Рей Бредбъри
Сбогом, лято (21)

21.

И последният звън на големия часовник затихна.

Вятър разлюля дърветата и пердето се изду навън като блед призрак.

Дъглас усещаше как въздухът се точи в дробовете му.

„Ти… Как тъй изобщо не съм забелязал?“

Величавият и страховит часовник на съда.

Та нали миналата година дядо му му показваше чертежите на тази машинария и ги обясняваше?

Бе казал, че огромният кръгъл лунен часовник е същинска мелница. Изтръскай всички зрънца на Времето — по-едрите на вековете, по-дребните на годините, съвсем мъничките на часовете и минутите, а часовникът ги смила, безмълвно разпръсква Времето във всички посоки като ситен прашец, разнесен от студения вятър, за да покрие града навсякъде. Спорите от този часовник се загнездват в тялото ти, за да го набръчкат, да направят костите чудовищно големи, да разцепят обувките със стъпала като репи. О, тази грамадна машина в градския център ръсеше Времето с всеки порив на стихията.

Часовникът!

Нещото, което похабяваше и съсипваше живота, вдигаше насила хората от леглата, пришпорваше ги към училището и към гробището! Не Куотърмейн и неговата дружина старци, нито Брейлинг с неговия метроном, а часовникът властваше над града подобно на църква.

Дори в най-ясната нощ оставаше забулен в мъгла — сияещ и стар. Издигаше се над града като тъмна надгробна могила, придърпан към небето от повелята на луната, и викаше с нажален глас за отдавна отминали дни, които нямаше да се върнат, шепнеше за предишни есени, когато градът бил млад, всичко тепърва започвало и нямало край.

— Значи ти си бил — промълви Дъглас.

„Полунощ“ — казваше часовникът. „Време“ — добавяше. „Тъма“. Ята нощни птици изпърхваха нагоре, за да пренесат над езерото последния звън, който се загуби в страната на мрака.

Дъг дръпна с яд щората надолу, за да не нахлуе Времето през мрежата против комари.

Светлината на часовника огряваше дъсчената обшивка на къщата, все едно мъгла оставяше дъха си по прозорците.