Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (6)

6

Тримата с Хоук и Ейприл седяхме и пиехме кафе в салона. Мебелите бяха с кожена тапицерия като в истински джентълменски клуб. Камината беше запалена. По стените имаше репродукции на скиците на голи женски тела на Пикасо.

— Значи не познаваш Оли Демарс? — попитах.

— Не — отвърна Ейприл.

— Аз познавам Оли — обади се Хоук.

— Не думай — отвърнах.

— Има банда в Южен Бостън — продължи той. — Занимават се с кражби и продават услугите си на по-големи организации, когато те имат нужда от по-груба работа. Оли е гаден тип.

— Колкото теб? — попита Ейприл.

Хоук се усмихна.

— Естествено, че не.

— И единствената ти връзка с работодателя на Оли е анонимното обаждане по телефона? — продължих аз.

— Да.

— И той иска процент от печалбите ти?

— Двайсет и пет процента.

— Откъде знае колко е това? — попитах.

— Не знам.

— А колко точно е двайсет и пет процента?

— Моят дял — отвърна Ейприл.

— Имаш доста голям дял — отбелязах.

— Все пак не говорим за бързи сеанси в евтин хотел — каза тя.

Кимнах. Хоук отпи от кафето. Лицето му беше безизразно. С изключение на това действие тялото му изобщо не помръдваше. Все едно нищо не го интересуваше, не забелязваше нищо наоколо и не чуваше нищо от разговора. С тази разлика, че ако по-късно се наложеше, щеше да се окаже, че е запомнил всичко с най-големи подробности.

— Как мислиш, откъде знае за теб? — попитах.

— Може да е бил клиент — отвърна Ейприл.

— Или все още е — обади се Хоук. Ейприл го погледна стреснато.

— Смяташ, че може би още идва тук?

— Няма как да разберем със сигурност — отвърнах аз. — Как изобщо те намират клиентите?

— Най-вече благодарение на лични препоръки — отвърна Ейприл.

— От доволни клиенти?

— Да.

— А те как те намират?

— Имаме контакти в добрите хотели, в агенциите за лимузини под наем, в някои от големите туристически агенции. Както и в интернет, разбира се.

— В интернет? — повторих.

— Потърси „компаньонки“ в някоя търсачка, и ще видиш — добави Ейприл.

— После ще ти обясня какво е търсачка — обади се услужливо Хоук.

— Иронията ти е неуместна — казах. — Дори имам мобилен телефон.

— Използвал ли си го? — попита Хоук.

— Не, но смятам — отвърнах. — И какво ще намеря на „компаньонки“?

— Около три милиона резултата — отвърна Ейприл. — В цялата страна.

— Да кажем, че отивам в Питсбърг — продължих. — Проверявам „компаньонки в Питсбърг“ и получавам нещо като списък, така ли?

— Дълъг списък — отвърна Ейприл.

— И за Бостън е същото, така ли?

— Божичко — каза тя. — Същото е дори за Стоктън, щата Калифорния.

— И вас ви има в списъка за Бостън?

— Естествено — отвърна Ейприл. — Както и около двеста хиляди други. Смятаме, че имаме интерес да фигурираме в интернет. Но все пак внимателно преценяваме клиентите, които ни откриват в мрежата.

— Как ги преценявате?

— Търсим хора, които да ни станат редовни клиенти — отвърна тя. — Търсим зрели мъже, които ценят дискретността и качественото обслужване. Търсим клиенти, които пътуват в първа класа.

— И как разбирате кои са?

— Има си начини — отвърна тя и се усмихна.

— Например, ако аз дойда, ще ме обслужат — обясни Хоук. — А ако ти дойдеш, няма да те пуснат.

— Хоук — каза Ейприл. — Теб сигурно дори ще те пуснем безплатно.

— Значи този тип може да е местен клиент или човек, който ви е открил по интернет — продължих аз. — Нищо чудно да е един от хората, които ви пробутват на други клиенти.

Ейприл сви рамене, сякаш в стаята беше станало студено.

— Тази мисъл изобщо не ми харесва. Както и терминът „пробутва“.

— Извинявай. Какво ще кажеш за „препоръчва“?

Тя се усмихна.

— Така е по-добре.

— Може би той действа и другаде, а не само при Ейприл — обади се Хоук.

— Може би — съгласих се аз. — Във всеки случай е човек, който знае как да се свърже с Оли Демарс. Оли сигурно няма собствен уебсайт.

— Значи търсим човек, който е в състояние да намери едновременно точния бардак — извинявай, Ейприл — и точната мутра.

— А повечето хора не знаят как да намерят нито едно от двете — добавих аз.

Хоук кимна. Помълчахме малко. После аз казах „ченге“, а Хоук кимна.

— Ченге? — повтори Ейприл.

— Ченге от градската, щатската или федералната полиция — продължих аз. — Всяко ченге може да си измисли причина да издирва такава информация и никой няма да го спре.

— Федерална? — повтори Ейприл. — Значи може да е нещо като агент на ФБР?

— Естествено — отвърнах. — Или патрулен полицай от калифорнийската полиция, или щатски шериф, или началник на полицейско управление в Чикаго, или полицай от окръг Къмбърланд.

— Къде се намира окръг Къмбърланд? — попита Ейприл. Сюзън също правеше така — задаваше въпроси, които нямаха връзка със същността на разговора. Запитах се дали това е типична женска черта… или просто аз се изразявах неясно… не, най-вероятно беше типична женска черта.

— В щата Мейн — обясних. — Близо до Портланд.

— Може би сте го сплашили — каза Ейприл.

— Ще видим — отвърнах. — Но докато не разберем със сигурност, Хоук или аз ще трябва да се навъртаме наоколо.

— Аз съм мутрата — обади се Хоук. — Ти си къртицата. Аз ще се навъртам тук. Ти трябва да изровиш нещо.

— Искаш ли да отидеш да си опаковаш някои неща? — попитах.

— Винаги си нося чанта в колата — отвърна Хоук. — Така че имам чисти дрехи и амуниции. Едно от момичетата излезе и ми купи новата книга на Томас Фрийдман.

— И очакваш да ти се плати за това? — попитах го аз.

— Половината от твоето възнаграждение — отвърна Хоук. — Както винаги.

— Този път може да го направим благотворително — изтъкнах.

— Става — каза Хоук. — Стига да делим поравно.