Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара (19)

19

Когато пристигнах в Ню Йорк, отседнах в хотел „Карлайл“. Можех да се настаня и в някой „Дейс Ин“ в Уест Сайд, при това значително по-евтино. Но щях да получа и значително по-малко за парите си, а годината беше добра за мен. В „Карлайл“ ми харесваше.

И така, в един ясен ветровит ден в Ню Йорк, в който не беше толкова студено — около нулата, — двамата с Патриша Ътли седяхме в ресторант „Галерия“ в хотел „Карлайл“ с изглед към Мадисън Авеню и пиехме чай. Мебелировката беше елегантна — кадифе и тъмно дърво. Чуваше се как пианистът репетира за вечерта. Свиреше нещо на Барбара Каръл. Или Бети Бъкли. Все едно се бях пренесъл в Ню Йорк от времето на Джордж Гершуин. Чувствах се по-разглезен от Парис Хилтън.

— Професионален бияч и собственичка на публичен дом пият чай в хотел „Карлайл“ — отбелязах аз. — Живеем във велика страна.

— Изглеждаме добре — изтъкна Патриша Ътли. — Това обикновено е достатъчно.

Наистина изглеждахме добре. Аз изглеждах както обикновено: едновременно изтънчен и грубоват, с определена прилика с Кари Грант, ако на Кари по-често му бяха чупили носа. Патриша Ътли беше облечена със син костюм с панталон на тънко райе и бяла блуза с широка яка. Косата й беше късо подстригана и имаше руси кичури като Ейприл. Беше дискретно гримирана. Изглеждаше в добра форма. Леките признаци на бръчки около устата й придаваха още по-изискан вид.

Поръчахме си чай по английски — със сандвичи и всичко останало. Харесвах поднесеното с чая, с изключение на самия чай. Но се опитах да не изневерявам на атмосферата.

— Още откакто се захванах със случая на Ейприл, сякаш си гоня опашката — споделих аз.

Патриша Ътли отпи от чая си и остави чашата.

— И искаш да ти помогна ли? — попита тя.

— Искам.

И двамата замълчахме, докато разглеждахме различните сервирани ни хапки.

— Нека да ти кажа какво знам и какво мисля — предложих.

— Моля.

Тя внимателно ме изслуша, като отпиваше от чая и по-хапваше от сандвич с краставичка. Изглеждаше заинтригувана. Не ме прекъсна нито веднъж.

Когато свърших, попита:

— Значи според теб е замесен любовник или бивш любовник, така ли?

— Не съм сигурен, но искам да проверя тази възможност — отвърнах.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— С информация.

— Въпросът с информацията е малко проблематичен — обясни Патриша Ътли. — В моя бизнес дискретността се цени най-високо.

— В моя също — заявих аз. Тя се усмихна.

— Значи ще бъдем дискретни един с друг.

— Трябват ми някакви имена — казах. — Нещо, с което да започна. Можеш ли например да ми дадеш списък на клиентите й през последната година, през която е работила за теб в Ню Йорк?

— Защо смяташ, че разполагам с такъв списък?

— Защото си модерна жена от двайсет и първи век — отвърнах. — Ако нямаш база данни за клиентите си на служебния компютър, да не се казвам Джордж Клуни.

— Ти си по-едър от Джордж Клуни — отбеляза Патриша Ътли.

— Да, но иначе…

— Човек може да ви сбърка, да — съгласи се тя.

— Няма да разкривам откъде съм получил информацията — обещах. — Но трябва да разбера дали не е имала нещо повече от, хм, професионални отношения с някой от тях.

Патриша Ътли отпи от чая си и изяде една соленка, докато обмисляше ситуацията.

— Има нещо, в което вярвам — проговори накрая тя. — И то е, че не бива да вярвам на никого.

Не отговорих.

— Но по някаква причина вярвам на теб — продължи тя. Усмихнах се скромно, накланяйки глава встрани.

— Аз съм изключение — обясних.

— Значи няма да разкриваш откъде си получил информацията?

— Разбира се, че няма да го направя.

— Разбира се, че няма да го направиш.

— Значи ще ми дадеш този списък? — попитах аз.

— Ще уредя да ти го изпратят утре — отвърна тя. — Тук.

— Чудесно — усмихнах се аз. — Нека да платя сметката.