Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (51)

51

Бях сигурен, че няма никакъв смисъл да питам Ейприл за разговора й с Ленард. Но така не ми оставаше нищо, което да разследвам и с което да се занимавам. Единственото, което успях да измисля, беше пак да започна да следя Лайънел. Така поне, докато не правех нищо особено, щеше да ми е скучно и дискомфортно, което щеше да ми създаде измамното усещане, че напредвам.

За истинското следене трябва повече от един човек. Така че Хоук ме придружи в Ню Йорк.

На сутринта, след като пристигнахме, минахме през парка и се настанихме от другата страна на улицата, откъдето можехме незабелязано да наблюдаваме кооперацията на Фарнсуърт. Времето беше свежо. В Ню Йорк наскоро беше валял сняг, който все още беше чист и бял. В парка имаше много хора. Изглеждаха добре, по особено напрегнатия начин, характерен за нюйоркчаните.

— Следиш внимателно всяка жена, която мине покрай нас — отбелязах след малко.

— Искам да съм сигурен, че Фарнсуърт няма да се промъкне незабелязан — обясни Хоук.

— Ти си го виждал само на снимката от полицейското му досие, която е направена преди десет години — изтъкнах.

— Точно затова гледам толкова внимателно — отвърна Хоук.

Край нас мина красива млада жена, облечена с късо кожено яке и тесни джинси. Хоук внимателно я проследи с поглед, докато минаваше.

— Можеше да е той например — каза.

— Не е той.

— Човек трябва да бъде нащрек — настоя Хоук.

И двамата огледахме жената, докато не ни подмина и не влезе в парка. Алеята завиваше на юг и дамата се изгуби от поглед.

— Защо трябва и двамата да дебнем този Фарнсуърт? — попита Хоук. — По едно и също време?

— Знаеш, че така трябва — отвърнах. — Дори ако не вземе такси, може да се наложи някой от нас двамата да отиде да пусне една вода.

— Да пусне една вода? — каза Хоук. — Някой от нас двамата? Случайно да си виждал Супермен да се кани да прескочи някоя сграда, но после изведнъж да спре и да си каже: „Чакай малко, първо трябва да пусна една вода.“

— След като го видим веднъж и си сигурен, че ще можеш да го познаеш пак, ще се сменяме — обясних.

— Да не е този? — попита Хоук.

Наистина беше Фарнсуърт — беше излязъл пред входа на кооперацията си и чакаше портиерът да му хване такси.

— Имам ловен инстинкт — обясни Хоук. — Наследил съм го от прадедите си, които са дебнели лъвовете в Африка.

Портиерът спря едно такси на „Сентръл Парк Саут“. Отвори вратата на Фарнсуърт, за да се качи, после я затвори и таксито потегли към центъра.

— Таксито е проблем — изтъкнах. — Твоите прадеди гонили ли са лъвовете в Африка?

— Като нищо — отвърна Хоук. — Но обикновено са изчаквали лъва да се върне в леговището си, за да проверят дали няма да донесе нещо.

Зачакахме. Фарнсуърт се върна след три часа, прибра се и не излезе повече. Накрая двамата с Хоук се отказахме и се прибрахме в хотела.

Бяхме отишли в Ню Йорк с белия ягуар на Хоук, който малко биеше на очи, ако искахме да следим някого. Така че на следващия ден взехме обикновена кола под наем и паркирахме на втора линия (заедно с много други коли) на една улица на запад от кооперацията на Фарнсуърт. Неговата улица беше еднопосочна и водеше на изток. Аз тръгнах пеш, а Хоук остана в колата. Ако Фарнсуърт излезеше пеша, трябваше да го поема аз. Ако хванеше такси, трябваше да го проследи Хоук.

Занимавахме се с това в продължение на следващите три дни, без да научим нищо повече от факта, че Фарнсуърт редовно излиза и после пак се прибира. Веднъж отиде на пазар в „Барнис“. Обядва с някаква жена в „Хари Чиприани“. Излезе на разходка в парка; срещна се с друга жена в „Пиер“, за да изпият по нещо; купи си хранителни продукти в „Д’Агостино“ на Кълъмбъс Авеню.

Сметката за хотела набъбваше, което не ме радваше особено. Но бяхме на работа, за която в момента никой не ми плащаше, а не се знаеше кога ще свършим. Така че на третия ден решихме да вечеряме в заведението на Мадисън Авеню, където се бях срещнал с Корсети и бях обядвал със сандвич с телешки език.

— Колко време ще продължаваме така? — попита Хоук.

— Да се храним тук ли?

— Да висим пред апартамента на Фарнсуърт, където не научаваме нищо ново.

— Не си ли се научил на търпение от твоите африкански прадеди? — попитах.

— Смяташ ли, че щяха да се занимават с лов на лъвове, ако предпочитаха да им е скучно? — попита на свой ред Хоук.

— И ти си прав — съгласих се.

— Не можеш ли да измислиш нещо друго?

— Не.

— Но си твърде голям инат, за да се откажеш от случая?

— Има отговор за всичко — казах аз. — И Фарнсуърт го знае.

— Искаш ли да го попитам? — предложи Хоук. — Мога да го направя доста убедително.

— Дори не знам какъв да е въпросът — отвърнах. — Случва се нещо, в което са замесени Ейприл, Фарнсуърт, Патриша Ътли и покойният Оли Демарс, а аз не знам какво е то.

— Можем да го попитаме точно това — предложи Хоук.

— Но ако не отговори и ти не успееш да го сплашиш така, че да отговори, няма да стигнем доникъде, а той ще бъде предупреден.

— Мога да го удрям, докато не каже нещо — добави Хоук.

— Предполагам, че няма да се наложи да го удряш много продължително — казах. — Но откъде ще знаем, че казва истината? Досега всички, с които съм говорил, ме лъжат за всичко. Нали и аз ги разпитвах? Не искам повече хипотези. Искам фактите.

— Фактите? — повтори Хоук.

— Събития, които могат да бъдат доказани — обясних. Хоук си беше поръчал сандвич с печено пуешко. Отхапа от него и отбеляза:

— Доста са вкусни сандвичите им с печено пуешко.

— Филето също си го бива — отвърнах.

— Мога и да го убия — предложи Хоук. Поклатих глава.

— Така няма да отговори на въпросите — обясни той, — но самите въпроси може би ще изчезнат.

— Не. Искам да разбера точно какво се случва с Ейприл.

— Само предлагам — каза Хоук.