Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (8)

8

Общината се грижеше за почистването на снега от пешеходната алея по Комънуелт Авеню. Но след последния снеговалеж това все още не бе направено, така че когато с Ейприл тръгнахме да се разходим до парка в ранната вечер, под краката ни сигурно имаше два-три сантиметра бяла пухкава настилка. Снегът се сипеше леко, образувайки жълтеникави ореоли около уличните лампи, а скъпите апартаменти в сградите от двете страни на авенюто изглеждаха особено уютни.

— Онзи не се ли е обаждал? — попитах.

— Не.

— А как върви бизнесът? — продължи. — Хоук нали не плаши клиентите?

— Бизнесът върви добре, както обикновено — отвърна Ейприл. — Хоук не се набива на очи, така че не е имало никакви инциденти.

В тази част на града вечер имаше движение предимно по Стороу Драйв и магистралата. По Комънуелт Авеню се движеха най-вече таксита. Единствените други пешеходци бяха хора, разхождащи кучетата си.

— Е, кажи какво правиш, откакто те видях за последен път.

— Имаш предвид още като малка?

— Аха.

— След като си тръгнах от вас двамата със Сюзън, отидох при мисис Ътли в Ню Йорк и тя… общо взето, ме отгледа.

— Ти работеше за нея, така ли?

— Да. Тя ме научи да се обличам, да ходя и да говоря правилно. Показа ми как да поръчвам в скъпи ресторанти.

— Тя отдавна се занимава с това, още преди да избягаш с Рамбо — отбелязах.

— Господи, ти помниш името му?!

— Всичко помня — отвърнах.

— Мисис Ътли ме научи да чета книги, да ходя на концерти и представления и да следя новините, така че да мога да водя интелигентен разговор. Продължавам да чета „Ню Йорк Таймс“ всяка сутрин.

— Имаше ли други връзки след Рамбо?

— Не — отвърна Ейприл. — Освен това мисис Ътли винаги ми даваше най-добрите поръчки. Никакви гадости, най-вече по-млади мъже. Редовни клиенти.

— Но не си срещнала никой по-специален?

— Господи, ти все още си такъв романтик — каза тя. — Виж, проститутките не бива да се влюбват. Научих го от Рамбо.

— Той просто не е бил мъжът, в когото е трябвало да се влюбиш — казах аз. — Но това не означава, че някъде няма такъв.

Ейприл се засмя. Не звучеше весело.

— Мъжете са свине — каза тя.

— Грух-грух — казах аз.

— С изключение на теб — уточни тя.

— Може би някъде има още един, който не е — настоях. Всъщност дори не съм съвсем сигурен дали Хоук е свиня, или не.

Тя шумно въздъхна.

— Добре де, повечето мъже са свине.

— А как е социалният ти живот?

— Социалният ми живот ли?

— Аха.

— Нямам кой знае какъв социален живот — отвърна тя. — Най-вече работя.

— Имаш ли приятели?

— Разбирам се добре с момичетата, които работят за мен.

— Имаш ли свободно време?

— Когато имам свободно време, ходя на фитнес. В моята професия трябва да съм във форма.

— Значи и ти приемаш клиенти?

— Понякога, ако ми харесат.

— От какво зависи?

— Като начало човекът трябва да се интересува от жена на моята възраст.

— Няма ли друго? — настоях. — Само това ли ти харесва?

— О, я ме остави на мира — каза Ейприл. — Бях забравила какъв си. Ти продължаваш да работиш по моя случай.

— Да работя по твоя случай?

— Все още се опитваш да ме спасиш — обясни тя. — Аз просто съм си такава. Не можеш да ме спасиш.

— Освен от човека, който ти се обажда по телефона — напомних й аз.

Спряхме на Кларъндън Стрийт и зачакахме светофара.

— Май си го изпросих — призна Ейприл. — Все пак аз дойдох при теб, защото имах нужда от помощ. Но не можеш ли просто да ми помогнеш, без да ме спасяваш?

— Естествено, че мога — отвърнах.