Стивън Кинг
Безсъние (29)

2.

Картината, обрамчена от другите три стени, които си стояха на мястото, представляваше небе току след залез слънце и мейнски пейзаж, който чезнеше в синкавосива мъглица. Ралф прецени, че наблюдава от около триста метра височина. Виждаше езера с блестяща повърхност и безкрайни тъмнозелени гори, които се спускаха към тоалетната чиния, после изчезваха. В далечината блещукаха множество светлинки. Сигурно беше Дери, на не повече от десетина минути път. В долния ляв квадрант на зрителното си поле Ралф забеляза командно табло. Над висотомера с тиксо бе прикрепена цветна фотография, при вида на която дъхът му спря. На снимката беше Хелън, която изглеждаше невероятно щастлива и невероятно красива. В прегръдките си държеше мъничката Натали, която спеше.

„Иска те да са последното нещо, което ще види на този свят — рече си Ралф. — Превърнали са го в чудовище, но дори чудовищата не забравят какво значи да обичаш.“

От командното табло се разнесе някакъв звук. Появи се ръка, която бутна едно лостче. Преди тя да се скрие, Ралф различи отпечатъка — едва личеше, но още се забелязваше — на средния пръст, където поне шест години е имало халка. Видя — и нещо друго — аурата, която обвиваше тази ръка, бе същата като аурата на поразеното от гръм бебе в болничния асансьор, тревожна, трептяща мембрана, която изглеждаше загадъчна като атмосферата на планета-газов гигант.

Обърна се и вдигна ръка. Лоуис му изпрати въздушна целувка. Той се престори, че я улавя, после се обърна и пристъпи в кабинката.

3.

Поколеба се за миг, питайки се какво да прави с тоалетната чиния, после се сети за болничната количка, която летеше срещу тях и която трябваше да ги премаже, но не им направи нищо, и пристъпи към задната част на кабинката. Стисна зъби и се приготви да усети болка в пищяла — едно е какво знаеш, съвсем друго е какво можеш да очакваш, след като години наред си се блъскал в различни предмети — ала след миг премина през чинията, сякаш тя беше от дим… или пък той бе призрак.

Обзе го странно усещане за безтегловност, пригади му се и за миг му се стори, че ще повърне. Едновременно е това се почувства изцеден, като че бе изразходвал енергията, която почерпи от Лоуис. Всъщност това бе някакъв вид телепортация главозамайваща научно-фантастична щуротия и положително изразходва голямо количество енергия.

Гаденето премина, но беше заменено от още по-неприятно усещане — сякаш вратът му бе прекършен. Изведнъж осъзна, че сякаш целият свят е разстлан пред него и няма нищо, което да препречва погледа му.

„Исусе Христе, какво ми е? Какво става?“

Сетивата му неохотно докладваха, че няма абсолютно нищо нередно и че се намира в положение, което би трябвало да е невъзможно. Беше висок метър и осемдесет и два, пилотската кабина на самолета имаше височина метър и петдесет. Това означаваше, че всеки пилот, по-висок от Клото и Лахезис, трябваше да се приведе, за да стигне до седалката. Ралф обаче бе проникнал в самолета не само по време на полет, ами и без да се навежда; още стоеше прав точно между двете пилотски места, но малко по-назад. Причината, поради която нищо не засенчваше гледката пред очите му, бе едновременно проста и ужасяваща — главата му стърчеше над самолета.

Като в кошмар му се привидя образът на старото му куче Рекс, което обичаше да се вози в колата, подало глава от десния преден прозорец, докато въздушното течение развява рошавите му уши. Затвори очи.

„Ами ако падна? Щом главата ми стърчи над проклетия самолет, какво пречи да се изтърся през пода и да летя чак до земята? Че може и през нея да мина или пък през цялата планета.“

Ала това изобщо не стана, пък и нищо подобно нямаше да се случи, не и на това ниво — трябваше само да си припомни как без всякакво усилие се издигнаха през всичките етажи на болницата и с каква лекота стояха на покрива. Ако не го забравя, всичко ще бъде наред. Опита се да се съсредоточи върху тази мисъл и когато вече бе сигурен, че се е овладял, отново отвори очи.

Точно под него предното стъкло на кабината се спускаше под наклон. Отвъд се виждаха предната част на самолета и въртящото се витло. Светлинките, които бе съзрял през вратата на тоалетната кабина, вече бяха по-близо.

Ралф приклекна и главата му безпрепятствено премина през покрива на пилотската кабина. За миг усети в устата си вкус на машинно масло и косъмчетата в носа му настръхнаха, сякаш се бяха наелектризирали; след миг се озова на колене между седалката на първия и на втория пилот.

Не знаеше какво бе очаквал да почувства при срещата с Ед след толкова много време, и то при такива невероятни обстоятелства, но ужасно се изненада от съжалението — не просто съчувствието, а съжалението — което го обзе. Както и в онзи летен ден през деветдесет и втора, когато се сблъска с камиона с изкуствени торове, Ед носеше стара тениска. Много беше отслабнал, може би цели двайсет килограма, и това бе оказало върху него страхотен ефект — изглеждаше не просто изпит, а като романтичен герой от готически роман; видът му накара Ралф да си спомни за любимото стихотворение на Каролин — „Разбойникът“ от Алфред Нойс. Ед беше пребледнял като платно, зелените му очи зад малките кръгли очила в стил Джон Ленън бяха едновременно мрачни и сияйни („Като изумруди на лунна светлина“ — помисли си Ралф), а устните му бяха толкова червени, сякаш беше използвал червило. Беше завързал белия копринен шал с червените японски йероглифи около главата си, така че поръбените с ресни краища да се спускат по гърба му. Обгърнатото му от завихряща се аура интелигентно и подвижно лице изглеждаше изпълнено с разкаяние и ожесточена решимост. Беше красив и изведнъж Ралф изпита усещане за deja vu. Сега разбираше какво всъщност бе видял в деня, когато се опита да разтърве Ед и шофьора на камиона — в този миг отново го виждаше. Да наблюдаваш Ед, обгърнат от тази тайфунообразна аура без никаква връвчица, бе все едно да гледаш безценна китайска ваза от времето на династията Мин, която някой е запратил в стената и тя се е разбила на парчета.

„Не ме вижда, не и на това ниво. Поне така си въобразявам.“ И сякаш беше прочел мислите му, Ед се вторачи право в него. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с маниакална подозрителност — изящно оформените му устни потръпваха и в ъгълчетата им проблясваха мехурчета от слюнка. Ралф рязко се отдръпна, за миг абсолютно уверен, че Дипно го вижда, но Ед изобщо не реагира. Вместо това подозрително огледа празната четириместна пътническа кабина зад гърба си, сякаш бе дочул предпазливите стъпки на пътник без билет. Същевременно се пресегна покрай Ралф и докосна кашона, който беше вързан с колан към седалката на втория пилот. Помилва го, после вдигна ръка и пооправи шала около главата си. След това отново запя… ала този път подхвана друга песен, от която на Ралф тръпки му полазиха по гърба:

„Едно хапче те прави голям, от друго се смаляваш, а от мамините хапчета нищо не става…“

„Точно така — мислено изрече Ралф. — Върви да питаш Алиса, когато на три метра се извисява.“

Сърцето му биеше лудешки — като се обърна така внезапно, Ед го уплаши несравнимо повече от откритието, че лети на триста метра височина, а главата му стърчи от самолета. Дипно не го видя, но Ралф бе сигурен, че действително сетивата на побърканите са по-изострени от тези на нормалните хора, защото Ед бе усетил как нещо се е променило.

Радиостанцията изпука и двамата мъже подскочиха.

— „Чероки“ над Саут Хевън. Навлизате във въздушното пространство над Дери на височина, която изисква да представите план на полета. Повтарям, навлизате в контролирано въздушно пространство над населено място. Размърдай си скапания задник, „Чероки“, и се насочвай към 170, тоест към едно-седем-нула. Междувременно, ако обичаш, се идентифицирай и кажи за какво…

Ед заудря радиото с юмруци. Разхвърчаха се стъкла, скоро от ръката му бликна кръв. Тя изпръска командното табло, снимката на Хелън с Натали и чистата сива тениска на Ед. Той продължи да удря, докато най-сетне гласът се удави в усилващото се пращене и накрая напълно замлъкна.

— Така е по-добре — изрече той с хрипливия глас на човек, който често си говори сам. — Хиляда пъти по-добре. Мразя ги всичките тия въпроси. Само…

Забеляза окървавената си ръка и млъкна насред изречението. Вдигна я, огледа я по-внимателно, после отново я сви в юмрук. От малкото му пръстче стърчеше голямо парче стъкло. Ед го измъкна със зъби, небрежно го изплю, сетне направи нещо, от което кръвта на Ралф се смрази — прокара окървавения си юмрук първо по дясната, след това по лявата си страна, оставяйки две червени следи. Пресегна се към найлоновия джоб отляво, извади огледалце и започна да изучава бойната си украса. Явно одобри видяното, защото преди да прибере огледалцето, се усмихна и кимна.

— Не забравяй какво е казала мишката — сам се посъветва той с хрипливия си глас, после натисна щурвала. Черокито бавно се спусна надолу. В далечината се виждаше Дери. Изглеждаше като шепа опали, разпилени върху тъмносиньо кадифе.

От едната страна на кашона върху другата седалка имаше дупка. От нея стърчаха две жици. Те бяха свързани със звънец, който беше прикрепен с изолирбанд към дръжката на седалката на Ед. Ралф предположи, че щом види Административния център и започне самоубийствената си мисия, Дипно ще постави пръст върху бялото бутонче в средата на пластмасовия правоъгълник. И миг преди да се блъсне в сградата, ще го натисне. Дзън-дзън, аз съм вашата леля!

„Прекъсни тези жици, Ралф! Прекъсни ги!“

Прекрасна идея с един-единствен недостатък — когато се намираше на това ниво, и паяжина не можеше да разкъса. Следователно трябваше да се спусне обратно в Мимолетния свят и точно се канеше да го направи, когато отдясно познат тих глас извика името му:

[Ралф.]

Отдясно ли? Това бе невъзможно. Отдясно нямаше нищо друго, освен седалката на втория пилот, стената на самолета и безбрежното, притъмняващо небе над Нова Англия.

Белегът на ръката му пламна като реотан на електрическа печка.

[Ралф!]

Не гледай натам. Не му обръщай никакво внимание.

Но не можеше. Някаква огромна сила го притискаше и той почувства, че главата му се обръща. Опита се да се съпротивлява, тъй като забеляза, че самолетът още по-бързо се спуска към земята, ала усилията му бяха напразни.

[Ралф, погледни ме, не се страхувай.]

Той направи последен опит да не се подчини на гласа, но не успя. Главата му продължи да се извръща и той изведнъж се оказа лице в лице с майка си, която бе починала от рак на белия дроб преди двадесет и пет години.

4.

Бърта Робъртс седеше в любимия си люлеещ се стол на около метър и половина от мястото, където допреди малко беше страничната стена на пилотската кабина, плетеше и се поклащаше назад-напред сред въздуха на километър-два над земята. Носеше пантофите, които Ралф й бе подарил за петдесетия й рожден ден — обточени с кожа от норка, ама че кич! Беше загърната с розов шал, който бе прикрепен със стара значка с надпис „СПЕЧЕЛЕТЕ С УИЛКИ!“

„Точно така — рече си Ралф. — Тя ги носеше като бижута — значките й бяха слабостта. Бях го забравил.“

Единственото, което изглеждаше неправдоподобно (освен дето беше починала, а понастоящем се поклащаше в стола си на около двеста метра над земята), бе яркочервената плетка в скута й. Ралф никога не бе виждал майка си да плете, дори не беше много сигурен, че тя изобщо го умее, но при все това старицата плетеше със замах. Куките ту се скриваха, ту проблясваха, докато препускаха през бримките.

[Майко? Мамо? Ти ли си наистина?]

Куките поспряха за миг и тя вдигна поглед от пурпурното одеяло в скута си. Да, майка му беше — само че такава, каквато Ралф си я спомняше от юношеските си години. Тясно лице, високо одухотворено чело, кафяви очи и прошарена коса, прибрана в стегнат кок на тила й.

[И таз добра, Ралф Робъртс! Как може изобщо да питаш?]

„Само че това май не беше точен отговор на въпроса“ — констатира Ралф. Понечи да го изрече гласно, после реши, че може би е по-мъдро — поне засега — да си мълчи. От дясната й страна забеляза смътните очертания на някакъв предмет. Когато Ралф се вгледа в него, той придоби формата на тъмночервена етажерка за списания, която Ралф бе изработил в осми клас. Тя бе натъпкана с броеве на „Рийдърс Дайджест“ и „Лайф“. Изведнъж земята се превърна в твърда материя на кафяви и тъмночервени квадрати, която се разпространяваше от люлеещия се стол в концентрични окръжности като вълни по повърхността на езеро. Ралф веднага я разпозна — беше линолеумът в кухнята в къщата на Ричмънд Стрийт в Мери Мийд, където бе израснал. Отначало отдолу прозираха селскостопанските блокове и реката Кендъскег, която течеше през Дери, после линолеумът стана съвсем плътен. Някакво призрачно очертание подобно на гигантско глухарче се превърна във Фътзи, ангорската котка на майка му, която се бе свила на кълбо на перваза на прозореца и наблюдаваше как чайките се вият над старото сметище в Пущинака. Фътзи беше умряла горе-долу по времето, когато Дийн Мартин и Джери Луис престанаха да се снимат заедно във филми.

[Оня старец е прав, момче. Не бива да се месиш в делата на Дълголетните. Слушай съветите на майка си и стои настрана от онова, което не те засяга. Помни какво ти казва майка ти.]

„Слушай съветите на майка си, помни какво ти казва майка ти.“ Тези думи май доста добре обобщаваха възгледите на Бърта Робъртс относно възпитанието на децата. Независимо дали му нареждаше да изчака един час след ядене, преди да отиде да плува, или пък искаше да е сигурна, че оня дърт мошеник Бъч Бауърс няма да пробута на Ралф изгнили картофи на дъното на голямата кошница, прологът „Слушай съветите на майка си“ и епилогът „Помни какво ти казва майка ти“ бяха все същите. А ако не слушаш или пък не запомниш какво ти е казала, се изправяш срещу Майчиния гняв, и тогава Бог да ти е на помощ.

Тя отново се залови да плете, премятайки червената прежда през пръстите си, които също изглеждаха червени. Ралф предполагаше, че само така му се струва. А може би боята не е съвсем бързо съхнеща и част от нея му остава по пръстите.

Пръстите му? Що за глупава грешка е пък това. Пръстите й.

Само че…

В ъгълчетата на устните й имаше мустачки. Доста дълги. Някак противни. И непознати. Ралф помнеше, че майка му имаше мъх над горната устна, но чак пък мустаци? Това бе нещо ново.

„Ново? Ново? Къде витаеш? Тя почина два дни, след като Кенеди бе убит в Лос Анжелес — тъй че какво ново очакваш?“ От двете страни на Бърта Робъртс се появиха стени, които се сливаха зад гърба й и образуваха кухненския ъгъл, където тя прекарваше доста време. На едната стена имаше картина до болка позната на Ралф. На нея бе изобразено семейство, което вечеря — татко, мама, две хлапета. Те си подават картофи и царевица и като че ли си разказват какво им се е случило през деня. Но никой от тях не забелязва, че в стаята има пети човек — с бяла роба, червеникава брада и дълга коса. Той стои в ъгъла и ги наблюдава, „ИСУС, НЕВИДИМИЯТ ГОСТ“ — гласеше надписът отдолу. Ала онзи Исус, който Ралф си спомняше, изглеждаше едновременно благ и малко притеснен, че подслушва. В този вариант обаче той бе някак замислен… преценяващ… дори осъдителен. А и лицето му бе силно зачервено, едва ли не пламтеше, сякаш току-що бе чул нещо, което го бе ядосало.

[Мамо? Ти ли…?]

Тя отново остави куките върху червеното одеяло — странно блестящо одеяло — и вдигна предупредително ръка.

[Хич не ми викай „мамо“ — само внимавай и помни. Стой настрана! Прекалено късно е да се намесваш. Само ще оплескаш всичко още повече.]

Гласът бе нейният, но лицето не беше и постепенно все повече се променяше. Разликата бе най-вече в кожата. Бърта Робъртс се гордееше с гладката си кожа. А тази на жената в люлеещия се стол бе груба… всъщност беше люспеста. Отстрани на врата й имаше две бучки (дали пък не бяха пришки?). При вида им един ужасен спомен

(махни го от мен, Джони, о, моля те, МАХНИ ГО)

се пробуди в паметта му. И…

Аурата й. Къде й беше аурата?

[Зарежи аурата ми и оная дебела дърта пачавра, дето се мъкнеш с нея… хващам се на бас, че Каролин няма покой в гроба си.]

Устата на жената

(не жена, това същество не е жена)

вече не беше малка. Долната й устна придоби неимоверни размери и увисна, като придаде на съществото подигравателно изражение. Странно познато подигравателно изражение.

(Джони, това ме хапе, ХАПЕ МЕ!)

[Джони няма да ти помогне, момче. Не ти помогна тогава няма да го стори и сега.]

Разбира се, че няма. По-големият му брат Джони бе мъртъв от шест години. Ралф помагаше при носенето на ковчега. Джони почина от инфаркт, вероятно причинен от Случайността като онзи, който покоси Бил Макгавърн, пък и…

Погледна наляво, но пилотското кресло също беше изчезнало, а заедно с него и Ед Дипно. Появиха се старата комбинирана печка на газ и дърва, на която майка му готвеше в къщата на Ричмънд Стрийт (работа, която ужасно мразеше и с която цял живот се справяше зле) и сводът към трапезарията. Ралф видя и кленовата им маса за хранене. По средата беше поставена стъклена кана. В нея имаше огромен букет огненочервени рози. Всяка от тях като че ли имаше свое лице… кървавочервено, с широко отворена уста…

„Но това не е вярно — мислеше си той. — Изобщо не е вярно. Тя никога не внасяше рози в къщата — имаше алергия към повечето цветя и най-вече към розите. Поставяше във водата само есенни треви. Виждам рози, защото…“

Погледна отново към съществото в люлеещия се стол, към червените му пръсти, които се бяха елата и образуваха перки. Огледа алената тъкан в скута му и белегът на ръката му отново започна да пари.

„Какво, за Бога, става тук?“

Знаеше какво става, разбира се — трябва само да вдигне поглед от ужасяващото създание в люлеещия се стол към картината на стената, изобразяваща червеноликия, зъл Исус, за да се увери напълно. Не беше в старата им къща в Мери Мийд, нито пък в самолет, който лети над Дери. Беше в двора на Пурпурния крал.