Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (35)

35

Пак отидох в Ню Йорк. Покрай този случай прекарах толкова време в Ню Йорк, че хората по улиците бяха започнали да ме поздравяват. Спенсър, детективът от Бродуей.

Беше средата на февруари. Слънцето светеше ярко. Снегът се беше разтопил навсякъде освен в дълбоките сенки. Или тази година пролетта щеше да дойде по-рано, или боговете си правеха майтап. По-вероятно ми се струваше обяснението с боговете. От друга страна, във Флорида вече бяха започнали тренировките на бейзболните отбори. Първият приятелски мач беше само след петнайсет дни.

Срещнах се с Патриша Ътли за обяд в кафе „Булъд“. Тя си поръча чаша бяло вино. Аз си поръчах доматен сок.

— Още ли си там? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Не, след като Стивън почина, се преместих малко на изток и навътре в центъра — отвърна тя.

— Той беше повече от телохранител, нали? попитах.

— Да — отвърна Патриша Ътли.

— Беше.

— Сега имаш ли някого?

— Имам един охранител, който работи в къщата, когато има клиенти. Много е способен.

— Но? — казах.

— Но не остава извън работно време. Все пак не е Стивън.

— Съжалявам — казах.

— Любовта ни прави уязвими — каза тя.

— По-добре така, отколкото да не обичаме изобщо — отвърнах.

— Да — съгласи се тя. — Сигурно си прав. Радвам се, че ми се случи.

Патриша Ътли за пръв път признаваше за връзката си със Стивън. Помълчахме. В кафенето беше приятно пълно, без да е претъпкано и прекалено шумно.

— Някой плаща ли ти за всичко това? — попита тя, когато й донесоха виното.

— Добрината няма нужда от отплата — отвърнах.

Тя с наслада отпи малка глътка от виното. После ми се усмихна.

— Да бе.

— Не е ли така? — учудих се аз. — Нима съм живял в лъжа?

— За съжаление, да — каза Патриша Ътли. — Неприятностите с Ейприл продължават, така ли?

Кимнах.

— И в тази връзка имаш нужда от мен?

— Може би — отвърнах.

Патриша кимна и отпи от виното си. Аз отпих от доматения сок. Не ми харесваше особено, но ми го бяха сервирали. Сюзън твърдеше, че аз пия съвсем автоматично и ако непрекъснато ми сервират сок от ряпа например, ще изпия пет чаши.

— По отношение на Ейприл си позволих да се размекна толкова, колкото изобщо мога — каза Патриша Ътли. — Преди години, когато ми я доведе, потиснах естествения си цинизъм до състояние, сравнимо с твоята безпринципна благотворителност.

— Безпринципна благотворителност? — повторих.

— Аз се занимавам с продажба на плът в Ню Йорк от трийсет години насам — напомни ми тя. — Заслужила съм правото си да бъда цинична. Знам също, че по някакъв начин ти си дори още по-циничен от мен. Но това не те е направило циник.

— Май не те разбирам — отбелязах.

— Разбираш ме — възрази тя. — Ти сигурно си най-интелигентният човек, когото познавам. Много добре ме разбираш. И трябва да разбереш, че търпението ми по отношение на Ейприл започва да се изчерпва.

— Тя отново се е влюбила — съобщих.

— Господи — въздъхна Патриша Ътли.

— В мъж, който се казва Лайънел Фарнсуърт — продължих.

Тя кимна.

— Да, той винаги искаше нея. После престана.

— Виждали са се навън.

— Винаги има такъв риск — каза Патриша Ътли.

— Когато си я изпратила в Бостън, той пристигнал с нея и се намърдал в бизнеса. От известно време те мамят. Събират начален капитал, за да отворят собствена верига от елитни бардаци. Фарнсуърт твърди, че е намерил инвеститори, които да осигурят останалото.

Патриша Ътли отново кимна.

— И тя е дала на Лайънел парите, които са събрали чрез измамите? — попита.

— Не знам. Ти как мислиш?

— И двамата знаем, че му ги е дала — заяви тя.

— Така е — съгласих се.

Може би цинизмът ми все пак ме беше направил циник. Донесоха ни салатите. Замълчахме, докато ги сервират. Патриша Ътли си поръча втора чаша вино. Аз си поръчах втора чаша доматен сок.

— Според Ейприл Лайънел й изневерил. Тя скъсала с него. Той искал своя дял от цялата операция. Тя отказала да му го даде. Той наел лошите. И сега човекът, когото е наел, беше убит.

— Божичко — изохка Патриша Ътли. — Значи вече е замесена полицията.

— Аха. Аз имам известно влияние. Засега ченгетата нямат нищо против да не закачат Ейприл.

— И ти си говорил с Лайънел?

— Да.

— Неговата версия съвпада ли с историята на Ейприл?

— Не толкова, колкото ми се иска.

Патриша Ътли тъжно се усмихна. Донесоха ни напитките.

— Какво искаш да направя? — попита ме тя, когато отново останахме сами.

— Какво точно знаеш за Фарнсуърт? — попитах.

— Вероятно по-малко от теб. Момичетата го харесваха. За Ейприл е очевидно. Но и другите момичета, с които е бил, го смятаха за очарователен.

— Той продължи ли да идва при теб, след като престана да търси Ейприл?

— Да.

— Имаше ли други фаворитки?

Патриша Ътли помълча, замислена за нещо.

— Да — отвърна накрая.

— А ти отваряла ли си други, хм, клонове от веригата освен къщата на Ейприл?

Тя замълча по-продължително, после бавно започна да кима. Открих, че кимам заедно с нея.

— Дявол да го вземе — каза тя.

— Не всичките му фаворитки са започнали собствен бизнес, нали? — попитах.

Патриша кимна.

— Но всички момичета, които са започнали собствен бизнес, са били сред неговите фаворитки? — продължих.

Тя отново кимна.

— Трийсет години преуспявам в този труден бизнес — каза Патриша Ътли. — И накрая така да ме прецакат.

— Отрезвяващо чувство, нали? — усмихнах се леко аз.

— Проклет кучи син — отвърна тя.

— Трябва да говоря с тези жени — казах. Патриша Ътли кимна.

— Разбира се.

Започнах да си ям салатата. Всеки път, когато стигнех до някой ъгъл в това разследване, истината вече беше зад следващия ъгъл и се беше скрила от поглед.

— Проклет, шибан кучи син — повтори Патриша Ътли.

— Абсолютно съм съгласен — отвърнах аз.