Рей Бредбъри
Сбогом, лято (10)

10.

Зеленият простор на гробището бе запълнен с камъни с имена по тях. Не само имената на хора, покрити с пръст и цветя, а и имената на сезоните. Пролетният дъжд бе изписал тук размити, незабележими вести. Лятното слънце бе избелило гранита. Есенният вятър бе смекчил очертанията на буквите. И снегът бе полагал студената си ръка върху зимно белия мрамор. Но каквото имаха да кажат сезоните, сега беше само хладен шепот в трепкащата сянка сред посланията на имената: „Тайсън! Боумън! Стивънс!“

Дъглас прескочи „Тайсън“, мина с пъргави стъпки по „Боумън“ и заобиколи „Стивънс“.

В гробището цареше хлад на стара смърт, на стари камъни, възникнали в далечни италиански планини и докарани с кораби в този зелен тунел под небеса, които са твърде ярки лете и прекалено печални зиме.

Дъглас се зазяпа. Целият терен гъмжеше от древни страхове и обреченост. Великата армия стоеше около него, а той се озърташе дали невидимите ципести криле в шумоленето на въздуха не са се сврели по високите брястове и кленове. Дали момчетата долавяха всичко това? Чуваха ли как есенните кестени тупваха меко като котешки стъпки по благата земя? Но сега всичко бе застинало в синкав здрач, обвил всеки камък с огледални искрици там, където млади жълти пеперуди бяха сушили крилцата си на слънце, ала вече ги нямаше.

Дъглас поведе своята внезапно настръхнала банда навътре в земята на покоя и ги накара да вържат кърпа на очите му. Останала сама, устата му се усмихваше на себе си.

Зашари с ръце, напипа надгробие, засвири като на арфа и зашепна:

— Джонатан Силкс. 1920-а. Загинал от куршум. — После друг: — Уил Колби. 1921-ва. Грип.

Обърна се слепешком да докосне дълбоко врязани имена със зелен мъх, дъждовни години и стари игри през забравени Задушници, когато неговите лели оросявали тревата със сълзи, а гласовете им звучали като дървета, брулени от вятър.

Назова хиляда имена, подреди десет хиляди цветя, лопати блеснаха на слънце десет милиона пъти.

— Пневмония, подагра, гастрит, туберкулоза. Всички те са били научени — каза Дъг. — Научили са ги как да умират. Доста тъпо е да си лежиш тук и нищо да не правиш, а?

— Ей, Дъг — обади се неспокойно Чарли. — Срещнахме се тук да говорим за твоята армия, не за умиране. От днес до Коледа са цял милиард години. Имам толкова време за запълване, че не остава никакво време да умирам. Събудих се тая сутрин и си рекох: „Чарли, да живееш е върхът. Продължавай да живееш!“

— Чарли, те искат от тебе да говориш така!

— Да не съм се сбръчкал, да не съм пожълтял като кучешка пикня? На четиринайсет съм, не на петнайсет или на двайсет, нали?

— Всичко ще развалиш!

— Аз просто не се тревожа — грейна Чарли. — Като гледам, всеки умира, но дойде ли моят ред, само ще кажа: „Не, благодаря“. Бо, ти ще умреш ли някой ден? А ти, Пийт?

— Аз ли? Не!

— И аз не!

— Видя ли? — обърна се Чарли към Дъг. — Няма да изпомрем като мушици. Сега ще вземем да си полежим на сянка като хрътки. Давай го по-спокойно, Дъг.

Юмруците на Дъг се свиха в джобовете, стиснаха прах, топчета и парченце тебешир. Всеки миг Чарли щеше да побегне и бандата с него, за да джафкат като кучета и да се въргалят в здрача като под сянката, на асма, без дори да отпъждат мухите, със затворени очи.

Припряно надраска имената им — „Чарли“, „Том“, „Пийт“, „Бо“, „Уил“, „Сам“, „Хенри“ и „Ралф“ — по надгробни камъни, после отскочи, за да ги остави да съзрат себе си в тебеширения прах по мрамора, изветрен от повея на времето в клонаците.

Момчетата гледаха смълчани дълго, много дълго, очите им шареха към странните тебеширени очертания по студения камък. И накрая едва се чу шепнеща въздишка.

— Няма пък да умра! — извика Уил. — Ще се боря!

— Скелетите не се борят — каза Дъглас.

— Не!

Уил замахна към камъка да изтрие тебешира, в очите му изскочиха сълзи.

Другите момчета стояха вцепенени.

— Да бе — рече Дъглас. — Ще ни научат в училище — ей тук ви е сърцето, онова с инфарктите! Ще ви покажат бацили, дето не можете да ги видите! Ще ви научат да скачате от високите етажи, да ръгате хората с нож, да падате и повече да не мърдате.

— Не — задъхано възрази Сам.

Зелената шир на гробището се разлюля под последните пръсти на гаснещата светлина. Мушици пърхаха около тях, ромоленето на поток в гробището обливаше хладните им огрени от луната мисли и тежкото им дишане, докато Дъглас добавяше тихо:

— Ясно си е, че никой от нас не иска да легне тук и никога да не играе на криеница. Е, искате ли го това?

— Стига бе, Дъг, не…

— Значи ще го спрем! Ще открием как нашите ни карат да растем, как ни учат да лъжем, да мамим, да крадем. Война? Прекрасно! Убийство? Страхотно! Никога няма да сме по-добре от сега! Пораснете ли, ще станете обирджии и ще ви гръмнат или ще ви сполети нещо по-лошо — те ще ви накарат да носите сако и вратовръзка, ще ви напъхат в Първа национална банка зад месингово гише! Останете си на днешните години. Да растем ли? Ха! Тогава най-много да се ожениш за някоя, дето ти крещи! Е, ще отвърнем ли на удара? Ще ме оставите ли да ви кажа как да им избягаме?

— Охо… — промълви Чарли. — О, да!

— Тогава кажете на тялото си: „Кости, нито сантиметър повече!“ Бъдете като статуи! Не забравяйте — Куотърмейн притежава това гробище. Той ще изкара пари, ако легнем тук — ти, ти и ти! Но ние ще му дадем да се разбере. И на всички онези старци, които държат града! Скоро е Денят на вси светии и дотогава трябва да им вгорчим живота! Искате ли да бъдете като тях? Знаете ли как са станали такива? Ами и те са били млади някога, но някъде по пътя… олеле майчице… на трийсет, на четирийсет или на петдесет дъвчели тютюн и се препълнили с храчки, те пък се сгъстили и прилепвали, и докато се опомниш, целите били покрити със слюнки, заприличали на… сещате се, виждали сте как гъсениците се превръщат в какавиди… проклетата им кожа загрубяла и младите хора станали старци, били приклещени вътре в черупките, за Бога! Ето как стигнали до старостта. И какво имате насреща — старци, в които са затворени млади хора. След някоя и друга годинка може кожата им да се пропука и старите да пуснат остарелите млади навън. Ама те вече няма да са млади, ще са като куп пеперуди „мъртвешка глава“, но като си помисля, старците ще държат младите мъже затворени завинаги, хванати в оная лепкава гадост, само ще се надяват някога да се освободят. Лоша работа, а? Много лоша.

— Значи тъй било, Дъг? — промълви Том.

— Брей — изсумтя Пийт. — Ти сигурен ли си, че знаеш какви ги приказваш?

— Пийт ти намеква, че трябва да знаем точно как са нещата — добави Бо.

— Пак ще ви го кажа — заяви Дъг. — А вие си отпушете ушите. Том, записваш ли?

— Ъхъ — отвърна Том и моливът му застина над бележника. — Давай.

Стояха в притъмняващите сенки сред миризмата на трева и листа, прецъфтели рози и студен камък, вирваха глави и подсмърчаха, бършеха бузите си с ръкавите на ризите.

— Добре тогава — каза Дъг. — Хайде да повторим. Не стига само да видим тези гробове. Трябва да се промъкваме под отворени прозорци, да подслушваме, да открием какви са им болежките на онези дъртаци. Том, отиваш да вземеш тиквите от килера на баба. Ще си направим състезание кой може да издялка най-страшната тиква. Една да прилича на стария Куотърмейн, друга на Блийк, трета на Грей. Слагаме свещи вътре и ги изкарваме на показ. По-късно тая вечер започваме първата атака с издялканите тикви. Разбрано?

— Бива! — развикаха се всички.

Прескочиха „Уайт“, „Уилямс“ и „Неб“, прехвърлиха се над „Самюълс“ и „Келър“, бутнаха портата с писък на ръждиво желязо и оставиха зад себе си студената земя, изгубената светлина и поточето, вечно струящо под хълма. Рояк сивкави мушици ги последваха до портата, където Том запъна пети в земята и изгледа с укор брат си.

— Дъг, тия тикви… Боже всемогъщи! Ти си се побъркал!

— Какво?!

Дъг спря и се озърна, а другите момчета продължиха тичешком.

— Това не стига. Я виж какво направи. Ти ги притисна твърде силно, уплаши ги. Ако продължаваш с тези приказки, ще останеш без армия. Трябва да направиш такова нещо, че да върнеш всичко на мястото му. Измисли какво да правим, иначе всички ще си отидат вкъщи и ще си стоят там, или ще се тръшнат да спят, та да им мине. Измисли нещо, Дъг. Важно е.

С ръце на кръста Дъг се вторачи в Том.

— Защо взе да ми се струва, че ти си генералът, пък аз съм някакъв новобранец?

— Как тъй?

— Я помисли — аз съм почти на четиринайсет, ти си на дванайсет, а говориш като стогодишен, че и започна да ми нареждаш, да ми казваш какво да правя. Толкова ли сме зле?

— Зле ли? Направо е ужасно. Погледни момчетата, дето ще ти избягат ей сега. По-добре ги догони и измисли нещо оттук до центъра на града. Стегни си армията. Дай ни нещо да вършим освен дялкането на страховити фенери от тикви. Мисли, Дъг, мисли.

— Мисля — каза Дъг, стиснал клепачи.

— Е, размърдай се! Тичай, Дъг. Аз ще ви настигна.

И Дъг се втурна напред.