Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (42)

42

Бях в стаята на Дарлийн. Беше хубава стая. Боядисана в синьо. Имаше голямо легло с рамка от тиково дърво в колониален стил. До него имаше моряшки сандък. Имаше и маса с два стола, голям телевизор и врата към банята. Завесите се спускаха до пода и бяха с половин нюанс по-светлосини от стените. Приличаше на стая в семеен хотел в Кейп Код. До стената имаше бюро, на което беше подредена професионалната екипировка на Дарлийн. Разгледах инструментите, за да разкажа на Сюзън. Не вярвах да прояви интерес. Но пък човек никога не знае.

Седнах на ръба на леглото, докато Дарлийн внимателно си слагаше грим пред огледалото в банята.

— Ейприл каза, че не бива да говорим с теб, ако тя не присъства — каза Дарлийн.

Беше се навела към огледалото, за да хване максимално ярка светлина.

— Разследваме убийство, Дарлийн. Ако аз не мога да говоря с теб, ще дойдат ченгетата и край с дискретното разследване. Ще вземат имената и адресите на момичетата, за да проверят алибито им, и всичко ще отиде по дяволите, нали разбираш?

— Разбирам — отвърна тя.

Дарлийн си сложи лента, за да не й пада косата върху лицето, и се намаза с крем.

— Трябва да говоря с Бев — продължих.

— Тя вече не е тук — обясни Дарлийн.

После изтри крема от лицето си със салфетка. Продължаваше да стои на десет сантиметра от огледалото. Започна да си слага очна линия. Движенията й бяха опитни и уверени.

— Знам — казах търпеливо. — Искам да ми кажеш как да я намеря.

Дарлийн изучаващо разгледа очите си в огледалото. Докосна ги още веднъж с четчицата, облегна се назад и присви очи. Кимна на себе си.

— Живее в Бърлингтън — отвърна тя. — Омъжена е. Дарлийн остави очната линия, извади фон дьо тен и започна да си го слага.

— Как е фамилията й? — Ейприл…

— Дявол да го вземе, Дарлийн! — прекъснах я. — Аз не съм Ейприл! Ще ми кажеш ли, или предпочиташ да го кажеш на ченгетата?

Тя спря. Лицето й в огледалото беше изплашено.

— Прендъргаст — каза тя.

— Благодаря.

Дарлийн отново се зае с фон дьо тена. Може би все пак не я бях изплашил толкова.

— Мога да й се обадя — предложи тя. — Да ви уредя среща някъде. Съпругът й няма да разбере. Той си мисли, че тя се занимава с продажби на козметика по домовете.

— Където каже — съгласих се аз.

Дарлийн се изправи и огледа резултатите от работата си. След известно време кимна одобрително.

— Добре, значи ще й се обадя, когато свърша — каза тя. — Какво друго ти трябва?

Извадих една от снимките на Оли Демарс, които ми беше изпратил Белсън, и я показах на Дарлийн.

— Господи — каза тя. — Мъртъв ли е?

— Да.

Дарлийн се вторачи в снимката.

— Знаеш ли, май за пръв път виждам умрял човек.

— Познаваш ли го?

— Господи, не знам. Изглежда ми толкова… умрял.

— Не е случайно — отвърнах. — Присвий си малко очите. Виждала ли си го, когато е бил жив?

Дарлийн присви очи и се загледа в снимката.

— Вярно, че ако присвиеш очи, не изглежда чак толкова умрял.

— Познаваш ли го? — настоях.

— Май съм го виждала тук — каза тя.

— Като клиент?

— Не, не мисля. По-скоро е ходил при Ейприл.

— Знаеш ли как се казва?

— Как се казва ли? Не, в никакъв случай. Дори не съм съвсем сигурна, че наистина съм го виждала. Кой е той?

— Искаш ли да се обадиш на Бев? — предложих.