Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (50)

50

Тони въртеше бизнеса си от задната стаичка в ресторанта си „Бъдис Фокс“. Беше в южната част на града и целият квартал беше станал по-скъп, но клиентелата продължаваше да е само от чернокожи. Когато влязох, бях единственият бял в ресторанта.

В дъното до бара имаше едно сепаре, по-голямата част от което се заемаше от Джуниър. Той ме видя, стана, каза ми да изчакам и отиде до офиса на Тони. После се върна и ми кимна да вляза.

Влязох в офиса на Тони. Тони седеше зад бюрото си. До стената седеше Тай-Боп, със слушалки на iPod^[1], и се поклащаше в ритъма на музиката или в ритъма на собствената си душа. Така и не успявах да разбера кое от двете.

— Ако Джуниър стане още по-едър, ще трябва да му купиш собствена сграда — отбелязах.

Днес Тони беше в монохроматична гама. Кафяв костюм, кафява риза и лъскава кафява вратовръзка.

— Какво ти трябва? — попита Тони.

Хвърлих поглед към Тай-Боп, който продължаваше да се тресе на стола.

— Това момче по колко кокаин смърка на ден? — попитах.

Тони се усмихна.

— Толкова, че постоянно да е нащрек. Какво ти трябва?

— Ти ли уби Оли Демарс? — попитах.

— Не.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не.

— Знаеш ли нещо за Ейприл Кайл, което не си споделил с мен?

— Защо да не го споделям? — попита Тони.

— Не знам. Всички, с които говоря, ме лъжат. Дори да ми кажеш колко е часът, пак ще проверя от независим източник.

Тони се ухили.

— Тя ми плаща таксата навреме всеки месец — каза той.

— За разрешение да върти бизнес на твоя пазар? — уточних.

— Точно така.

— Твоят пазар какво включва?

— Шестте щата в Ню Ингланд — отвърна Тони.

— А Ню Хейвън?

— Той е разделен — каза Маркъс. — Между мен и едно наше момче от Ню Йорк.

— Как осъществявате прехвърлянето на парите? — попитах.

— Всеки месец Ленард ги прибира в брой.

— А, да — казах. — Ленард.

— Тя е питала Ленард за много от нещата, които ме питаш ти — каза Тони. — Ленард си го бива. Не говори много. Но ми каза, че го е питала за границите на територията ми, как я контролирам и дали познавам хората, които контролират другите пазари.

— А ти познаваш ли ги?

— Някои от тях — отвърна Тони. — Например нашето момче от Ню Йорк.

— Знаеш ли защо тя иска да разбере всичко това?

— Не.

— Питал ли си я? — поинтересувах се.

— Не. Предполагам, че иска да разшири бизнеса си.

— Имаш ли проблем с това?

— Не, стига таксата ми да се увеличи, хм, правопропорционално на разширяването.

— Добре се изразяваш — отбелязах. — За гангстерски бос.

Докато разговаряхме, жаргонът на Тони, характерен за чернокожите от големия град, сякаш ставаше все по-силен. Подобно на Хоук, Тони, изглежда, можеше да го включва и изключва по желание.

— Много ясно — отвърна той.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— За Ейприл?

— Най-вече — потвърдих.

Тони ме изгледа продължително. По лицето му нямаше бръчки. В късата му коса се забелязваха само отделни посивели косми. Вратът му беше малко отпуснат, но той винаги си е бил такъв. Изглеждаше щастлив, спокоен и в отлично здраве. Ако не беше Тай-Боп, който се тресеше в ритъма на музиката, която само той чуваше, човек можеше да си помисли, че Тони Маркъс е преуспяващ университетски преподавател.

— Единственият път, когато съм бил на топло за двайсет и пет години, беше заради теб — каза той.

— Но не остана вътре много дълго — отвърнах.

— Не беше по твоя вина — каза Тони.

— Естествено, че не — казах аз. — Ако зависеше от мен, щях да ти тресна доживотна присъда.

Тони се усмихна.

— Винаги казваш каквото мислиш. Зачаках да продължи.

— Освен това преди известно време ти помогна на дъщеря ми в Маршпорт — обясни той.

Продължих да чакам.

— Наскоро тя попитала Ленард дали ще убие някого, ако го помоли — каза Тони.

— „Тя“ в случая е Ейприл, нали така?

— Аха.

— Преди да убият Оли? — попитах.

— Аха.

— И какво казал Ленард, когато го попитала?

— Казал, че не работи на свободна практика, така че Ейприл трябва да се обърне към мен.

— И тя направи ли го?

— Не.

— Имаш ли представа кого е искала да убият?

— Не — отвърна Тони. — Тя не казала, а Ленард не я питал. Не знам нищо повече.

— Може да е бил Оли, а? — предположих.

Тони кимна.

— Може — отвърна той.

— А може да е бил и Патока Доналд — продължих с предположенията аз.

— Може — отвърна той.

— Но доколкото знаем, само Оли е бил убит в последно време — казах аз.

Тони продължи да кима, после отвърна:

— Засега.