Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (36)

36

Къщата на Алана Адлър беше красива тухлена постройка във Филаделфия, близо до Логан Скуеър. Филаделфия винаги ми е харесвала. Там е като в Бостън, но всичко е по-голямо. Влязох в къщата и се представих на момичето на рецепцията.

— Казвам се Спенсър. Имам среща с мис Адлър.

— Седнете, моля — каза момичето. — Ще й предам, че сте тук.

Седнах на предоставения за целта стол. Момичето остана зад бюрото. С изключение на съобщението, че съм пристигнал, в къщата продължи да цари тишина. Вътре всичко изглеждаше безупречно като в директорски офис. След известно време, през което нищо не помръдваше и не се чуваше никакъв шум, една врата се отвори и в стаята влезе друга жена.

— Мистър Спенсър? — попита тя.

— Да.

— Мисис Ътли ме предупреди, че ще дойдете. Заповядайте.

Дотук беше лесно.

Стаята, в която влязох, беше малка и приятна. Имаше тежки завеси, лампи в стил „Ампир“, канапе за двама, няколко тапицирани стола и малко старинно писалище. Тя седна зад него. Избрах си един от столовете. Бяхме на нивото на улицата и през прозореца се виждаха хората, които минаваха по тротоара.

— С какво мога да ви помогна? — попита Алана.

Тя приличаше на пораснала мажоретка. Вероятно наближаваше четирийсет. Имаше хубаво лице, къса руса коса и солидно, здраво наглед тяло. Беше облечена с черно поло и сив панталон. Обувките й бяха с много високи токчета.

— Познавате ли Лайънел Фарнсуърт? — попитах. Бръчките около устата й се очертаха по-ясно, все едно беше стиснала зъби. Не изглеждаше твърде заплашително, защото лицето й си оставаше закръглено и приятно, каквото и да направи.

Вместо да отговори, тя сви рамене.

— Мисис Ътли каза ли ви защо се интересувам от него? — попитах.

— Каза, че го подозира в някои, хм, нередности — отвърна тя.

— Преди да започнете работа като управител, когато все още сте били в къщата на мисис Ътли, вие сте били едно от момичетата, които е поръчвал най-често.

— Да — потвърди тя.

— Знаете ли защо?

— Защото бях добра в работата си — отвърна тя. После се усмихна леко и се замисли, преди да добави:

— Всъщност все още съм добра.

— Продължавате ли да поддържате някаква връзка? — попитах.

— Например каква? Усмихнах се.

— Например всякаква.

— Е, когато той е във Филаделфия, понякога се виждаме.

— Професионално? — попитах.

— Не, не. Ние сме приятели.

— Приятели с екстри? — настоях.

— Не съм сигурна, че нашите отношения ви влизат в работата.

— Беше малко нахално да питам, нали? — съгласих се.

— От друга страна, аз очевидно не съм благородна девица.

— Има го и това — казах аз. — Знаете ли, че освен вас той има приятелка и в Бостън? И друга в Ню Хейвън?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Лайънел се присламчва към хората, които възнамерява да експлоатира.

— Да експлоатира?

— Споделял ли е мечтата си с вас? — продължих. — „Момичето мечта“? Верига от елитни секс къщи в цяла Америка, които целят да привлекат луксозните клиенти от клубовете на „Плейбой“?

Тя ме изгледа вторачено.

— „Живей като плейбой“? — добавих.

— Той ли ви каза за идеята?

Усмихнах се загадъчно. Поне се надявах да е загадъчно. Никога не съм бил съвсем сигурен дали мога да се усмихвам загадъчно.

— Мисис Ътли е отворила клонове в Бостън, в Ню Хейвън и тук. Вероятно се опитва да покрие градовете, в които има скъпи университети. Всеки клон се управлява от някое от нейните бивши момичета. Ейприл Кайл в Бостън, Кристен Леклер в Ню Хейвън и вие тук. Лайънел поддържа връзки с всяка една от вас.

Алана ме гледаше с широко отворени очи. Бръчките, които се бяха появили около устата й, се бяха задълбочили.

— Мога да се обзаложа, че двамата планирате в подходящия момент да прекъснете връзките си с мисис Ътли и да създадете собствена верига. На целия континент.

Тя поклати глава. Помислих си, че не го прави в знак на отрицание, а защото не можеше да повярва на ушите си.

— Той ще намери инвеститори — продължих. — Но ви трябва начален капитал и за да го съберете по-бързо, той ви е помогнал да измамите мисис Ътли с печалбата.

— Той има връзка с Ейприл? — попита Алана.

— Да.

— И с Кристен?

— Да.

— И е казал едно и също на всички?

— Да.

Замълчахме. Усещах напрежението от тишината, която цареше в къщата. Представих си как момичето на рецепцията седи само в тази тишина. Като в гробница. След това на Алана сякаш й стана трудно да диша и по лицето й потекоха сълзи. Не покри лицето си с ръце и не каза нищо. Просто седеше неподвижно, дишаше тежко и по лицето й се стичаха сълзи.

— Аха — въздъхнах аз. — Ейприл и Кристен реагираха горе-долу по същия начин.