Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farewell Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Рей Бредбъри. Сбогом, лято

Американска, първо издание

ИК „БАРД“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-894-9

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „БАРД“

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправена грешка в първото изречение - Грион->Грийн.

27.

Ставаше късно, а те още бяха горе, в часовниковата кула — девет момчета се трудеха, за да изчистят прахоляка и обгорените хартиени остатъци от фишеците. Струпаха спретната купчинка пред вратата.

Тази вечер беше горещо, всички се потяха, говореха приглушено и им се искаше да са другаде, дори почти предпочитаха да са на училище, вместо да вършат това.

Когато надникнеше през прозореца на часовниковата кула, Дъг виждаше дядо си да стои кротко в подножието й, загледан нагоре.

Забележеше ли, че Дъг надзърта, му кимаше и лекичко даваше знак с изгорялата до половината пура.

Накрая и здрачът угасна, спусна се плътен мрак и дойде чистачът. Големите зъбни колела на часовника трябваше да бъдат смазани. Момчетата гледаха хем омаяно, хем уплашено. Властващата над живота им зла сила, която уж бяха победили, се връщаше към живот. А те дори й помагаха. В мижавата светлина от голата крушка под тавана наблюдаваха как чистачът нави голямата пружина и се отдръпна. Дълбоко във вътрешностите на големия часовник нещо се размърда стържещо и момчетата отстъпиха разтреперани като от болест.

Големият часовник започна да потраква и те знаеха, че скоро ще отброи със звън поредния кръгъл час, така че се изнизаха заднешком и побягнаха надолу по стълбите. Дъг беше последен, водеше ги Том.

Тайфата се срещна с дядото насред моравата пред съда и той погали всекиго по главата или по рамото. После другите момчета се разотидоха тичешком, а Том, Дъг и дядо им тръгнаха към пресечката — магазинът на ъгъла още беше отворен в тази съботна вечер.

И последните любители на разходките вече започваха да се прибират по домовете си. Дядото избра най-хубавата пура, която успя да намери, отряза крайчето и я запали от винаги горящата запалка на тезгяха. Засмука дима доволен и погледна със спокойно удовлетворение двамата си внука.

— Добре се справихте, момчета — увери ги. — Много добре.

И тогава се разнесе звукът, който те не искаха да чуят.

Големият часовник се прокашля в кулата и изтръгна първия си звън.

Бум!

Една по една светлините в града започнаха да гаснат.

Бум!

Дядото се обърна и кимна, ръката с пурата даде знак на момчетата да тръгват с него към къщи.

Пресякоха улицата и тръгнаха през квартала, а часовникът удари звучно още веднъж и още веднъж, разтърсваше въздуха и караше кръвта във вените им да тръпне.

Момчетата пребледняха.

Дядо им прогледна надолу към тях и се престори, че не забелязва.

Вече всички светлини в града бяха угаснали и трябваше да намерят в тъмата пътя, откроен само от тъничкия лунен сърп в небето.

Отдалечаваха се от часовника и страховитите му звуци, които отекваха в кръвта им и принуждаваха всички в града да следват предопределението си.

Минаха покрай дерето, където нищо чудно да се криеше нов Самотник и можеше да изскочи всеки миг, за да докопа някого.

Дъг погледна встрани, зърна черния силует на къщата с духовете, стърчаща над ръба на дерето, и за миг се смути.

Но най-сетне, в непрогледната тъма, с отшумяването на последния звън на големия часовник, се дотътриха по тротоара и дядо им им каза:

— Приятни сънища, момчета. Бог да ви благослови.

Те изтичаха вкъщи при леглата си. Усещаха, макар и да не го чуваха, тиктакането на големия часовник и връхлитането на бъдещето в черната нощ.

В мрака Дъг чу Том да казва от стаята си отсреща:

— Дъг?

— Какво?

— Все пак не беше толкова трудно.

— Вярно, не беше толкова трудно.

— Справихме се. Поне нагласихме пак нещата както трябва да са.

— За това не съм сигурен — отвърна Дъг.

— Но аз съм — рече Том. — Защото този проклет часовник ще накара слънцето да изгрее. Нямам търпение да го дочакам.

После Том заспа и Дъг скоро го последва в съня.