Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (29)

29

Ейприл се разплака. Седнахме в салона на къщата й, където повторих всичко, което ми беше разказал Лайънел Фарнсуърт. Когато стигнах до средата, тя заплака. Отначало изглеждаше овладяно, все едно се преструваше. Но докато свърша с историята на Лайънел, тя вече хлипаше, тресеше рамене, едва си поемаше дъх и направо се захласна от плач.

— Май докоснах някаква струна — отбелязах.

Ейприл продължи да хлипа. Очите й бяха подути. Гримът й се беше размазал. Раменете й се тресяха, но иначе не помръдваше от стола.

— Истината ли казва Лайънел? — попитах.

Ейприл продължи да плаче. Беше обгърнала тялото си с ръце. При всяко хлипане цялото й тяло се разтърсваше сякаш от физическа болка. Зачаках да й мине. Тя продължи да плаче. Бях почти сигурен, че мога да чакам по-дълго, отколкото тя може да плаче.

И излязох прав.

След известно време хлипането й се успокои до тежко дишане. Тя поседя мълчаливо, после изведнъж се изправи и излезе от стаята. Почаках още малко. В косите слънчеви лъчи на утрото танцуваха прашинки. Минаха може би петнайсет минути, после Ейприл се върна. Сигурно си беше наплискала лицето със студена вода и пак се беше гримирала. Очите й изглеждаха по-добре.

Седна на същия стол, положи ръце в скута си и ме погледна.

— Никога през живота си не съм срещала мъж, който да не ме предаде — каза тихо тя.

Аз самият можех да се кандидатирам за изключение от това правило. Но тя се замисли. Реших, че е по-добре да не я прекъсвам.

— Баща ми — продължи Ейприл. — Мистър Пойтрас. Рамбо. А сега и Фарнсуърт.

Кимнах.

— Може би просто не ме бива да си избирам мъжете.

— Може би това не се учи — отбелязах.

— Как така?

— Може би просто нямаш друг избор.

— Господи — възкликна тя. — Точно това ми трябва в момента. Любител на психоанализата.

— Познавам и една професионалистка — отвърнах.

— Върви на майната си — извика Ейприл.

— А, да — казах. — Вярно.

— Нямам нужда от някаква скъпоплатена откачалка, за да ми обясни, че животът ми е бил много гаден.

Нямаше как да спечеля този спор. Реших да не споря.

— Доколко да вярвам на историята, която ми бе разказана от Лайънел? — попитах.

Ейприл сви рамене и не отговори.

— На цялата?

— Не.

— А на каква част? — настоях.

— Не ми се говори — отвърна Ейприл. Кимнах. Помълчахме известно време. После попитах:

— Мога ли да направя още нещо за теб, преди да си тръгна?

— Да си тръгнеш?

— Аха.

— Имаш предвид завинаги?

— За известно време — уточних.

— Значи ти също ще го направиш — каза тя.

— Какво ще направя?

— Копеле! — извика тя и пак се разплака. — Шибано копеле!

— Ейприл — обадих се аз.

— Копеле, копеле, копеле!

Пак се върнах към тактиката на изчакването. Ейприл продължи да плаче още известно време, но не както преди. Този път не й се наложи да излиза от стаята. Спря от само себе си, след около пет минути. Очите й пак почервеняха. Но този път гримът й не се разтече. Остана неподвижна на стола си, загледана в нищото.

— Доколко да вярвам на историята, която ми бе разказана от Лайънел? — попитах отново аз.

Ейприл се беше свила напред, стиснала ръцете си между коленете, и не откъсваше поглед от пода.

— Ние имахме връзка — каза тя. — Запознахме се една вечер, когато той плати за мен, допаднахме си и той продължи да ме посещава. Мисис Ътли обича да организира нещата точно така. След известно време започнах да се виждам с него самостоятелно, без да му искам пари. Беше против правилата, но мисис Ътли не знаеше. Срещахме се в свободното ми време.

Ейприл говореше тихо и безизразно. Все едно рецитираше някаква история, която беше научила наизуст от някой друг.

— Когато мисис Ътли ме изпрати тук, той започна да идва и да остава през нощта. Говорехме си за разни неща. След секса лежахме и планирахме как да започнем бизнеса. Той ми обясни, че ще ни трябва първоначален капитал, и ми показа как да обирам по малко пари от мисис Ътли всеки ден, без тя да се усети.

— За да отворите собствено място?

— За да направим верига.

— Според вас колко време трябваше да я мамите, за да съберете пари за такова нещо?

— Не много дълго. Парите ни трябваха само за първоначалната вноска. След това щяхме да продължим с външно финансиране. Той каза, че е намерил инвеститори.

— И какво се обърка? — попитах.

Ейприл мълчаливо се загледа в пода, преди да отговори:

— Той ми изневери.

— С жена, която познаваш?

— Да. Тук. С едно от момичетата. В тази къща.

Кимнах.

— И не й плати — добави Ейприл.

— Ти също понякога спиш с клиенти — напомних аз.

— Той знае, че това е част от бизнеса. Няма нищо общо с нас.

Така нямаше да стигнем доникъде.

— Значи скъсахте? — попитах. Ейприл кимна.

— Той как го прие?

— Държа се така, все едно нищо не е станало — отвърна тя.

— И отрече всичко?

— Престори се, че не съм скъсала с него. Просто ми каза, че разбира как се чувствам.

— И си тръгна?

— Да. Дори се опита да ме целуне за довиждане — каза Ейприл.

— Обади ли ти се после?

— Да, след една седмица — отвърна тя. — Изпрати ми сметка за своя дял от бизнеса.

— Такъв си е нашият Лайънел — въздъхнах.

— Върнах му сметката — продължи Ейприл. — И написах отгоре „Да ти го начукам“.

— И после се появиха хората на Оли — предположих аз.

— Да.

— И ти дойде при мен — продължих. — Като някак си се надяваше, че ще ги разкарам, без да разбера какво точно е станало.

— Бях започнала да мамя мисис Ътли. Отново се бях влюбила в негодник, който ми беше докарал нови неприятности. Не знаех какво да правя. Бях прекалено разтревожена, за да ти кажа истината.

— И си помисли, че няма да разбера?

— Не знам. Бях останала сама, страхувах се и ме беше срам, а ти си единственият човек в живота ми, който наистина ми е помагал.

— С изключение на мисис Ътли — напомних.

— Не можех да се обърна към нея. Все пак бях започнала да я крада.

Кимнах.

— Дявол да го вземе — каза Ейприл. — Може би съм искала да разбереш всичко.

— Може би — отвърнах.