните му потрепваха.

А зад децата върху собствената си маса с бяла покривка беше бляскавата торта за рождения ден. Дъглас се вторачи в нея.

Издигаше се етаж след етаж, толкова огромна, че стърчеше колкото снежен човек, великолепна и сияеща под слънцето.

— Дъг, ей, Дъг! — носеха се гласове към него.

Но той не чуваше.

Тортата, бялата прекрасна торта, къс зима, съхранен отпреди години, хладна и снежна в този ден на проточило се лято. Бялата великолепна торта от скреж, лед и снежинки, от ябълкови цветчета и напъпили лилии. Гласовете кънтяха в смях, който долиташе нагоре при него, както си стоеше сам и откъснат, и викаха:

— Дъг, хайде бе, Дъг, слез тук. Хайде, Дъг…

Очите му бяха заслепени от снежната, заскрежена торта. Усети как краката му го запращат надолу в дерето и знаеше, че върви към масата и бялото видение, но нямаше как да спре краката си, нито да извърне очите си, а всякакви мисли за военни планове и войскови маневри отлетяха от ума му. Започна да се плъзга, да подскача, затича все по-бързо и щом стигна до голямо дърво, се вкопчи в него да си поеме дъх. И се чу да шепне:

— Здрасти.

И всеки, погледнал го в светлината на снежната планина, в сиянието на зимния хълм, отвърна:

— Здрасти.

Той се присъедини към празненството.

Тук беше Лисабел. Стоеше сред другите с лице, изящно като украсата по глазурата на тортата, устните й меки и розови като свещите за рождения ден. Големите й очи го приковаха на място. Изведнъж Дъг усети тревата под подметките си. Гърлото му пресъхна. Езикът му запълни устата. Децата щъкаха насам-натам и Лисабел беше в центъра на тази въртележка.

Куотърмейн напираше вихрено по неравната пътека, количката едва ли не летеше и за малко не се блъсна в масата. Той ахна и спря в края на гъмжилото с изражение на неимоверно задоволство на набръчканото жълтеникаво лице.

После се появи господин Блийк и застана зад инвалидната количка със съвсем различна усмивка.

Дъглас гледаше как Лисабел се наведе към тортата. Лекият аромат на свещите повяваше с ветреца. Лицето й напомняше лятна праскова, красиво и топло, пламъчетата на свещите се отразяваха в тъмните й очи. Дъглас затаи дъх. Целият свят чакаше, затаил дъх. Куотърмейн застина, впил пръсти в облегалките на количката, сякаш имаше опасност собственото му тяло да избяга. Четиринадесет свещи. Четиринадесет години, които да бъдат духнати, за да бъде отправен погледът към още една, добра като тях или още по-хубава. Лисабел като че беше щастлива. Носеше се по течението с могъщата река на Времето и пътешествието й харесваше, даряваше й блаженство. Щастието на лудостта се криеше в очите и ръцете й.

Тя издиша силно с уханието на лятна ябълка.

Свещите угаснаха.

Момчетата и момичетата се стълпиха около тортата, а Лисабел взе голям сребърен нож. Слънцето проблясваше по острието и обгаряше очите. Тя разряза тортата и сложи първото парче в една чиния с ножа. Вдигна чинията с две ръце. Тортата белееше, мека и сладка дори наглед. Всички впериха погледи в нея. Старецът Куотърмейн се хилеше като слабоумен. Блийк се подсмихваше тъжно.

— На кого да дам първото парче?! — възкликна Лисабел.

Умуваше дълго, все едно влагаше и частичка от себе си в меките цветове и завъртулките на захарната глазура.

Бавно направи две крачки. Вече не се усмихваше. Лицето й излъчваше сериозна тържественост. Изпъна ръце и подаде чинията на Дъглас.

Застана пред него и доближи лицето му така, че той усети дъха й по бузите си.

Стреснатият Дъглас отскочи.

Втрещена, Лисабел се ококори и отначало той не проумя тихото й възклицание.

— Плашльо — извика тя. — И бъзльо отгоре на всичко! — добави.

— Не я слушай, Дъг — вметна Том.

— Ами да, няма защо да търпиш това — добави Чарли.

Дъг се отдръпна още една крачка назад. Примигваше.

Държеше чинията в ръцете си, децата стояха около него. Дъглас не видя как Куотърмейн намигна на Блийк и го смуши с лакът. Виждаше само лицето на Лисабел. Лице със сняг и вишни, с вода и трева, лице като този късен следобед. Лице, което надзърташе в него. Струваше му се, че незнайно как тя го докосва и тук, и там — по клепачите, по ушите, по носа. Потръпна. И отхапа от тортата.

— Е, нищо ли няма да кажеш? — попита тя. — Щом се плашиш тук, хващам се на бас, че ще се боиш повече там. — Тя посочи към горния край на дерето. — Довечера всички отиваме там. Хващам се на бас, че ти няма и да се мернеш наблизо.

Дъглас изви поглед от нея към горния край на дерето. Там беше къщата с духовете, където момчетата се събираха понякога денем, но никога не се престрашаваха да отидат нощем.

— Е, какво се помайваш? — подкани го Лисабел. — Ще бъдеш ли там, или не?

— Дъг — каза му Том, — недей да търпиш това. Дай й да се разбере.

Дъг пак отмести поглед от лицето й към високия ръб на дерето и къщата с духовете.

Тортата се топеше в устата му. Той зяпаше къщата, мъчеше се да реши нещо и заради тортата, заради топящата се на езика му захар, не знаеше какво да направи. Сърцето му биеше лудо, кръвта нахлуваше в лицето му.

— Аз… — изграчи Дъг.

— Какво „аз“? — подкачи го Лисабел.

— …ще бъда — довърши той.

— Само така, Дъг — похвали го Том.

— Не се оставяй да те прави на глупак — добави Бо.

Но Дъг обърна гръб на приятелите си.

Изведнъж го споходи спомен. Преди години бе убил пеперуда, кацнала на храст: смаза я с пръчка без никаква причина, просто му се прииска. Озърна се и на верандата стоеше стъписан дядо му, като на снимка в рамка. Дъглас захвърли пръчката и вдигна съсипаните крилца на пеперудата, ярките парченца от слънце и трева. Опита се да ги събере отново в едно цяло, да им вдъхне живот. Но накрая промълви разплакан: „Съжалявам“.

Тогава дядо му отвори уста и каза: „Винаги помни, че всичко се движи“. Щом си спомни за пеперудата, Дъг се сети за Куотърмейн. Дърветата се разлюляха с вятъра и изведнъж той се взря през очите му, долови какво е да живееш сам в къща с духове. Отиде при празничната маса, взе чинията с най-голямото парче торта и тръгна към стареца. Лицето на Куотърмейн се смръзна като колосана яка, после лишеният от блясък поглед се плъзна питащо по очите, брадичката и носа на момчето.

Дъглас спря пред количката.

— Господин Куотърмейн…

Подаде чинията през топлия въздух и я сложи в ръцете на стареца.

Отначало те не помръднаха. После все едно се пробудиха и се разтвориха от изненада. Куотърмейн се вторачи в този дар с безкрайно недоумение.

— Благодаря — каза толкова тихо, че никой не го чу.

Поднесе парченце бяла глазура към устните си.

Всички бяха притихнали.

— Божичко, Дъг! — изсъска Бо и го издърпа настрани от количката. — Защо ти беше да го правиш? Днеска да не е Денят на мира^[1]? Може ли да ти откъсна еполетите? Защо поднесе торта на тоя гаден дъртак?

„Защото… — помисли Дъг, но не го каза — ами защото го чух, че диша“.