Рей Бредбъри
Сбогом, лято (32)

32.

Дъглас стоеше с Том и Чарли в лъхащото на влага топло дере, още зелено в късното лято. Комарите изпълняваха изящните си танци в тишината. С бръмчене като тананикане на танцуващ слабоумен.

— Всички се разотидоха — промълви Том.

Дъглас седна на един камък и си свали обувките.

— Бум, убит си — тихо му каза Том.

— Как ми се иска, ох, как ми се иска да бях умрял — отвърна Дъг.

— Свърши ли войната? — попита Том. — Да спусна ли знамето?

— Какво знаме?

— Ами… знамето.

— Ъхъ, спусни го. Не знам дали войната е свършила наистина… но е ясно, че се промени. Трябва обаче да разгадая как.

— Е, да, ти поднесе торта на врага — намеси се Чарли. — И това ако не е странно…

— Та-да-дааа… — напяваше Том.

Правеше се, че дърпа нещо в топлата празнота на тишината. Стоеше тържествено до ромолящия поток в лятната вечер под залязващото слънце.

— Та-да-дааа… Та-да-дааа — напяваше Том. — Отбой.

По бузата му се стече сълза.

— Ох, да му се не види! — извика Дъглас. — Престани!

Дъглас, Том и Чарли се изкатериха по склона на дерето и тръгнаха през претъпкания подреден град, по широките и тесни улици между хилядата наместени къщи, тези светли затвори, по разчертаните тротоари и непоклатимите улици, а дивата природа се отдалечаваше от тях и им се струваше, че цяло море се е отдръпнало от брега на техния живот само за един ден. Внезапно се озоваха в града и в живота, който трябваше да преживеят в града през следващите четири десетилетия, да отварят и затварят врати, да вдигат и спускат щори. Зелените ливади бяха далечни и чужди.

На Дъглас му се привиждаше, че Том се източва на ръст с всяка минута. Усети глада със стомаха си и си помисли за всички чудесни ястия вкъщи, представи си как Лисабел духна свещите и как седеше, загърбила четиринадесет изгорели години, без да я е еня, толкова хубава и сериозна. Помисли и за Самотника — наистина самотен, жадуващ за любов и вече мъртъв.

Дъглас спря пред дома на Чарли, чувстваше как сезонът се променя.

— Ще ви оставя, момчета — каза Чарли. — Ще се видим после при къщата на духовете с онези тъпи момичета.

— Да, Чарли, ще се видим.

— До скоро, Чарли — каза и Том.

— Знаете ли — каза Чарли, все едно си спомни нещо важно. — Мислех си за нещо. Чичо ми е на двайсет и пет. Намина днес, караше голям буик и беше с жена си. Много мила и много хубава. И цяла сутрин си мислех — може пък да ги оставя да ме направят на двайсет и пет, а? Мен ако питате, това си е съвсем прилична средна възраст. Ако ми позволят да се возя в буик с такава хубава жена, ще се съглася. Но дотук, да сме наясно! Никакви хлапета. Само не и вряскащи хлапета. Само хубава кола и хубава жена с мен, да си караме към езерото. Олеле! И трийсетина години мога да изкарам така. Аз си поръчвам трийсетина години да си остана все на двайсет и пет. Зареждам колата и отпрашвам по пътя.

— Струва си да помисли човек за това — съгласи се Дъглас.

— Влизам вкъщи, за да си мисля още сега.

— И кога пак започваме войната? — попита Том.

Чарли и Дъглас се спогледаха.

— А бе, де да знам — малко смутено отвърна Дъг.

— Утре, идната седмица, следващия месец?

— Сигурно.

— Не може да се откажем от войната! — заяви Том.

— Стига бе, не се отказваме — каза Чарли. — От време на време ще го правим пак, нали, Дъг?

— Да, да, то се знае!

— Променяме стратегията, определяме нови цели, такива ми ти работи — продължи Чарли. — Ще си имаме войни, Том, хич не се тревожи.

— Обещавате ли? — изхленчи Том просълзен.

— Честен кръст, кълна се в честта на майка ми.

— Добре — примири се Том, но долната му устна трепереше.

Вятърът засвири хладно — вечер в началото на есента, не в края на лятото.

— Е… — Чарли още стоеше, усмихваше се смутено и поглеждаше Дъг изпод вежди. — Голямо сбогуване с лятото си направихме, нали?

— И още как.

— Имахме какво да правим, а?

— И още как.

— Само дето — вметна Том — не прочетохме във вестника: „Кой победи?“

Чарли и Дъглас се взряха в по-малкото момче.

— Кой победи ли? Не говори глупости! — Дъглас замълча и се зазяпа в небето. После погледна другите двама. — Де да знам. Ние ли, те ли…

Чарли повъртя пръст в лявото си ухо.

— Всички. Първата война в историята, в която всеки е победител. Не мога да го проумея. Хайде чао.

Тръгна по пътеката, мина през предния двор, отвори вратата на къщата, махна им и се прибра.

— И Чарли си отиде — промълви Дъглас.

— Ей, че ми е тъжно! — въздъхна Том.

— От какво?

— Не знам. Все си свиря „Отбой“ наум. Просто мелодията е тъжна.

— Да не ми се разревеш пак!

— Не, ще си мълча. И знаеш ли защо? Аз май разгадах нещата.

— Как тъй?

— Ами фунийките сладолед свършват твърде бързо.

— Що за глупост изтърси…

— На фунийките сладолед винаги им виждаш сметката. Все се оказва, че едва съм ги захапал отгоре и вече дояждам острия край. Все се оказва, че щом скоча в езерото, когато започне ваканцията, и вече излизам от водата отсреща, за да отида на училище. Ами да, не е чудно, че не ми е весело.

— Зависи как ще погледнеш на нещата — отговори Дъг. — Я си помисли за всичко, което още не си започвал. Пред тебе има милион фунийки сладолед, десет милиарда ябълкови сладкиши и стотици летни ваканции. Милиарди неща чакат да си отхапеш, да ги изгълташ или да скочиш в тях.

— Да, но поне веднъж ми се ще — каза Том — да има толкова голяма фунийка сладолед, че да си ядеш от нея вечно, да няма край и все да си щастлив. Иха-а!

— Няма такава фунийка сладолед.

— Само едно нещо искам — упорстваше Том. — Една ваканция, в която да няма последен ден. Или една дневна прожекция с Бък Джоунс — олеле! — все да си препуска, да гърми и да поваля индианци като лимонадени шишета. Дай ми само едничко нещо, дето няма край, и направо ще пощурея от кеф. Понякога си седя в киното и плача, щом видя надписа „Край“ на филма с Джак Хокеи или Кен Мейнърд. Няма нищо по-тъжно от последната пуканка на дъното на кутийката.

— По-добре внимавай — рече му Дъг. — Ей сега пак ще те прихване. Помни, да му се не види, че пред тебе има още десет хиляди дневни прожекции.

— Е, дойдохме си вкъщи. Направихме ли нещо днес, за което да си го отнесем?

— А, не.

— Тогава да влизаме.

И те влязоха, като затръшнаха вратата зад себе си.