Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (49)

49

Направих един последен опит с Ейприл. Седнахме във всекидневната на къщата й. Тя се държеше сковано и официално. Все едно не се познавахме още откакто тя беше хлапе.

— Говорих с Върнън Браун — започнах аз.

— С Върнън?

— Защо не ми каза за него? — попитах.

— Какво да ти кажа?

— Може би има връзка между напускането му и това, което хората на Оли са започнали да правят няколко дни след него.

— Не бях мислила за подобна връзка — отвърна тя. Зачаках. Ейприл не добави нищо.

— Защо не намери заместник на Върнън? — попитах.

— Бях започнала да търся, но след като дойдох при теб, някак си реших, че вече няма нужда.

— Къде държиш касетите от охранителните камери?

— Защо питаш?

— Защото няколко от тях са били у Оли.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Един тип ми каза — отвърнах. — Ти ли ги даде на Оли?

— Разбира се, че не.

— За да ги използва за изнудване на клиентите?

— Разбира се, че не — повтори Ейприл. — Нали ти казах, че не съм ги давала на Оли?

— Значи са прибрани някъде? — продължих.

— Не е твоя работа — отвърна тя.

— Може ли да ги гледам? — попитах.

— Не.

— Оли използваше ли ги срещу теб?

— Моля?

— Заплашваше ли те, че ще ги използва, за да разкрие самоличността на клиентите ти, ако не му съдействаш?

— По какъв начин бих могла да му съдействам? — попита Ейприл.

— Като му дадеш дял от „Момичето мечта“?

— Това е абсурдно — заяви Ейприл. — Изобщо не знам за какво говориш.

— Ейприл — казах най-сетне. — Какво става, по дяволите?

— Не те разбирам.

— Лъжеш ме още от деня, в който влезе в офиса ми.

— Не лъжа — каза тя. — Просто се опитвам да създам нещо, не разбираш ли? Опитвам се да положа основите на „Момичето мечта“.

— Верига от първокласни бардаци — уточних.

— Наричай го както искаш — отвърна тя. — Но това ще бъде мечтаното място за мъжете. Елегантно, изискано, абсолютно дискретно, като отличен частен клуб във всеки голям град, където в продължение на няколко дни мъжете ще могат да живеят така, както само са си мечтали.

— Ти не беше ли замесена в една подобна схема? — попитах. — Преди години? Клубовете „Драун Принс“?

— Тогава не контролирах нещата. Тези клубове се държаха от мъже.

— Но в „Момичето мечта“ също са замесени мъже, нали така?

— Те не контролират нищо. „Момичето мечта“ си е мое. Поседях мълчаливо, за да помисля. Ейприл ме гледаше спокойно, сякаш просто изчакваше да свърша с мисленето.

— Аз съм един от тези мъже — казах.

— Моля?

— Аз съм един от тях, както и Лайънел. Обзалагам се, че и Оли е бил един от тях. Плащаш и на Тони Маркъс. Бог знае кой още е замесен.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да кажа, че не можеш да се справиш без подкрепата на мъже и просто се опитваш да намериш такива, които можеш да манипулираш, за да не ти отнемат бизнеса и да те защитят от останалите мъже.

— Това беше абсурдна, сексистка забележка на мъж, който не мисли с главата си, а с нещо друго — отвърна Ейприл.

Не звучеше ядосана — каза го също толкова спокойно и убедено, колкото и всичко останало в този разговор.

— Такъв съм си — отвърнах аз. Ейприл се изправи и протегна ръка.

— Радвам се, че се отби — каза тя с приятна усмивка.

— Не се забърквай в нещо, от което не мога да те измъкна — предупредих я аз.

— Мога да се грижа за себе си — увери ме тя.

— Засега не се справяш много добре.

Усмивката й не трепна, нито протегнатата ръка. Най-сетне я стиснах. Ръкостискането й беше искрено и самоуверено… за разлика от всичко останало.