Стивън Кинг
Безсъние (7)

2.

„Плачеше“ вероятно беше силно казано. По-скоро от очите му капеха сълзи. В чепатия си юмрук стискаше носна кърпа и наблюдаваше как една майка и малкият й син си подхвърлят топка на игрището за софтбол, където преди два дни бе завършило най-голямото събитие на сезона — градският турнир.

От време на време Бил избърсваше очите си с кърпата. Ралф, който никога не го беше виждал да плаче — дори на погребението на Каролин — се повъртя около игрището, чудейки се дали да се приближи до Макгавърн, или да се върне там, откъдето беше дошъл.

Накрая събра смелост и се приближи до пейката.

— Здрасти, Бил.

Макгавърн го погледна със зачервените си, плувнали в сълзи и леко смутени очи. Отново ги избърса и се опита да се усмихне.

— Здрасти. Ралф. Хвана ме да хленча. Съжалявам.

— Няма нищо. И аз съм го правил. Какво има?

Бил сви рамене и отново изтри сълзите си.

— Нищо особено. Страдам от ефекта на парадокса, това е всичко.

— За какъв парадокс говориш?

— С един от най-старите ми приятели става нещо хубаво. Всъщност човекът, който ме уволни от първото ми преподавателско място, умира.

Ралф вдигна вежди в недоумение, но не каза нищо.

— Болен е от пневмония. Днес или утре племенницата му сигурно ще го прибере от болницата. Известно време ще бъде включен на изкуствено дишане, но по всяка вероятност ще умре. Ще празнувам смъртта му и предполагам, че това ме потиска повече от всичко друго… Нищо не разбираш, нали?

— Не. Но все едно.

Макгавърн се вторачи в очите му, после изсумтя. Звукът беше дрезгав и задавен от сълзи, но Ралф помисли, че въпреки всичко това е неподправен смях, и рискува с усмивка.

— Нещо смешно ли казах?

— Не — отговори Бил и го потупа по рамото. — Само гледах лицето ти — толкова сериозно и честно. Ти наистина си като отворена книга, Ралф. Много ми допадаш. Понякога дори искам да бъда като теб.

— Не и в три часа сутринта — промълви Ралф. Макгавърн въздъхна и кимна.

— Безсънието.

— Точно така. Безсънието.

— Съжалявам, че се засмях, но…

— Не е необходимо да се извиняваш, Бил.

— Моля те, повярвай, като ти казвам, че се засмях от възхищение.

— Кой е твоят приятел и защо е хубаво, че умира?

Ралф вече се беше досетил какво се крие в същината на парадокса на Макгавърн. Не беше толкова добродушен и тъп, както Бил понякога мислеше.

— Името му е Боб Полхърст и пневмонията му е добра новина, защото от лятото на 1988 страда от болестта на Алцхаймер.

Ралф така и предполагаше, макар че през ума му мина и мисълта за СПИН. Зачуди се дали това би шокирало Макгавърн и му стана весело. Сетне го погледна и се засрами. Знаеше, че по отношение па лошото настроение Бил беше почти „професионалист“, но това едва ли правеше очевидната му тъга по стария приятел по-малко искрена.

— От 1948 до 1981 или 1982 Боб беше декан на историческия факултет в Дери. Когато се запознахме, беше на не повече от двайсет и пет години. Беше страхотен преподавател, един от онези интелигентни хора, които понякога откриваш в затънтените места. Крият способностите си. Обикновено свършват като декани на съответния факултет и ръководят дузина допълнителни дейности, защото просто не могат да отказват. Поне Боб беше такъв.

Майката поведе детето си към малкия снекбар, който работеше само през сезона. Лицето на момченцето излъчваше необикновено сияние — красота, подсилена от розовия ореол, който трептеше около главата му и пулсираше на спокойни талази.

— Може ли вече да се прибираме вкъщи, мамо? — попита детето. — Искам да правя фигурки с новия си пластелин.

— Първо да хапнем нещо, а? Мама е гладна.

— Добре.

На носа на момченцето имаше белег и там розовият блясък на ореола потъмняваше до червено.

„Паднало е от люлката, когато е било на осем месеца — помисли Ралф. — Протегнало ръчичка към пеперудите-играчки, които майка му окачила на тавана. Тя се уплашила до смърт, когато влязла и видяла кръвта. Помислила, че горкото й бебе умира, Патрик, така се казва. Тя му вика Пат. Кръстено е на дядо си и…“

Затвори очи за миг. Стомахът му леко се сви и изведнъж му стана ясно, че ще повърне.

— Ралф? — попита Макгавърн. — Добре ли си?

Ралф отвори очи. Никакви розови ореоли, само майка и син, тръгнали към снекбара. Аосолютно по нищо не личеше, че младата жена не иска да се прибират вкъщи, защото бащата на Пат пие отново след шест месеца въздържание. А когато пие, става лош…

„Престани, за Бога.“

— Всичко е наред — отговори той. — Само нещо ми влезе в окото. Продължавай. Разкажи ми за приятеля си.

— Няма какво толкова да разказвам. Беше гениален, но с течение на годините започнах да се убеждавам, че гениалността е често срещано явление. Според мен тази страна е пълна с гении. И повечето са преподаватели. Живеят и работят в невзрачни градчета, защото така им харесва. Боб Полхърст беше един от тях. Разбираше хората по начин, който ме плашеше… поне отначало. После проумях, че съвсем не трябва да се боя, защото Боб е добър човек, но в първия момент внушава страх. Понякога се чудиш дали очите му са обикновени или рентгенови.

Младата жена купи чаша газирана вода и се наведе да я даде на сина си. Детето се засмя, протегна и двете си ръце и я взе. Започна да пие жадно и около него мимолетно затрептя розовият блясък. Ралф вече беше убеден, че има право. Хлапето се казваше Патрик и майка му не искаше да се прибере вкъщи. Нямаше откъде да знае тези подробности, но все пак беше сигурен, че не греши.

— В онези дни — продължи да разказва Макгавърн — всеки се опитваше да мине за жител на Централен Мейн и сто процента хетеросексуален. Това беше единственият избор, освен да се преселиш в Гринич Вилидж, да носиш барета и да прекарваш съботните нощи в онези ужасни клубове, където аплодират, като щракат с пръсти. За повечето от нас, хомосексуалистите, всичко се свеждаше дотам. Ако не искахме група пияни момчета от някакво братство да ни спипат в някоя тъмна уличка и да се опитат да ни обезобразят лицата, трябваше да се крием.

Пат изпи газираната си вода и хвърли чашата на земята. Майка му каза да я вземе и да я пусне в кошчето за боклук — задача, която детето изпълни без възражения. После тя го хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към изхода на парка. Ралф ги наблюдаваше развълнуван. Надяваше се, че страховете на жената ще бъдат неоснователни. В същото време се опасяваше, че няма да е така.

— Когато през 1951 кандидатствах за мястото в историческия факултет, аз бях преподавал две години в затънтения Лубек и мислех, че ако ме назначат, без да задават въпроси, ще стигна далеч. Но Боб ме погледна с рентгеновите си очи и веднага разбра. И съвсем не се стесняваше. „Господин Макгавърн, ако реша да ви предложа работата и вие приемете, мога ли да получа гаранции, че няма да има никакъв проблем със сексуалните ви предпочитания?“ Представяш ли си. Ралф? И през ум не ми беше минавало, че ще ми зададат такъв въпрос, но той се изля от устата му като мед. Отговорих, че нямам ни най-малка представа за какво говори, като същевременно се ненавиждах заради това — по принцип, така да се каже. Сетне го погледнах още веднъж и реших да бъда откровен. Може и да бях заблудил някои хора в Лубек, но нямаше начин да подведа Боб Полхърст. Самият той още не бе навършил трийсет години и вероятно не бе ходил по на юг от Китъри повече от десетина пъти в живота си, но знаеше всичко за мен, като при това го разбра само за един двайсет-минутен разговор. „Не, сър, няма да има никакви проблеми“, отговорих, кротък като агънце.

Макгавърн отново избърса очи с носната кърпа, но този път на Ралф му се стори, че жестът е по-скоро театрален.

— През двайсет и трите тодини, преди да стана учител в общинския колеж в Дери, Боб ме научи на всичко, което знам, за преподаването на история и играта на шах. Беше изключителен шахматист… Победих го само веднъж и това беше, след като болестта на Алцхаймер бе започнала да му се отразява. Тогава играхме за последен път. Имаше и други неща. Той не забравяше вицовете. Нито рождените дни или годишнините на близки хора. Не изпращаше картички и не раздаваше подаръци, но винаги изказваше поздрави и благопожелания и никой не се съмняваше в искреността му. Публикува над шейсет статии за преподаването на история и за Гражданската война, която беше неговата специалност. През 1967 и 1968 написа книга, озаглавена „В края на онова лято“. Преди десет години ми даде да прочета ръкописа и мисля, че това е най-хубавата книга за Гражданската война, която някога съм чел. Единствената, доближаваща се до нея, е „Ангелите убийци“ от Макъл Шаара. Ала Боб не искаше да я публикува. Когато го попитах защо, отговори, че поне аз би трябвало да знам причините.

Макгавърн спря за малко и погледна към парка, изпълнен със златистозеленикава светлина и черни преплитащи се сенки, които се движеха и местеха с всеки полъх на вятъра.

— Страхуваше се да излага на показ възгледите си.

— Да — каза Ралф. — Разбирам.

— Може би това го описва най-добре — Боб попълваше голямата неделна кръстословица в „Ню Йорк Таймс“ с мастило. Веднъж го подразних за това. Той се ухили и рече: „Има огромна разлика между гордостта и оптимизма, Бил. Аз съм оптимист и това е всичко.“ Както и да е, ти схващаш какъв беше — мил човек, добър преподавател и блестящ интелект. Специалността му беше Гражданската война, а сега не знае какво е гражданска война, още по-малко кой е спечелил американската. По дяволите, дори не помни името си и скоро ще умре, без да има представа, че изобщо е живял.

По игрището се тътреше един мъж на средна възраст, облечен във фланелка на университета в Мейн и окъсани джинси. Под мишница носеше смачкан хартиен плик за пазаруване. Спря до снекбара, за да прегледа съдържанието на кошчето за боклук с надеждата да намери бутилки за връщане. Когато се наведе, Ралф видя, че около него трепти тъмнозелен ореол, а от главата му се вие светлозелена лепта. Изведнъж се почувства твърде уморен, за да затвори очи и да прогони видението. Обърна се към Макгавърн и каза:

— От един месец виждам неща като…

— Предполагам, че съм в траур — прекъсна го Бил, като пак избърса театрално очи, — макар че не знам дали заради Боб или заради себе си. Не е ли странно? Но ако знаеш колко умен беше едно време… Направо ме плашеше…

— Бил? Виждаш ли човека до снекбара? Онзи, който рови в кошчето за боклук? Забелязвам…

— Да, пълно е с такива — отговори Макгавърн, хвърляйки на алкохолика (който намери две празни бирени шишета и ги напъха в хартиения плик) бегъл поглед, после отново се обърна към Ралф.

— Не искам да съм стар. Предполагам, че всичко се свежда до това.

Алкохоликът се приближи до тяхната пейка, като тътреше крака. Ветрецът уведоми за пристигането му с миризма, която не беше на английски одеколон. Ореолът му — енергично подскачащо зелено сияние, което накара Ралф да се замисли за украсата в деня на Свети Патрик — изглеждаше странно на фона на приведеното тяло и болнава усмивка.

— Хей, момчета. Как я карате?

— Били сме и по-добре — отговори Макгавърн, като насмешливо повдигна вежди — и ще бъдем още по-добре, след като се разкараш оттук.

Бездомникът го погледна неуверено, сякаш не можеше да реши дали си губи времето, сетне се вторачи в Ралф.

— Имате ли дребни пари, господине? Трябва да отида в Декстър. Чичо ми ме извика в приюта на Нийболт Стрийт и каза, че мога да си възвърна предишната работа в завода, но само ако…

— Изчезвай, приятел — прекъсна го Бил.

Алкохоликът му хвърли бегъл и тревожен поглед, после кръвясалите му очи отново се насочиха към Ралф.

— Работата е хубава. Мога да я получа пак, но само ако стигна дотам. Има един автобус.

Ралф бръкна в джоба си, намери четвърт долар и десет цента и ги пусна в протегнатата ръка. Мъжът се ухили. Ралф изпита огромно облекчение.

— Хей, страхотно. Благодаря, господине.

— Няма защо.

Пияницата се затътри по посока на евтиния магазин, където винаги имаше алкохол.

„О, по дяволите, Ралф, не можеш ли да бъдеш малко по-милосърден и във въображението си? — запита се той. Обзалагам се, че няма да отиде на автобусната спирка.“

Вярно, но Ралф бе живял достатъчно дълго, за да знае, че между милосърдното мислене и илюзиите има огромна разлика. Ако алкохоликът с тъмнозеления ореол отидеше на автобусната спирка, то Ралф щеше а замине за Вашингтон, за да стане държавен секретар.

— Не трябваше да го правиш — скара му се Макгавърн. С това само насърчаваш такива като него.

— Предполагам — уморено се съгласи Ралф.

— Какво казваше, когато ни прекъснаха така грубо?

Идеята да сподели с Макгавърн виденията си за ореолите сега изглеждаше невероятно неуместна и Ралф не можеше да проумее как му беше хрумнало. Безсънието, разбира се — това беше единственият отговор. Недоспиването си бе направило лоша шега със способността му да преценява правилно, както и с краткотрайната му памет и възприятията.

— Сутринта получих нещо по пощата — отговори той. — Мислех, че може да те развесели.

Подаде му картичката. Бил я прочете два пъти. Сетне на продълговатото му конско лице разцъфна широка усмивка. Съчетанието от облекчение и неподправена радост в изражението му накара Ралф веднага да му прости егоистичните изблици. Беше лесно да забрави, че Макгавърн можеше да бъде щедър и същевременно надут.

— Страхотно, а? Намерила си е работа.

— Да. Искам да го отпразнуваме с обяд. Има едно приятно заведение на две врати от „Райт Ейд“. Нарича се „Изгрев, залез“. Може би е прекалено натруфено, но…

— Благодаря, ала обещах на племенницата на Боб да отида и да поседя при него. Горкият няма ни най-малка представа кой съм, но това няма значение. Важното е, че знам кой е той.

— Да.

Все още усмихнат, Макгавърн отново прегледа картичката и заяви:

— Обзалагам се на пет долара, че тя ще се върне при онзи ненормален тип, съпруга си… Но бих се радвал, ако изгубя баса. Предполагам, че това звучи налудничаво.

— Малко — съгласи се Ралф, но само защото знаеше, че Макгавърн иска да чуе точно това.

Всъщност мислеше, че Бил е описал собствения си характер и мироглед по-сбито, отколкото би го направил самият Ралф.

— Хубаво е да знаеш, че положението на някого се оправя, вместо да се влошава, нали?

— Така е.

— Лоуис видя ли картичката? Ралф поклати глава.

— Не е вкъщи. Но ще й я покажа веднага щом я видя.

— Направи го. Спиш ли по-добре, Ралф?

— Справям се някак.

— Хубаво. Изглеждаш много по-добре. Укрепнал. Не бива да се предаваме, Ралф. Това е най-важното. Не съм ли прав?

— Да — въздъхна Ралф.

3.

Два дни по-късно той седеше до кухненската си маса, бавно ядеше овесени ядки, които всъщност не искаше (но по някакъв неясен начин предполагаше, че са полезни за него), и гледаше първата страница на „Дери Нюз“. Беше прочел набързо уводната статия, но погледът му се връщаше към снимката, която сякаш въплъщаваше всички неприятни чувства, обсебили го през последния месец, без да намира обяснение за тях.

Мислеше, че заглавието — „Демонстрацията пред «Грижи за жената» предизвиква насилие“ — не отговаря на съдържанието на статията, но това не го изненада. От години четеше този вестник и бе свикнал с неговите пристрастия, които включваха твърда позиция срещу абортите. Въпреки това вестникът се разграничаваше от „Приятели на живота“. Привържениците на тази организация се бяха струпали на паркинга между „Грижи за жената“ и градската болница и чакаха групата от около двеста защитници на свободния избор, които минаваха през града. Повечето демонстранти носеха лозунги със снимки на Сюзан Дей и надписи „Избор, а не страх“.

Идеята им беше да съберат поддръжници — все едно лавина, търкаляща се надолу по хълм. Пред „Грижи за жената“ щеше да се проведе кратък митинг, чиято цел беше да подготви хората за пристигането на Сюзан Дей, последван от закуска и освежителни напитки. Но митингът така и не се състоя. Когато привържениците на свободния избор наближиха паркинга, „Приятели на живота“ се втурнаха и блокираха пътя им, издигайки пред гърдите си като щит лозунгите „убийството си е убийство“, „Сюзан Дей, стой настрана“ и „Спрете клането на невинни“.

Демонстрантите бяха съпровождани от полицията, но никой не беше подготвен за скоростта, с която апострофите и гневните думи прераснаха в ритници и удари. Всичко започна, когато привърженичка на „Приятели на живота“ разпозна дъщеря си сред защитниците на свободния избор. Жената захвърли плаката си и се нахвърли върху момичето. Приятелят на девойката хвана майката и се опита да я спре. Тя го одра по лицето и момчето я просна на земята. Това стана причина за десетминутна битка между двете групи, които имаха почти еднакъв брой членове.

Снимката на първата страница в „Дери Нюз“ показваше Хамилтън Девънпорт и Даниел Далтън. Фотографът бе уловил Девънпорт да се зъби, което беше съвсем непривично за обичайно спокойния му и самодоволен вид. Единият му юмрук беше вдигнат над главата в примитивен жест на триумф. Пред него — сложил на главата си като някакъв сюрреалистичен картонен ореол лозунга на Хамилтън „Избор, а не страх“ — стоеше основната фигура на „Приятели на живота“. Очите на Далтън бяха замъглени, а челюстта — отпусната. Контрастът на черно-бялата снимка беше ярък и кръвта, течаща от ноздрите му приличаше на шоколадов сос.

Ралф отмести поглед от фотографията, опитвайки се да се съсредоточи върху овесените ядки, и си спомни за онзи ден през миналото лято, когато за пръв път бе видял плакатите с надпис „Търсена за убийство“, които сега бяха разлепени из целия Дери. Тогава едва не припадна пред Строфорд Парк. Мислите му се фокусираха предимно върху лицата на двамата мъже — Девънпорт, изпълнен с гняв, докато надничаше през прашната витрина на магазинчето за вехтории, а Далтън — с лека и презрителна усмивка, която загатваше, че от маймуна като Хамилтън не може да се очаква да разбере висшия морал на проблема с абортите — нещо, известно и на двамата.

Ралф се замисли за израженията им и за разликата между двамата мъже, а после удивеният му поглед се върна към снимката във вестника. Зад Далтън стояха двама души, които носеха лозунги на защитниците на живота и съсредоточено наблюдаваха сблъсъка. Ралф не познаваше мършавия тип с очила с рогови рамки и оредяваща сива коса, ала знаеше кой е другият до него. Ед Дипно. Но в този случай Ед сякаш нямаше значение. Онова, което привличаше и същевременно плашеше Ралф, бяха лицата на двамата мъже, които от години работеха един до друг — Девънпорт с усмивка на пещерен човек и стиснат юмрук и Далтън със замъглени очи и кървящ нос.

„Не внимаваш ли с чувствата си, стигаш дотук — помисли той. — Но нещата трябва да спрат сега, защото…“

— Защото ако ония двамата имаха пистолети, щяха да се застрелят — измърмори Ралф и в същия миг на вратата се позвъни.

Стана, хвърли още един поглед на снимката и му се зави свят. Заедно с това дойде и една странна и мрачна убеденост — на прага му стоеше Ед и само Господ знаеше какво иска.

„Не отваряй, Ралф!“

Той спря нерешително. Изпитваше непреодолимо желание да разсее мъглата, която тази година, изглежда, се бе заселила за постоянно в главата му. После звънецът прозвуча отново и Ралф осъзна, че е взел решение. Беше му все едно. Пред вратата му можеше да стои и самият Саддам Хюсеин. Домът беше негов и той нямаше да се спотайва вътре като бито куче.

Прекоси хола, отвори вратата към коридора и слезе по тъмното стълбище.

4.

По средата на пътя малко се успокои. В горната част на външната врата имаше прозорец от дебело стъкло. Изкривяваше образите, но не чак дотам, и Ралф видя, че посетителите му са две жени. Веднага се досети коя би могла да бъде едната и хукна надолу, плъзгайки ръка по парапета. Отвори широко вратата. Пред него стоеше Хелън Дипно. На едното й рамо беше преметната чанта, а от другото надничаше Натали. Очите на детето проблясваха като на мишка от анимационен филм. Хелън се усмихваше с надежда и малко нервно.

Лицето на Натали изведнъж засия. Зарита в чантата, в която я носеше майка й, и развълнувано размаха ръце към Ралф.

„Помни ме — помисли си той. — Страхотно.“ Протегна ръце към момиченцето, а очите му се напълниха със сълзи.

— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?

Той се усмихна, кимна, пристъпи напред и я прегърна. Ръцете на Хелън се сключиха около врата му. Главата му се замая от уханието на парфюма й, после тя го целуна по ухото и го пусна.

— Наистина си добре, нали?

И в нейните очи имаше сълзи, но Ралф не ги забеляза, защото я оглеждаше, за да се увери, че не са останали следи от побоя. Такива липсваха. Хелън изглеждаше прекрасно.

— Толкова се радвам, че те виждам — рече той. — И теб също, Натали.

Целуна мъничката пухкава ръчичка, която стискаше пръста му, и не се изненада, когато видя, че устните му оставиха призрачен сиво-син отпечатък. Следите избледняха почти веднага и той отново прегърна Хелън — най-вече да се увери, че тя наистина стои пред него.

— Милият Ралф — промълви в ухото му младата жена. Ралф почувства вълнение в слабините, което явно бе предизвикано от лекия парфюм и нежния й дъх… и в същия миг си спомни за един друг глас, шепнещ в ухото му. Ед. „Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.“

Той пусна Хелън, като още се усмихваше.

— Ти си прекрасна гледка за уморените ми очи. Проклет да съм, ако не е така.

— Ти също, Ралф. Бих искала да те запозная с една моя приятелка. Гретхен Тилбъри. Ралф Робъртс.

Той се обърна към другата посетителка, вгледа се в нея и внимателно стисна с голямата си груба ръка тънките й бели пръсти. Тя беше от онези жени, които караха мъжете (макар й прехвърлили шейсетте) да изопват тяло и да прибират корема си. Беше много висока — вероятно метър и осемдесет — и русокоса. Но не това привлече вниманието на Ралф… а нещо друго — ухание, вибрации или… да, ореол. Това беше жена, която не оставаше незабелязана и те караше да мислиш за нея.

Хелън му бе казала, че съпругът на Гретхен е срязал крака й с кухненски нож и я е оставил да кърви. Ралф се зачуди как е възможно някой да направи подобно нещо и да докосне същество, което предизвиква единствено страхопочитание.

„Е, и малко похотливост, може би. Между другото, Ралф, крайно време е да престанеш да я зяпаш така.“

— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той и пусна ръката й. — Хелън ми каза, че сте ходили да я видите в болницата. Благодаря ви, че й помогнахте.

— Достави ми удоволствие да й помогна — рече Гретхен и му се усмихна ослепително. — Тя е от онези жени, които заслужават да направиш всичко за тях… но според мен вие вече знаете това.

— Предполагам. Имате ли време за чаша кафе? Моля ви, кажете „да“.

Гретхен погледна Хелън, която кимна.

— Би било чудесно — каза Хелън, — защото… ами…

— Това не е само приятелско посещение, нали? — попита Ралф.

Очите му се стрелкаха ту към Хелън, ту към Гретхен.

— Не — отговори Хелън. — Трябва да поговорим за нещо.

5.

Щом стигнаха до горната площадка на мрачното стълбище, Натали започна да се върти нетърпеливо в чантата и да говори на онзи заповеднически бебешки език, който скоро щеше да се превърне в членоразделна реч.

— Може ли да я подържа? — попита Ралф.

— Добре — съгласи се Хелън. — Ако се разплаче, ще я взема. Обещавам.

— Готово.

Но момиченцето не се разплака. Веднага щом Ралф го извади от чантата, то дружелюбно обви ръчички около врата му и се намести в ръцете му, сякаш се намираше в кресло.

— Я гледай — възкликна Гретхен. — Изумена съм. Натали сграбчи долната устна на Ралф и я дръпна надолу като щора на прозорец.

Хелън отметна глава назад и се засмя по типичния за нея начин — сърдечно, сякаш смехът изпълваше цялото й тяло. Ралф установи колко му е липсвал този смях едва когато го чу.

Натали пусна устната му. Влязоха в кухнята — най-слънчевата стая в къщата по това време на деня. Хелън се огледа смаяна и Ралф осъзна колко отдавна не е била тук. После взе снимката на Каролин, която стоеше на кухненската маса, и я погледна отблизо. В ъгълчетата на устните й заигра лека усмивка. Слънцето озари косата й, образува нещо като корона около главата й и Ралф бе осенен от внезапно прозрение — обичаше Хелън предимно защото Каролин я бе обичала. И двамата бяха допуснати в най-съкровените кътчета в сърцето и ума на Каролин.

— Беше толкова красива — промълви Хелън. — Нали, Ралф?

— Да — отговори той, докато слагаше чаши на масата и внимаваше неспокойните и любопитни ръце на Натали да не ги достигнат. — Тази снимка е правена само месец-два, преди да започне главоболието. Предполагам, че е ексцентрично да държа портрет в рамка на кухненската маса, но това е стаята, в която напоследък прекарвам по-голямата част от времето си…

— Мисля, че мястото е добре избрано — обади се Гретхен. Гласът й беше тих и приятно дрезгав. „Ако тя шепнеше в ухото ми — помисли Ралф, — предполагам, че старият мишок в панталона ми щеше да направи нещо повече, отколкото само да се обърне на другата страна в съня си.“

— И аз смятам така — каза Хелън.

Усмихна му се нежно и без да го гледа в очите, после махна чантата от рамото си и я остави в ъгъла. Натали започна нетърпеливо да бръщолеви нещо и отново протегна ръчички, щом видя шишето с биберона. В съзнанието на Ралф премина ясен, но безпощадно кратък спомен — Хелън, която залитайки вървеше към „Червената ябълка“. Едното й око беше подуто и затворено, а лицето — обагрено в кръв.

— Искаш ли да се опиташ да я нахраниш, стари приятелю? — попита Хелън.

Сега се усмихваше по-широко и го гледаше в очите.

— Разбира се. Защо не? Но кафето…

— Аз ще се погрижа за кафето — рече Гретхен. — Направила съм милиони чаши кафе през живота си.

Ралф седна до масата. Натали облегна глава на рамото му и стисна шишето с мъничките си очарователни ръчички. Направи го напълно уверено. Насочи биберона към устата си и веднага започна да смуче. Ралф се ухили на Хелън и се престори, че не забелязва сълзите в очите й.

— Бързо се учат, нали?

— Да — отговори тя и откъсна една хартиена салфетка от рулото на стената до мивката. После избърса очи и добави: — Не мога да проумея колко спокойна се чувства Натали с теб, Ралф. Преди не беше така, нали?

— Не си спомням — излъга той.

Истината беше, че доскоро детето беше неспокойно в негово присъствие.

— Справяш ли се с кафето? — обърна се Ралф към Гретхен.

— Да. Как го пиеш, Ралф?

— В чаша.

Тя се засмя и остави чашата далеч от ръцете на Натали.

После седна и кръстоса крака. Ралф не можа да се въздържи и ги огледа. Когато вдигна глава, на лицето й трептеше лека иронична усмивка.

„Какво пък, по дяволите — помисли той. — Няма по-добър от стария козел. Дори дърт козел, който не може да спи повече от два-два и половина часа в денонощието.“

— Разкажи ми за работата си — помоли той, когато Хелън седна и отпи от кафето си.

— Ами, опитват се да превърнат рождения ден на Майк Ханлън в национален празник. Това говори ли ти нещо?

— Да — усмихна се Ралф.

— Бях решила да напусна Дери. Изпратих заявления за работа на всички библиотеки на юг, чак до Портсмут, но ми писна. Скоро ще стана на трийсет и една, а съм живяла тук само шест от тези години. Но Дери ми е като роден дом. Не мога да го обясня, но е истина.

— Не е необходимо да го обясняваш, Хелън. Мисля, че родният дом е нещо естествено — като цвета на кожата или очите.

Гретхен кимна.

— Точно така.

— Майк ми се обади в понеделник и каза, че се е освободило място за помощник в детската библиотека. Не можах да повярвам на ушите си. Нали, Гретхен?

— Да, ти беше много щастлива — потвърди приятелката й — и ми беше приятно да те гледам.

Тя се усмихна на Хелън и Ралф отново бе осенен от прозрение. Изведнъж разбра, че може да гледа Гретхен Тилбъри колкото иска. Нямаше никакво значение. Дори единственият мъж в стаята да беше Том Круз, пак нямаше да има значение. Зачуди се дали Хелън схваща това и се укори за глупостта си. Хелън беше всякаква, но не и тъпа.

— Кога започваш? — попита той.

— В седмицата на празника на Колумб. На дванайсети. Следобед и вечер. Заплатата не е кой знае каква, но ще бъде достатъчна, за да изкараме зимата, независимо от… другите обстоятелства около мен. Не е ли страхотно, Ралф?

— Да. Чудесно.

Малката беше изпила половината мляко и вече губеше интерес към шишето. Биберонът се изплъзна от ъгълчето на устата й и по брадичката й потече мляко. Ралф протегна ръка да го избърше и пръстите му оставиха нежни сиво-сини линии във въздуха.

Натали ги сграбчи и се засмя, а те се стопиха в юмручето й. Дъхът на Ралф секна.

„Тя вижда. Бебето вижда онова, което виждам аз.“

„Това е лудост, Ралф, и ти го знаеш.“

Но той видя много добре как Натали се опита да хване дирите от сияние, които пръстите му оставиха.

— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?

— Разбира се. Вдигна глава и забеляза, че сега Хелън бе обкръжена от разкошен ореол с цвят на слонова кост. Приличаше на коприна. Лентата, която се виеше от него, беше в същия оттенък и широка като панделка на сватбен подарък. Сиянието около Гретхен Тилбъри беше тъмнооранжево с жълтеникави краища.

— Ще се връщащ ли у вас? — попита той.

Хелън и Гретхен се спогледаха, но Ралф не забеляза това. Откри, че не е необходимо да наблюдава лицата или жестовете им, за да прочита чувствата им. Само трябваше да гледа ореолите. Лимоненожълтите краища на сиянието около Гретхен потъмняха и всичко стана оранжево. В същото време ореолът на Хелън се сви и проолесна ослепително. Тя се страхуваше да се върне вкъщи. Гретхен го знаеше и беше бясна.

„И заради собствената й безпомощност — помисли Ралф. — Това я вбесява още повече.“

— Ще остана още малко в „Хай Ридж“ — рече Хелън. — Може би до зимата. Предполагам, че накрая с Натали ще се върнем в града, но ще обявя за продан къщата. Ако някой я купи, което е много съмнително при сегашното състояние на пазара за недвижими имоти, парите ще отидат на сметката на трето лице и ще бъдат поделени съобразно бракоразводното решение.

Долната й устна трепереше. Ореолът около нея се беше свил още повече и сега й стоеше като втора кожа. През сиянието преминаваха малки червени проблясъци. Приличаха на искри, които танцуват над пещ. Ралф протегна ръка и стисна пръстите й. Тя му се усмихна благодарно.

— Съобщаваш ми две неща едновременно — рече той. — Ще се развеждаш и още се страхуваш от него.

— Той я бие и малтретира от две години — намеси се Гретхен. — Как няма да се страхува от него.

Говореше спокойно и разумно, но ореолът й беше огненочервен като горящ въглен.

Ралф погледна Натали и видя тънък и ослепителен облак около нея. Беше досущ като на майка й — както сините очи и кестенявата коса, но по-малък. Лентата, издигаща се от главата й, беше чисто бяла и се носеше към тавана, където се увиваше спираловидно в ефирно кълбо. Когато през отворения прозорец подухнеше ветрец, бялата лента придобиваше формата на фуния и се надипляше. Ралф вдигна глава и видя, че „връвчиците за балони“ на Хелън и Гретхен също се носят на вълнички.

„Ако можех да видя и своята лента — помисли той, — убеден съм, че тя прави същото. Ореолите са истински — така, както две и две е равно на четири. И аз ги виждам.“

Той зачака неизбежното възражение, но този път не чу нищо.

— Имам чувството, че напоследък през повечето време се въртя в барабана на някаква емоционална пералня — каза Хелън. — Майка ми се сърди… Само дето не ме нарече малодушна… Но понякога си мисля, че наистина съм такава… Срамувам се…

— Няма от какво да се срамуваш — каза Ралф и отново погледна нагоре към лентата на Натали.

Беше много красива, но той не изпитваше желание да я докосне. Някакъв инстинкт му подсказваше, че това може да бъде опасно и за двамата.

— Знам — продължи Хелън, — но момичетата непрекъснато ги поучават. Казват им: „Ето ти кукличките Барби и Кен и детската кухня. Учи добре, защото когато пораснеш, ти ще се грижиш за всичко това и ако нещо се счупи, пак ти ще бъдеш виновна.“ И на мен ми внушаваха тези неща, само дето никой не ми е казвал, че Кен ще откачи. Много ли егоистично ви се струва?

— Не. Доколкото разбирам, случаят е точно такъв.

Хелън се изсмя остро, горчиво и виновно.

— Не се опитвай да го обясняваш на майка ми. Тя отказва да повярва, че Ед е направил нещо повече, отколкото от време на време да ме потупва съпружески по задника… само за да ме тласне в правилната посока, ако се отклоня от пътя. Мисля, че си представя останалото. Не го казва направо, но го долавям в гласа й всеки път, когато разговаряме по телефона.

— Смятам, че това не е плод на въображението ти — отбеляза Ралф. — Нали те видях. И бях там, когато ме молеше да не викам полицията.

Усети, че нечия ръка стисна крака му под масата. Стресна се и вдигна глава. Гретхен Тилбъри му кимна леко и го стисна още веднъж — този път по-недвусмислено.

— Да — каза Хелън. — Ти наистина беше там.

Усмихна се леко и това беше хубаво, но онова, което ставаше с ореола й, беше още по-красиво — мъничките червени проблясъци избледняваха, а самото сияние отново се разстилаше.

„Не — помисли си той, — не се разстила, а се отпуска и успокоява.“

Хелън стана и заобиколи масата.

— Натали ти пречи. По-добре ми я дай.

Ралф погледна надолу и видя, че момиченцето гледа нещо с очарователните си, натежали от сън очи. Проследи погледа й и съзря вазата, която стоеше на перваза на прозореца. Преди по-малко от два часа я бе напълнил с есенни цветя и сега от стеблата се процеждаше зелена мъгла, която обвиваше цветовете с неясен блясък.

„Наблюдавам ги как поемат дъх за последен път — помисли Ралф. — Господи, повече никога няма да бера цветя. Обещавам.“

Хелън внимателно взе малката от ръцете му. Натали не се възпротиви, но не откъсна поглед от умиращите цветя, докато майка й отново заобиколи масата, седна и я взе в прегръдките си.

Гретхен почука по циферблата на часовника си.

— Ако ще ходим на онова обедно заседание…

— Да, разбира се — виновно промълви Хелън. — Ние сме членове на официалния комитет по посрещането на Сюзан Дей и работата ни е сериозна. Всъщност главната ни задача е не да я посрещнем, а да помагаме за осигуряване на безопасността й.

— Мислите ли, че ще възникне проблем?

— Ще бъде напрегнато — каза Гретхен. — Тя има пет-шест телохранители и те ни изпращат факсове с всички заплахи, които е получила от Дери. Това е нещо обичайно, защото от години Сюзан Дей е трън в очите на много хора. Държат ни в течение, но освен това искат да се уверят, че нейната безопасност е задължение и на „Грижи за жената“.

Ралф понечи да попита дали е имало много заплахи, но вече знаеше отговора на този въпрос. Беше живял в Дери седемдесет години и му беше ясно, че положението е опасно. Разбира се, така беше в множество градове, но в Дери грозотата сякаш имаше допълнителни измерения. Хелън го наричаше роден дом. И за Ралф беше роден, но…

Осъзна, че си спомня нещо, което се бе случило преди почти десет години, наскоро след като бе свършил ежегодният фестивал. Три момчета бяха хвърлили в река Кендъскийг един млад хомосексуалист на име Ейдриън Мелън, след като неколкократно го бяха наръгали с нож. Говореше се, че стояли на моста зад бар „Сокол“ и го гледали как умира. Казали на полицаите, че не им харесала шапката, която носел. Това също беше Дери и само един глупак би пренебрегнал този факт.

Сякаш воден от спомена, Ралф отново погледна снимката на първата страница в днешния вестник — Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Даниел Далтън с окървавен нос и замъглен поглед.

— Колко заплахи са й били отправени? — попита той. — Над десетина?

— Около трийсет — отговори Гретхен. — Разбира се, нейните телохранители са приели сериозно само пет-шест от тях. Има две заплахи, че ще взривят Градския център, ако Сюзан Дей не се откаже да изнася речта. Другата е от някакъв тип, който твърди, че имал голям воден пистолет, пълен с киселина. „Ако те уцеля в лицето, и приятелките ти, лесбийките няма да могат да те погледнат, без да повърнат“ били думите му.

— Страхотно — отбеляза Ралф.

— Това ме подсеща за целта на посещението ни — каза Гретхен, започна да рови в чантата си, извади флакон с червено капаче и го сложи на масата. — Малък подарък от твоите благодарни приятели от „Грижи за жената“.

Ралф взе флакона. На едната страна имаше картинка на жена, която пръскаше с газ някакъв мъж с нахлупена до очите шапка и домино, а на другата с яркочервени главни букви пишеше „ТЕЛОХРАНИТЕЛ“.

— Какво е това? — попита той. — Палка?

— Не — отговори Гретхен. — Законът в Мейн забранява палката. Това е нещо по-безобидно… но ако напръскаш някого в лицето, поне пет минути няма да помисли да те тормози. Раздразва очите и причинява гадене.

Ралф махна капачето на флакона, погледна червената аерозолна пръскалка и пак го затвори.

— Господи, за какво ми е това?

— Защото официално си назначен за центурион — заяви Гретхен.

— За какво?

— Центурион — повтори Хелън. Натали спеше дълбоко в ръцете й и Ралф осъзна, че ореолите са изчезнали. — Така „Приятели на живота“ наричат най-големите си врагове — водачите на опозицията.

— Аха. Сега разбирам. В деня, когато те преби, Ед говореше за някакви хора, които наричаше центуриони. Тогава ми каза много неща и всичките бяха налудничави.

— Да, Ед е в дъното на цялата тази история и наистина е луд — рече Хелън. — Според нас той е споменавал за центурионите на малък кръг вътрешни хора, смахнати като него. Мисля, че останалите привърженици на „Приятели на живота“ нямат представа за това. До преди един месец и ти не знаеше, че е луд, нали?

Ралф поклати глава.

— Лабораториите „Хокинс“ най-после са го уволнили — добави Хелън. — Вчера. Държали са го колкото могат, защото той е добър специалист и са инвестирали в него, но накрая са го освободили. Ще му изплатят тримесечна заплата… Не е зле за един тип, който бие съпругата си и хвърля кукли, пълни с фалшива кръв, по прозорците на местната клиника за жени. Последната демонстрация била капката, която преляла чашата. Откакто се свърза с „Приятели на живота“, го арестуват за трети или за четвърти път.

— Имаш шпионин, нали? — попита Ралф. — Ето откъде знаеш всичко това.

Гретхен се усмихна.

— Ние не сме единствените, които имат хора там. Дори се шегуваме, че всъщност те не са „Приятели на живота“, а шайка двойни агенти. Местната полиция има човек, щатската — също. По дяволите, може би дори ФБР е внедрило някого. Лесно е да се проникне в средите им. Ралф, защото „Приятели на живота“ са убедени, че всеки е на тяхна страна. Но нашият човек е единственият, който се издигнал, и според него Даниел Далтън е само опашката, която Ед Дипно размахва.

— Мисля, че това беше първият път, когато ги видях заедно по телевизията — отбеляза Ралф.

Гретхен стана, събра чашите, занесе ги на мивката и започна да ги мие.

— Аз съм активистка на женското движение от тринайсет години и съм виждала множество смахнати неща, но това е върхът. Внушил е на онези тъпанари, че жените в Дери правят аборти пряко волята си и преди да са разбрали дали са бременни, центурионите идват и отмъкват бебетата им.

— Казал ли им е за крематориума в Нюпорт? — попита Ралф. — За онзи, в който изгарят бебетата?

Гретхен се обърна и го погледна с широко отворени очи.

— Откъде знаеш това?

— Ами, Ед ми каза. През юли деветдесет и втора.

Поколеба се за миг, сетне им разказа за деня, когато се бяха срещнали на летището и Ед бе обвинил шофьора на камиона, че изнася мъртви бебета във варели с надпис „Против плевели“. Хелън слушаше мълчаливо, а очите й все повече се разширяваха.

— Ед разправяше същото и в деня, когато те преби — завърши той, — но дотогава го бе разкрасил значително.

— Ето защо се е съсредоточил върху теб — рече Гретхен, — обаче това всъщност няма значение. Важното е, че е дал на смахнатите си приятели списък на така наречените центуриони. Не знаем всички, които са включени в него, но там фигурираме аз, Хелън, Сюзан Дей и, разбира се… ти.

„Защо аз“ — понечи да попита Ралф, после отново осъзна, че това е още един безсмислен въпрос. Може би Ед го беше взел на прицел, защото Ралф се обади на ченгетата за побоя над Хелън, но по-вероятно беше да няма разбираема причина. Масовият убиец Дейвид Берковиц — известен още като Сина на Сам — твърдял, че понякога убива по указания на кучето си.

— Какво очаквате да опитат? — заинтересува се Ралф. — Въоръжено нападение като във филм с Чък Норис?

Той се усмихна, но Хелън остана сериозна.

— Работата е там, че не знаем какво може да опитат — отвърна тя. — Най-вероятният отговор е, че няма да предприемат нищо. Но на Ед или на някой друг може да му хрумне да се опита да те бутне от прозореца на кухнята ти. Този спрей е само разреден сълзотворен газ. Малка застраховка, това е всичко.

— Застраховка — замислено повтори Ралф.

— Ти си в отбрано общество — уморено се усмихна Хелън. — Единственият друг мъж в списъка с центурионите, за когото знаем, е кметът Коен.

— Дадохте ли му такова нещо? — попита Ралф и посочи флакона, който не изглеждаше по-заплашителен от безплатните мостри с пяна за бръснене, пристигащи от време на време по пощата.

— Не беше необходимо — отговори Гретхен и пак погледна часовника си. Хелън забеляза жеста й и стана, като държеше спящото бебе. — Той има разрешително за носене на оръжие.

— Откъде знаете? — учуди се Ралф.

— Проверихме досиетата в Градския съвет — ухили се тя. — Тази информация е достъпна за всеки.

— Аха — каза Ралф и изведнъж му хрумна нещо. — Ами Ед? Проверихте ли и за него?

— Не. Но хора като Ед обикновено не подават заявления за подобни разрешителни, след като преминат определена граница… Нали се сещаш?

— Да — отговори Ралф и също стана. — А вие, момичета? Пазите ли се?

— И още как.

Той кимна, но не остана доволен от отговора. В гласа й прозвуча леко покровителствена нотка, която не му хареса, сякаш самият въпрос беше глупав. Но съвсем не беше така и ако Гретхен не го осъзнаваше, щеше да си има големи неприятности.

— Надявам се. Може ли да занеса Натали до долу, Хелън?

— По-добре недей. Ще я събудиш. Ще носиш ли спрея със себе си, Ралф? Направи го заради мен. Не мога да понеса мисълта, че биха могли да те наранят само защото си се опитал да ми помогнеш. Пък и Ед е напълно откачен.

— Ще помисля по въпроса.

— Добре — каза тя и го погледна изпитателно. — Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Започнал си да спиш, нали?

— Ами, да ти кажа право, още имам проблеми, но сигурно се оправям, защото хората непрекъснато ми казват, че видът ми е по-добър.

Хелън се надигна на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата.

— Ще поддържаме връзка, нали?

— Ще изпълня обещанието си, ако и ти изпълниш своето.

Тя се усмихна.

— Можеш да разчиташ на това, Ралф. Ти си най-милият центурион, когото познавам.

Тримата се разсмяха толкова силно, че Натали се събуди и ги огледа сънено и изненадано.

6.

След като изпрати жените (на задната броня на колата на Гретхен Тилбъри имаше лепенка с надпис „АЗ СЪМ ЗА СВОБОДНИЯ ИЗБОР И ГЛАСУВАМ!“), Ралф бавно се изкачи на втория етаж. Умората сякаш беше невидима тежест, която го караше да влачи крака. Влезе в кухнята и първо погледна вазата с цветята, опитвайки се отново да съзре онази странна и великолепна зелена мъгла, издигаща се от стеблата. Нищо. Взе флакончето с газта и пак разгледа картинката. Една нападната жена, която героично се отбранява срещу злодея — мъж с нахлупена до очите шапка и домино. Никакви оттенъци на сиво — само черно и бяло.

Хрумна му, че лудостта на Ед е заразителна. Из целия Дери се разхождаха жени, които носеха в чантите си подобни флакони и сякаш си мислеха едно: „Аз се страхувам. В Дери са дошли лошите хора и аз се боя.“

Ралф не искаше да участва в това. Надигна се на пръсти и сложи флакона на кухненското шкафче до мивката, после наметна старото си кожено яке. Смяташе да отиде на поляната за пикник край летището и да намери някой, с когото да поиграе шах. Или на карти.

Спря на прага на кухнята и се вторачи в цветята, опитвайки се да внуши на онази трептяща зелена мъгла да се появи. Не се получи.

„Но тя беше там. И Натали я видя.“

Ала дали наистина я беше видяла? Бебетата вечно се кокореха на нещо. Всичко привличаше погледа им, така че как би могъл да бъде сигурен?

— Убеден съм — каза той на пустия апартамент.

Точно така. Зелената мъгла, която се издигаше от стеблата, беше там. Както и ореолите…

— И още са там — заяви той.

Не знаеше дали да се успокои, или да се ужаси от увереността, която долови в собствения си глас.

„Защо не се опиташ да не изпадаш в нито едно от двете настроения, скъпи?“

Въпросът беше произнесен с гласа на Каролин. Добър съвет.

Ралф заключи апартамента си и отиде да потърси партньор за шах.