Стивън Кинг
Безсъние (26)

2.

Ралф се отпусна по гръб и се плъзна под дървото, прикривайки с длан лицето си, за да не му се напълнят очите с пръст. Опитваше се да не потръпва от отвращение, когато корените го докосваха по врата и по лицето. Отдолу се разнасяше нетърпима воня, от която му се повдигна. Залъгваше се, че постепенно ще привикне към миризмата, но когато се напъха целият в дупката, престана да се заблуждава. Подпря се на лакът — по-малките коренчета се забиваха в главата му и олющените парченца кора го гъделичкаха по лицето — и повърна цялата си закуска. Чуваше как Лоуис прави същото. Усети, че му се завива свят, като че го заля огромна вълна.

Смрадта беше толкова силна, че сякаш я поглъщаше, а ръцете му бяха изцапани с червеното вещество, което ги доведе в това кошмарно място. Бе ужасно само да го гледаш — а сега беше потопен в него от глава до пети.

Нещо докосна ръката му и той за малко щеше да се поддаде на паниката, но осъзна, че е Лоуис. Преплете пръсти в нейните.

[Ралф, издигни се малко! По-добре е! Можем да дишаме.]

Веднага разбра какво го съветва и му се наложи в последния момент да се насили да не бърза. В противен случай щеше да излети нагоре като ракета.

Светът потрепна и изведнъж във вонящата дупка като че ли стана малко по-светло… и по-широко. Миризмата не изчезна, но стана поносима. Сега сякаш се намираха в малка, затворена отвсякъде палатка; пълна с хора с мръсни крака и потни мишници — което не беше много приятно, но се издържаше, поне за известно време.

Изведнъж Ралф си представи джобен часовник, чиито стрелки се движеха ужасно бързо. Като не се усещаше толкова силно миризмата, мястото беше по-поносимо, но все пак бе опасно — ами ако излязат на повърхността утре сутринта и от Административния център са останали само димящи руини? И това бе напълно възможно. Тук, долу, да се следи времето — мимолетно, дълголетно и каквото и да било — бе невъзможно. Погледна часовника си, но осъзна, че е безполезно. Трябваше да го свери по-рано, ала беше забравил.

„Не се ядосвай, Ралф — и без това не можеш да направиш нищо.“

Опита се да послуша вътрешния глас и изведнъж му дойде наум, че старият Дор бе напълно прав в онзи ден, когато Ед се сблъска с камиона, превозващ изкуствени торове — по-добре да не се бе забърквал в тази история. И все пак с Лоуис бяха най-старият Питър Пан и най-старата Уенди на света, които се спускат под вълшебното дърво в някакъв слузест подземен свят, който се страхуват да видят.

Лоуис се взираше в него, зловещите червени отблясъци осветяваха бледото й лице, а изразителните й очи бяха изпълнени със страх. Забеляза тъмни струйки по брадичката й и осъзна, че това е кръв. Сега тя буквално отхапваше парченца от устните си.

[Ралф, добре ли се чувстваш?]

[Сгушил съм се под старо дъбово дърво с хубаво момиче и се чувствам прекрасно. Но мисля, че трябва да побързаме.]

[Добре.]

Протегна крак в мрака и най-сетне намери възлест корен, на който да стъпи. После се плъзна по каменистия наклон и заедно с Лоуис, която беше прегърнал през кръста, се промушиха под друг корен. Полата й се запретна чак догоре и Ралф отново си спомни за Чъки Енгстром и за Пръчко Любопитко. Хем му стана смешно, хем се раздразни, като видя, че Лоуис се опитва да оправи полата си.

[Зная, че една дама се старае винаги, когато е възможно полата и да не е вдигната, но мисля, че това правило отпада като се спускаш по тролски стълби под стари дъбове. Съгласна ли си?]

Тя се поусмихна смутено и уплашено.

[Ако знаех с какво ще се занимаваме, щях да си обуя панталони. Мислех, че отиваме само до болницата.]

„Аз да знаех какво ни предстои, мила моя — рече си Ралф, — щях да продам всичките си акции, независимо от опасността да предизвикам нестабилност на пазара, и двамата с теб щяхме да вземем самолета за Рио.“

Затърси опора с другия си крак, давайки си ясна сметка, че ако падне, вероятно ще се озове на място, до което спасителните отряди на Дери изобщо няма как да се доберат. Малко над нивото на очите му от земята се подаде червеникав червей, който посипа челото му с бучици пръст.

Стори му се, че остана така цяла вечност, сетне усети под крака си гладка дървена повърхност — вече не корен, а истинско стъпало. Плъзна се още по-надолу, без да изпуска Лоуис, и изчака да провери дали опората ще поддаде под тежестта на двама им.

Стъпалото издържа, освен това бе достатъчно широко, за да стъпи и Лоуис. Ралф се огледа и забеляза, че се намират на най-горното стъпало на тясно стълбище, което се спуска в червеникавия мрак. Бе направено за — и може би от — много по-ниско от тях същество, затова трябваше да се навеждат, но това бе нищо в сравнение с кошмара, който изживяха през последните няколко минути.

Ралф се взря в назъбеното късче светлина над тях — изпълнени с неосъзнат копнеж, очите му се открояваха върху изцапаното му, потно лице. Светлината никога не му се бе струвала толкова примамлива и толкова далечна. Извърна се към Лоуис и й кимна. Тя също му кимна. Приведени на две, те заслизаха по стълбите, настръхвайки всеки път, когато някой корен ги докоснеше по врата или по гърба.

3.

Слизането им се стори безкрайно. Червената светлина ставаше все по-ярка, отвратителната смрад от Атропос се усилваше и Ралф осъзна, че с Лоуис „се издигат“, докато се спускат надолу по стъпалата — нямаха избор, иначе миризмата щеше да ги задуши. Повтаряше си, че изпълняват задачата си, че при такава мащабна операция все някой следи времето — някой, който би ги подканил да побързат, ако застрашително нарушат разписанието — но въпреки това се тревожеше. Защото може и да няма кой да засича времето, да няма рефер, нито пък отбор с черно-бели раирани фланелки. „Край на играта“ — беше казал Клото.

Тъкмо започваще да се пита да не би стъпалата да водят право в ада, и те свършиха. Малък коридор с каменни стени, не повече от метър висок и дълъг пет-шест метра, водеше към сводеста врата. Зад нея червената светлина танцуваше като отблясъците, които хвърля огънят от отворена пещ.

[Хайде, Лоуис, но бъди готова на всичко. Дори да се срещнеш с него.]

Тя кимна, отново подръпна провисналия си комбинезон и се запровира през тясното коридорче рамо до рамо с Ралф. Той подритна нещо и се наведе да го вземе. Беше червеи пластмасов цилиндър, по-широк в единия край — дръжка от въженце за скачане. „Едно, две, три, гъската вино пи.“

„Не си пъхай носа в работи, дето не те засягат, Мимолетник“ — му беше казат Атропос, но той се беше напъхал, и причината не беше само в онова, което плешивите докторчета наричаха „ка“. Беше се намесил, защото искаше да попречи на Атропос. Дери бе неговият град, Лоуис беше негова приятелка и Ралф установи, че изгаря от желание да накара Докторчо № 3 горчиво да съжалява, че изобщо е виждал диамантените обеци на Лоуис.

Захвърли дръжката от въженцето и продължи напред. След миг двамата с Лоуис минаха под сводестата врата и буквално застинаха на място, приковали погледи в подземния апартамент на Атропос. С ококорените си очи и сплетени ръце повече от всякога приличаха на герои от приказка — но не на Питър Пан и Уенди, а на Хензел и Гретел, които откриват шоколадовата къщичка на вещицата, след като дни наред са обикаляли из гората.

4.

[О, Ралф. О, Боже, Ралф… виждаш ли това?]

[Шшт, тихо.]

Точно пред тях се откриваше малка, разхвърляна стаичка служеща едновременно като кухня и спалня. Помещението беше неописуемо мръсно и вдъхваше ужас. По средата му стоеше ниска кръгла маса, пригодена от разрязан на две варел. Върху нея се виждаха остатъци от храна — сивкава, гранясала овесена каша, напомняща мозък, изсипан в нащърбен супник. Имаше един-единствен мръсен сгъваем стол. Отдясно на масата се мъдреше първобитна тоалетна, която се състоеше от ръждясал варел и тоалетна седалка, закрепена отгоре. Миризмата, която се носеше оттам, беше неописуемо противна. Единствената украса в стаята беше огледалото с меден обков, което висеше на едната стена — повърхността му бе толкова потъмняла от времето, че онези Ралф и Лоуис, които отразяваше, сякаш плуваха на пет метра под водата.

Отляво на огледатото имаше нар, застлан с мръсен дюшек и платнен чувал, натъпкан със слама или перушина, който служеше за възглавница. И възглавницата, и дюшекът излъчваха червеникава светлина, сякаш бяха нажежени от кошмарните сънища на съществото, което ги използваше. „Бих се побъркал от сънищата, съхранени в тази възглавница“ — рече си Ралф.

Някъде далеч, Бог знае колко дълбоко под земята, се процеждаше вода и шумът от капките отекваше глухо.

В отсрещния край на помещението имаше друг висок свод, през който се виждаше килер, където цареше пълен безпорядък. Ралф дори примигна два-три пъти, за да се увери, че не му се привижда. Сетне си каза:

„Точно това е мястото. Каквото и да сме дошли да търсим, тук ще го откриели“

Бавно, като хипнотизирана, Лоуис тръгна към килера. Устните й потрепваха от погнуса, но в очите й се четеше безпомощно любопитство — Ралф бе почти сигурен, че с такова изражение на лицето съпругата на Синята брада е отключила стаята, където й е било забранено да влиза. Изведнъж го обзе увереност, че Атропос се крие зад вратата и ги дебне с ръждясалия си скалпел. Забърза след Лоуис и я спря точно на прага. Сграбчи я за ръката, после допря пръст до устните си и преди тя да успее да продума, поклати глава.

Коленичи на пода и се подпря на пръстите на едната си ръка, като бегач, който очаква изстрела на стартовия пистолет. После се втурна под свода (дори и в този миг изпълнен с благодарност към тялото си, че откликна толкова енергично), закачи стената с рамо и се претьрколи. Без да иска ритна един кашон и го прекатури — отвътре се посипаха какво ли не: чорапи и ръкавици, няколко стари книги с меки корици, бермуди, отверка, покрита с някакви кафяви капки — може би от боя, а може би пък от кръв.

Ралф се изправи на колене и се извърна към Лоуис, която стоеше на прага и се взираше в него. До вратата нямаше никой, нито отляво, нито отдясно, пък и нямаше къде да се застане.

И от двете страни бяха натрупани кашони. Ралф слисано зачете надписите по тях — „Джак Даниелс“, „Гилбис“, „Смирноф“, „J&B“. Явно Атропос обичаше кашоните от алкохол не по-малко от всеки друг вехтошар, който мрази да изхвърля каквото и да било.

[Ралф? Безопасно ли е?]

Думата „безопасно“ беше нелепа, но той кимна и й протегна ръка. Тя забърза към него, отново подръпна комбинезона си и се заоглежда с нарастващо изумление.

Откъм мрачното жилище на Атропос килерът изглеждаше доста голям. Но когато се озова в него, Ралф установи, че в действителност помещението е огромно — истински склад. Сред огромните камари вехтории, които сякаш се канеха да се сринат всеки миг, криволичеха пътечки. Всъщност кашони имаше само до вратата — останалите вещи бяха безразборно нахвърляни и резултатът беше нещо средно между лабиринт и капан. Ралф заключи, че дори и „склад“ е неподходяща дума — това бе подземно градче, в което Атропос можеше да се скрие където си поиска… а ако е тук сега, сигурно ги наблюдава.

Лоуис не го попита нищо — той прочете по изражението й, че вече е разбрала. Когато най-сетне проговори, гласът й бе толкова странен, че по гърба на Ралф полазиха тръпки.

[Той ще да е много, много стар, Ралф.]

Да. Много, много стар.

На двадесетина метра по-навътре в помещението, което бе осветено от същите загадъчни червеникави отблясъци като стълбището, Ралф видя огромно колело от велосипед, което бе поставено върху стол с бамбукова облегалка, на свой ред изправен върху разнебитена ракла. Като гледаше колелото, целият настръхваше — сякаш метафората, която съзнанието му бе построило, за да си изясни по-добре идеята за „ка“, се бе превърнала в действителност. После забеляза ръждясалия железен обков от външната страна на колелото и изведнъж осъзна, че то сигурно е част от ония смешни велосипеди с три колела от деветдесетте години на миналия век.

„Точно така, това е колело от велосипед, при това сто процента поне отпреди век“ — рече си той. Това го наведе па мисълта колко ли хора — колко хиляди, стотици хиляди — са починали в Дери и околностите, откакто Атропос бе домъкнал това колело тук. А от тези хиляди на колко ли смъртта е била случайна?

„И откога той е тук? Колко стотици години?“

Разбира се, нямаше как да се разбере — може би от самото сътворение на света, когато и да е било то. И през цялото това време той е задигал по нещо мъничко от всеки, с когото се е гаврил… и всички тези вещи бяха събрани тук.

[Ралф!]

Огледа се и видя, че Лоуис държи сламената шапка с отхапаната периферия и черно пластмасово гребенче, от ония, дето могат да се купят във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет. От него все още се излъчваха едва забележими оранжево-жълти отблясъци, което не изненада много Ралф. Всеки път, когато притежателят му го е използвал, по него сигурно е полепвало по малко от аурата и връвчицата му — като пърхот. Освен това не се изненада, че гребенчето и шапката на Макгавърн са на едно място — когато ги видя за последен път, те също бяха на едно място. Спомни си как Атропос сваля със замах сламената шапка и се преструва, че реши с гребенчето плешивото си теме.

„А после подскочи и удари пети във въздуха.“

Лоуис сочеше стария люлеещ се стол със счупени пречки.

[Шапката беше ей тук, точно на стола. Гребенчето беше отдолу. На господин Уайзър е, нали?]

[Да.]

Тя веднага му го подаде.

[Ти го вземи. Не съм толкова разпиляна, за каквато Бил ме смяташе, но понякога губя това-онова. А ако загубя гребенчето, никога, няма да си простя.]

Той взе гребенчето и понечи да го пъхне в задния си джоб, но после се сети колко лесно го бе откраднал Атропос точно оттам. Ето защо го прибра в предния джоб на панталоните си, после погледна пак към Лоуис, която съзерцаваше обезобразената шапка на Макгавърн с тъжното изумление на Хамлет, взиращ се в черепа на своя стар приятел Йорик. Като вдигна глава, Ралф видя сълзи в очите й.

[Обожаваше тази шапка. Смяташе, че с нея изглежда зашеметяващо елегантен. Всъщност си беше просто Бил — само че си въобразяваше, че изглежда добре, и това е важното. Не мислиш ли, Ралф?]

[Да, така е.]

Тя хвърли шапката на стария люлеещ се стол и се извърна да разгледа съдържанието на някакъв кашон, който на пръв поглед съдържаше дрехи от благотворителна разпродажба. Още щом му обърна гръб, Ралф клекна и заоглежда внимателно под стола, надявайки се да забележи блещукане в мрака. Ако шапката на Бил и гребенчето на Джо са били тук, може би и обеците на Лоуис.

Под стола имаше само прах и розово бебешко терличе.

„Трябваше да се досетя, че така би било прекалено лесно“ — рече си Ралф и се изправи. Изведнъж се почувства напълно изцеден. Изобщо не се затрудниха в намирането на гребенчето на Джо, което беше хубаво, без съмнение страхотно, но той се страхуваше, че това бе просто пример за късмет от първото залагане. Тепърва имаха да мислят за обеците на Лоуис… и, разбира се, да свършат онова, за което бяха изпратени тук, независимо какво бе то. А какво бе то? Не знаеше, а дори и някой от по-горните нива да изпращаше инструкции, той не ги получаваше.

[Лоуис, имаш ли представа какво…]

[Шшшт!]

[Какво има? Лоуис, да не би той да е тук?]

[Не! Млъкни, Ралф! Замълчи и слушай!]

Той се подчини. Отначало не чуваше нищо, после отново изпита онова странно усещане за примигване. Приплъзна се нагоре лекичко като перце, понесено от ветреца. Долови протяжен, стенещ звук, подобен на безкрайно скърцане на врата. В него имаше нещо познато — не в самия звук, а в асоциациите, свързани с него. Беше като…

… аларма, или пък противопожарен звънец. Казва ни къде се намира. Вика ни.

Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.

[То е, Ралф — онова, което търсим Чуваш ли го?]

Да, чуваше го. Но какъвто и да бе този звук, нямаше нищо общо с обеците на Лоуис, а без тях нямаше да напусне бърлогата.

[Хайде, Ралф! Тръгвай! Трябва да го открием!]

Остави се Лоуис да го отведе към вътрешността на помещението. На повечето, места „сувенирите“ на Атропос бяха натрупани на купчини, поне с половин метър по-високи от човешки бой. Как е съумял дребосък като него да постигне това, Ралф не знаеше — сигурно чрез левитация — но в крайна сметка бързо изгуби всякакво чувство за ориентация, докато се въртяха, обикаляха и от време на време като че се връщаха по стъпките си. Бе сигурен единствено в това, че стенещият звук ечи в ушите му все по-силно — с приближаването към източника той все повече наподобяваше жужене на насекомо и се стори на Ралф неприятен. Все му се струваше, че ей сега ще завият зад някоя камара и ще налетят на гигантски скакалец, който се взира тъпо в тях с кафеникавочерни очи, големи като грейпфрути.

Макар аурите на отделните предмети, които изпълваха килера, да бяха избледнели, както изчезва ароматът на цветни листчета, изсушени между страниците на книга, те все пак ги долавяха през смрадта на Атропос — а и в това състояние на възприятията, когато всичките им сетива бяха изострени до крайна степен и бе невъзможно да не ги забележат. Тези неми останки от Случайните мъртви бяха едновременно ужасяващи и трагични. Ралф проумя, че това място бе по-скоро музей или пък бърлога на плъх-крадец — това бе богохулна църква, в която Атропос взимаше своето причастие — скръб вместо хляб, сълзи вместо вино.

Лутането по тесните, криволичещи пътечки бе тягостно изживяване. Всеки наглед не съвсем безполезен завой откриваше пред очите им стотина нови предмети, които Ралф предпочиташе никога да не бе виждал и да не трябваше да помни — всеки един от тях надаваше свой собствен вик на болка и изумление, който потъваше всред останалите. Не се наложи да се чуди изпитва ли Лоуис същите чувства — тя хлипаше тихичко до него.

Ето например тази очукана пластмасова детска шейна, чието въженце още беше преметнато през кормилото. Момченцето, на което бе принадлежала, бе починало след епилептичен припадък в един мразовит януарски ден през 1953 година.

Или пък онази пръчка на мажоретка, увита в пурпурни и бели рошави пера — цветовете на академията „Грант“. Момичето бе изнасилено и убито с нож през есента на 1967 година. Убиецът, когото полицията не бе успяла да залови, бе натикал тялото й в малка пещера, където костите й стояха и до днес заедно с останките на две други злощастни жертви.

А онова там бе брошката на жена, на която, докато вървяла по Главната улица — отивала да си купи новия брой на списание „Вог“ — й паднала тухла на главата; ако бе излязла от дома си тридесет секунди по-рано или по-късно, щяла е да си остане жива и здрава. Още ловджийският нож на човек, който бил убит при ловна злополука през 1937 година.

И компасът на един малък скаут, който паднал и си прекършил врата по време на екскурзия в планината Катадин. Маратонката на едно момченце на име Гейдж Крийд, което било прегазено от цистерна на шосе № 15 в Лъдлоу.

Пръстени и списания, ключодържатели и чадъри, шапки и очила, играчки и транзистори. Наглед това бяха различни предмети, но за Ралф те бяха едно и също нещо — немощните, скърбящи гласове на хора, които са били зачеркнати от сценария насред второто действие, докато още са разучавали репликите си за третото; хора, които най-безцеремонно са били изхвърлени, преди да завършат делото си, преди да изпълнят дълга си; хора, чието единствено престъпление бе, че са се родили под знака на Случайността… и че са се изпречили прел погледа на лудия с ръждивия скалпел.

Лоуис, хлипайки: [Мразя го! Толкова го мразя!]

Ралф напълно я разбираше. Едно е да слушаш Клото и Лахезис да говорят, че Атропос също бил част от общия план, че дори може би служел на някаква По-висша цел, съвсем друго е да гледаш избелялата бейзболна шапка на хлапето, което паднало в обраснала с треволяк шахта и издъхнало в тъмнината издъхнало в ужасни мъки, останало без глас, след като шест часа викало майка си.

Пресегна се и докосна тази шапка. Името на собственика й бе Били Уедърби. В предсмъртния миг му се бе искало да хапне сладолед.

Ралф стисна ръката на Лоуис още по-силно.

[Ралф, какво има? Чувам те как мислиш — наистина те чувам — но то е все едно да слушаш как някой си мърмори под носа…]

[Мислех си, че искам да му разбия мутрата на тоя копелдак, Лоуис. Може би ние ще му дадем урок какво е да лежи буден по цели нощи. Съгласна ли си?]

Тя стисна силно ръката му. После кимна.

5.

Стигнаха до място, където тясното коридорче, по което вървяха, се разделяше на две пътеки. Тихото жужене долиташе отляво и ако се съди по силата му, източникът беше наблизо. Вече нямаше как да вървят един до друг, а с напредването им проходът все повече се стесняваше. Най-накрая Ралф се видя принуден да се промъква с рамото напред.

Тук всичко бе потънало в червеникавата слуз на Атропос — тя се стичаше по нахвърляните в безпорядък вещи и образуваше локвички по мръсния под. Лоуис стискаше ръката на Ралф с всичка сила, но той не протестираше.

[Точно като в Административния център е, Ралф — той прекарва много време тук.]

Той кимна. Въпросът беше при кого идва господин А. по тази пътечка? Вече приближаваха към края й — препречваше я стена от вехтории, а Ралф още не виждаше откъде идва жуженето. Започваше да го изнервя — все едно в главата ти е влязла конска муха и не може да излезе. С всяка измината крачка той все повече се убеждаваше, че онова, което търсят, се намира зад стената от боклуци — значи ще трябва да се върнат и да потърсят заобиколен път, или да минат през нея. И в двата случая щяха да изгубят много повече време, отколкото можеха да си позволят. Някъде дълбоко в съзнанието на Ралф започваше да се промъква отчаяние.

Но коридорчето не свършваше — отляво се откриваше проход под една маса за хранене, на която сяха натрупани съдове, купчинки зелена хартия и…

Зелена хартия ли? Не, не хартия. Пачки банкноти. В съдовете в пълен безпорядък бяха нахвърляни банкноти от по десет, по двадесет и по петдесет долара. В една нащърбена сосиера имаше свита на фунийка стотачка, а от прашна винена чаша стърчеше навита на руло банкнота от петстотин долара.

[Боже мили, та това е цяло състояние!]

Тя гледаше не масата, а другата стена на коридорчето. Последният метър и половина беше изграден от сиво-зелени пачки с бандероли. Този проход буквално беше направен от пари и Ралф проумя отговора на един от другите въпроси, които не му даваха мира — откъде идват средствата на Ед. Атропос беше богат като Крез… но Ралф бе сигурен, че въпреки това плешивият синковец не може да си хване приятелка.

Приведе се, за да огледа под масата. Изглежда, от другата страна имаше ниша, но съвсем малка. Вътре червеното сияние пулсираше като туптящо сърце. По обувките им танцуваха ужасяващи отблясъци.

Ралф посочи с пръст натам, после погледна Лоуис. Тя кимна. Той коленичи и се провря под масата в подобната на олтар ниша, която Атропос бе съградил около нещото насред пода. Точно него бяха изпратени да открият, Ралф изобщо не се съмняваше в това, само че още не можеше да проумее какво представлява. Предметът — не много по-голям от ония стъклени топчета за игра, които децата наричат „гуди“ — бе обвит в смъртен покров по-непроницаем и от центъра на черна дупка.

„Направо страхотно — прекрасно. И какво сега?“

[Ралф! Чуваш ли пеенето? Едва се чува.]

Той я изгледа скептично, после се огледа. Макар по принцип да не страдаше от клаустрофобия, вече изпитваше омраза към това претъпкано с вещи пространство, а в съзнанието му се промъкваше паническото желание да си плюе на петите. Някакъв едва доловим гласец проговори: „Не става въпрос какво искам, Ралф, а от какво имам нужда. Ще направя всичко възможно да остана с теб, но ако не свършиш скоро онова, за което си изпратен тук, вече няма да има никакво значение какво искаме ти или аз — ще те принудя да избягаш.“

Овладеният ужас в този глас не го изненада, защото това място наистина беше ужасно — съвсем не бе стая, а дъното на дълбока шахта, чиито кръгли стени всъщност представляваха камари от откраднати вещи: тостери, табуретки, радиочасовници, фотоапарати, книги, щайги, обувки, гребла. Точно под носа на Ралф на овехтял каиш, върху който с фалшиви скъпоценни камъни бе изписано името ДЖАК, бе провесен очукан саксофон. Ралф посегна към него — искаше да го махне от очите си. После си представи как стените ще се свлекат върху тях и ще ги погребат живи. Отдръпна ръка. В същия миг изостри сетивата си колкото е възможно повече. За миг му се причу нещо — лека въздишка, подобна на шепота на океана в раковина — после настъпи тишина.

[Дори тук да звучат гласове, Лоуис, аз не ги чувам — тая проклетия ги заглушава.]

Той посочи нещото в центъра на кръга — по-черно от самата им представа за чернота; смъртен покров, който бе сякаш апотеоз на всички смъртни покрови. Но Лоуис клатеше глава.

[Не, не ги заглушава. Изсмуква ги.]

Тя отправи изпълнен с ужас и отвращение поглед към жужашия предмет.

[Това чудо изсмуква живота на всички вещи, дето са натрупани около него… опитва се да стори същото и с нас.]

Точно така. След като Лоуис вече го бе изрекла гласно, Ралф усети как покровът — или предметът в него — се опитва да измъкне нещо от съзнанието му, тегли го, извива го, опитва се да го изтласка… да го изтръгне като зъб от венеца.

Да изсмуче живота ли? Почти, но не съвсем. Според Ралф нещото в покрова не искаше нито живота им, нито пък душите им… поне не точно това. Искаше жизнената им сила. Тяхното „ка“.

Лоуис улови тази мисъл и очите й се разшириха от ужас, после се отместиха към нещо точно над дясното рамо на Ралф. Тя коленичи и посегна към него.

[Лоуис, недей — всичко това може да се срути и да…]

Вече беше късно. Тя измъкна някакъв предмет, огледа го, потресена от откритието си, и му го подаде.

[Още е живо — всичко тук е живо. Не зная как точно, но е живо… Ала звуците, които издават, са много слаби. Защо ли са толкова слаби?]

Държеше малка бяла маратонка, принадлежала на някое дете или на жена. Ралф я пое и чу как тя пее тихо с далечен глас. Звукът бе самотен като ноемврийски вятър в мрачен следобед, но и неземно мелодичен — нещо като противоотрова срещу неспирното бръмчене на черното нещо на пода.

Гласът му бе познат. Беше сигурен в това.

Върху обувката имаше кафеникаво петно. Отначало Ралф го взе за петно от мляко с какао, но после разбра, че е от засъхнала кръв. Внезапно си спомни как стои пред „Червената ябълка“ и грабва Нат от ръцете на Хелън, която всеки миг ще я изпусне. Спомни си как Хелън преплита крака, как полита назад, опира се на вратата на магазина като пияница на уличен стълб и протяга към него ръце. „Дай ми мо-ето беб-че… дай ми На-та-ли.“

Позна гласа, защото този глас принадлежеше на Хелън.

Маратонката беше нейна, а кръвта бе или от разбития й нос, или от раната на бузата й.

Обувката пееше ли, пееше, бръмченето на нещото в покрова не успяваше напълно да заглуши гласа й и слухът на Ралф — или онова, което му служеше като слух в света на аурите — вече изострен до крайност, долавяше гласовете на всички други предмети. Те пееха като хор на погубените души.

Живи са. Пеят.

Те пееха, всички неща по тези стени наоколо пееха, защото притежателите им все още можеха да пеят.

Притежателите им все още бяха живи.

Ралф отново вдигна поглед и този път забеляза, че макар някои от тези вещи да бяха стари — например саксофонът — много, много от тях бяха нови; в тази ниша нямаше велосипеди отпреди сто години. Видя три радио-часовника, все електронни. Прибори за бръснене, които наглед надали изобщо бяха използвани. И червило, на което етикетчето с цената от „Райт Ейд“ все още си стоеше.

[Лоуис, Атропос е откраднал тези предмети от хората, които ще бъдат довечера в Административния център. Не мислиш ли?]

[Да. Убедена съм, че е така.]

Той посочи черния пищящ пашкул на пода, който почти успяваше да заглуши всички пеещи гласове наоколо… докато ги поглъщаше.

[И каквото и да има в това чудо, то неминуемо е свързано с онова, което Клото и Лахезис наричаха главната връвчица. То свързва всички тези най-разнородни предмети — всички тези отделни животи.]

[Така те се превръщат в „ка-тет“. Да-а.]

Ралф върна маратонката на Лоуис.

[Трябва да я вземели На Хелън е.]

[Зная.]

Лоуис го стрелна с поглед, после направи нещо, което му се стори невероятно умно — измъкна връзките от първите няколко дупки и завърза обувката на лявата си китка като гривна.

Ралф допълзя малко по-близо до черния пашкул и се наведе. Трудно беше да се доближиш до него, а още по-трудно да стоиш близо до него — все едно да допреш ухо до мотора на огромна бормашина, която пищи с пълна сила, или пък да гледаш право срещу ослепително силна светлина, без да замижиш. Този път му се стори, че в бръмченето се различават отделните думи — същите, които бе чул, когато излизаха от смъртния покров около Административния център: „Чупкътъ. Майнътъви. Ръскарвайтесе.“

* * *

Ралф запуши уши, но това, разбира се, не помогна. Думите не идваха отвън. Отпусна ръце и погледна Лоуис.

[Какво ще кажеш? Имаш ли някаква идея какво да правим сега?]

Не знаеше какво точно очаква от нея, но със сигурност не и незабавния утвърдителен отговор, който получи.

[Разрежи го и извади онова, което е вътре — и то веднага. Това нещо е опасно. Представи си, че може би вика Атропос. Кудкудяка като кокошката в онази приказка за Джак и вълшебното бобено зърно.]

Всъщност на Ралф вече му беше хрумнала подобна възможност, макар и не толкова образно формулирана. „Добре — рече си той. — Ще разрежем опаковката и ще измъкнем изненадата. Само че как точно ще го постигнем?“

Спомни си мълнията, която запрати по Атропос, когато плешивият негодник се опитваше да подмами Розали да пресече улицата. Добър способ, само че в случая той можеше да нанесе много повече вреда, отколкото полза — ами ако унищожи онова, което трябва да вземат?

[Не смятам, че можеш да го направиш.]

Добре, прекрасно, той самият не беше убеден в собствените си възможности… но когато си заобиколен отвсякъде с личните вещи на хора, които ще бъдат мъртви още преди изгрев слънце на следващия ден, поемането на риск изглеждаше много лоша идея. Дори налудничава.

[Трябва ми не мълния, а една хубава остричка ножица, като онези, с които Клото и Лахезис…]

Втренчи се в Лоуис, слисан от яркия образ.

[Не зная какво точно си мислеше току-що, но побързай да го направиш.]

6.

Ралф погледна дясната си ръка — по която нямаше нито една следа от първите признаци на артрит и която бе обвита в ярък син ореол. Почувства се глуповато, като сви безименния си пръст и кутрето и протегна показалеца и средния си пръст напред, припомняйки си една детска игра.

„Бъди ножица — мислено изрече той. — Трябва ми ножица. Помогни ми.“

Нищо. Вдигна очи към Лоуис. В погледа й се четеше смирение, което бе някак си ужасяващо. „О, Лоуис, само да знаеше“ — рече си той, а после прогони тези мисли от съзнанието си. Защото усети нещо. Да. Нещо.

Този път в главата му изникнаха не думи, а образ — само че не ножиците на Клото и Лахезис, с които отпратиха Джими В., а неръждаемата шивашка ножица на майка му — две дълги тесни остриета, които накрая изтъняваха почти колкото острието на нож. Съсредоточи се още малко и дори си представи думите, изписани с миниатюрни буквички точно под нита, с който бяха свързани двете остриета — ШЕФИЙЛДСКА СТОМАНА. Отново усети примигването — не, не точно това — имаше чувството, че огромен мускул (при това невероятно силен) бавно се свива. Втренчи се в пръстите си и накара острието на въображаемата ножица да се разтвори и затвори. В същия миг разтвори и затвори пръстите си, при което се образуваха два V-образни лъча, които се удължиха.

Почувства как енергията, която бе изсмукал от момчето и от скитника в железопътното депо, най-напред се съсредоточава в главата му, после се спуска по дясната ръка към пръстите му като конвулсивна тръпка.

Аурата около протегнатите му пръсти ставаше все по-плътна и по-ярка… Добиваше издължената форма на острие. Когато сиянието се източи на десетина сантиметра от ноктите му, Ралф отново раздвижи пръсти. Остриетата се разтвориха и затвориха.

[Хайде, Ралф! Направи го!]

Да — нямаше време за губене и за експерименти. Чувстваше се като акумулатор, който трябва да захрани мотор с неимоверно по-висок капацитет. Усещаше как цялата му енергия — онази, която бе заел, и своята собствена — протича през дясната му ръка към тези остриета. Това нямаше да трае дълго.

Приведе се, долепил пръсти един до друг, сякаш сочеше с тях, и пъхна върха на тази „ножица“ в смъртния покров. Толкова се бе съсредоточил първо да създаде, а после да запази тази ножица, че бе престанал да чува дрезгавото бръмчене — поне съзнателно; но когато върхът на ножицата потъна в черната обвивка на пашкула, от него изведнъж се дочу писък, в който се долавяше болка и тревога. Рукна тъмна лепкава слуз, която покапа по пода. Приличаше на секрет на хремав човек. В същото време потокът от сила, който протичаше през него, почти се удвои. Даде си сметка, че всъщност вече го вижда — собствената му аура сякаш се стичаше от двете страни на дясната му ръка и пулсираше. Освен това усещаше как сиянието около другите части на тялото му избледнява, като че защитният слой изтънява.

[Побързай, Ралф!]

Напрегна всичките си сили и разтвори пръсти. Блестящите синкави остриета също се разтвориха и прорязаха черното яйце. То изпищя и по повърхността му пробягаха две червени назъбени искри. Ралф събра пръсти, а остриетата, които излизаха от тях, се щракнаха, разрязвайки черното вещество, което се състоеше от нещо твърдо като черупка, и друго, по-меко.

Той изкрещя. Не изпитваше болка, но го изпълваше някаква ужасна умора. „Сигурно човек се чувства така, когато загуби прекалено много кръв“ — рече си той.

В пашкула проблесна някакъв златен предмет.

Ралф напрегна всичките си сили и се опита да разтвори остриетата още веднъж. Отначало му се струваше, че няма да успее — сякаш бяха залепени — сетне те се отделиха и прорезът се разшири. Предметът вече се виждаше — беше малък, лъскав и кръгъл. „Всъщност може да бъде само едно“ — помисли си той, изведнъж сърцето му силно се разтуптя. Сините остриета потрепериха.

[Лоуис! Помогни ми!]

Тя го сграбчи за китката. Ралф усети бурен прилив на сила. Пред слисания му поглед остриетата отново заблестяха. Само едното беше синьо. Другото оеше перленосиво.

Лоуис, сякаш изпищя в главата му: [Режи! Режи!]

Той отново долепи пръсти и този път остриетата прерязаха черната обвивка. Тя нададе последен писък, почервеня и изчезна. Остриетата се стопиха. Ралф за миг затвори очи и усети как едри капки пот се търкалят по страните му като сълзи. На тъмния екран зад клепачите му се бяха запечатали налудничави образи, които наподобяваха танцуващи остриета на ножица.

[Лоуис? Как си?]

[Добре съм… но съм напълно изцедена. Представа си нямам как ще се довлека до ония стълби. Дори не съм много убедена, че мога да се изправя на крака.]

Ралф отвори очи, опря длани върху бедрата си и се приведе. На пода, там където беше пашкулът, имаше венчална халка, Не му беше никак трудно да прочете надписа от вътрешната и страна: „ХД — ЕД — 8. 8. 87“.

Хелън Дипно и Едуард Дипно. Бракосъчетани на 8 август 1987 година.

За нея бяха дошли. Това бе сувенирът, който Атропос бе откраднал от Ед. Сега оставаше да го вземе… да го пъхне в малкото джобче на панталона си… да намери обеците на Лоуис… и бързо да избягат от бърлогата.

7.

Посегна към халката и в съзнанието му изскочи едно стихче — само че не от Стивън Добинс, а от Дж. Р. Р. Толкин, създателят на хобитите, за които Ралф се бе сещал за последен път в уютната, пълна със снимки дневна на Лоуис. Беше чел разказа за Фродо, Гандалф, Саурон и Мрачния владетел — сега откри, че в дъното на онази история стои подобен предмет — но в миг стиховете изникнаха в съзнанието му съвсем ясно, точно като ножицата секунди преди това:

Един пръстен властва над всички, един пръстен

другите намира,

един пръстен в мрака в едно ги събира,

в земята Мордор, дето сенките танцуват.

„Не ще мога да го вдигна — рече си Ралф. — Той е вързан за колелото на «ка» толкова здраво, колкото и ние с Лоуис. Или пък да го пипна ще е все едно да сграбча кабел, по който протича ток под високо напрежение — даже няма да разбера какво се е случило!“

Само че не му се вярваше да се случи нещо такова. Ако не бива да взима този пръстен, защо той ще бъде скрит в смъртен покров? Ахо не е писано да го вземе, защо изобщо силите, които стоят зад Клото и Лахезис — и зад Дорънс (Дорънс не му излизаше от ума), ще ги изпращат с Лоуис на това пътешествие?

„Един пръстен властва над всички, един пръстен другите намира“ — рече си Ралф и стисна венчалната халка на Ед. В миг пронизителна, нечовешка болка раздра дланта и цялата му ръка до лакътя — в същия миг пеещите гласове на предметите, които Атропос бе нахвърлял тук, се извисиха във величествен, мелодичен хор.

Ралф издаде някакъв звук — писък, а може би просто стенание — и вдигна пръстена, стискайки го здраво. Във вените му като вино се разля победоносно тържество или пък като…

[Ралф.]

Погледна към нея, но Лоуис се бе вторачила към мястото, където допреди миг беше пръстенът на Ед, а в тъмните й очи се четеше смесица от страх и объркване.

Пръстенът беше на същото място — блещукаща златна халка, от вътрешната страна на която бе изписано „ХД — ЕД 8. 8. 87“.

За миг му се зави свят, но напрегна всички сили и се овладя. Разтвори юмрук, едва ли не с очакването пръстенът да го няма, независимо че го усещаше в ръката си, но той си беше там, насред дланта му, сгушен точно в гънката, където се разделят линията на живота и линията на любовта, блещукаше на зловещата червена светлина, която изпълваше това противно място. „ХД-ЕД 8. 8. 87“.

Двата пръстена бяха напълно еднакви.

8.

Един в ръката му и един на пода — между двата нямаше абсолютно никаква разлика. Поне Ралф не забелязваше да има.

Лоуис посегна към халката, която се появи на мястото на онази, която Ралф бе взел, после се поколеба, но все пак я взе. Пред очите им на пода на нишата се появи призрачно очертание и се превърна в трета венчална халка. Отвътре, както и на другите две пишеше „ХД — ЕД 8. 8. 87“.

Внезапно Ралф си припомни друга история — не дългия разказ на Толкин за Пръстена, а една приказка от д-р Сус, която бе чел на едно от племенничетата на Каролин още през петдесетте. Оттогава бе изминало доста време, но никога не бе успял да забрави историята, която беше много по-интересна и по-мрачна от обичайните дрънканици на д-р Сус за прилепи, мишоци и палави котараци. Казваше се „Петстотинте шапки на Бартоломю Къбинс“ и Ралф изобщо не се учуди, че тази приказка му идва наум точно сега.

Бартоломю бил простоват беден селянин, който извадил лошия късмет да иде в града точно когато кралят случайно минавал оттам. Човек трябвало да си сваля шапката в присъствието на височайша персона и Бартоломю се опитвал да си свали шапката, само че изобщо не успявал. Всеки път, като я махнел от главата си, на нейно място се появявала друга, досущ като предишната.

[Ралф, какво става? Какво означава това?]

Той безмълвно поклати глава, поглеждайки ту пръстена в дланта си, ту онзи в ръката на Лоуис, ту пръстена на пода. Три пръстена, съвсем еднакви, точно като шапките, които Бартоломю Къбинс свалял една след друга от главата си. Бедният човек се опитвал да отдаде почит на краля дори когато палачът го водел към ешафода, където щели да го обезглавят, задето престъпил закона и показал неуважение към владетеля…

Само че по едно време шапките на горкия Бартоломю започнати да се променят и ставали все по-натруфени и по-фамозни.

„А пръстените еднакви ли са? Сигурен ли си, Ралф?“ Не, май не беше. Като взе първия, за миг цялата му ръка изтръпна от ужасна болка, сякаш от ревматизъм, а като взимаше втората халка, Лоуис изобщо не даде вид нещо да я е заболяло.

„Не и гласовете — не ги чух, когато тя докосна халката.“ Ралф се наведе и взе третия пръстен. Не изпита никаква болка, а и предметите, от които бяха изградени стените на нишата, не нададоха вой — продължиха да си пеят все тъй тихо. Междувременно на мястото на третия пръстен изникна четвърти, съвсем като поредната шапка на бедничкия Бартоломю Къбинс обаче Ралф изобщо не му обърна внимание. Взираше се в първата халка, която се гушеше в гънката между линията на любовта и линията на живота на дясната му длан.

„Един пръстен властва над всички — повтори си той. — Един пръстен в мрака в едно ги събира. Струва ми, че това си ти, хубавецо. Мисля си, че другите са просто хитроумна измама.“

Това сигурно можеше да се провери. Ралф доближи двата пръстена до ушите си. Този в лявата му ръка мълчеше — а в онзи, който бе извадил от черния пашкул, едва доловимо отекваше последният ужасяващ писък на черното нещо.

Пръстенът в дясната му ръка беше жив.

[Ралф?]

Дланта й — студена и настойчива — докосна неговата. Ралф се вгледа в нея, после захвърли пръстена, който държеше в лявата си ръка. После вдигна другия и погледна през него като през телескоп напрегнатото, непривично младо лице на Лоуис.

[Този е истинският. Другите са просто допълнение — като нулите в дълга и сложна математическа задача.]

[Искаш да кажеш, че нямат никакво значение?]

Той се позамисли, защото не знаеше какво точно да й отговори… всъщност те имаха значение. Само че не знаеше как да изрази с думи това интуитивно усещане. Докато в тази ниша продължават да се появяват фалшиви пръстени — като шапките на Бартоломю Къбинс — единственото истинско бъдеще бе онова, което чертаеше смъртният саван около Административния център. И първият пръстен — а именно онзи, който Атропос бе задигнал от Ед (може би докато е спял до Хелън в малката къщичка в Кейп Коуд, където сега не живееше никой) — можеше да промени хода на събитията.

Фалшификатите бяха символи, които запазваха формата на „ка“ — точно като спиците, които излизат от оста на колелото и му придават форма. Само че оригиналът…

Ралф си рече, че оригиналът, това всъщност е оста — един пръстен ги събира.

Стисна здраво златната халка и твърдият метал се впи в дланта и в пръстите му. После я пъхна в малкото джобче на панталоните си.

„Едно пропуснаха да ни кажат за «ка» — че е хлъзгава. Хлъзгава е като риба, която не ще да се откачи от куката, а само ти се мята в ръцете.“

Беше и като да се катериш по пясъчна дюна — след всяка крачка се свличаш две назад. Отидоха в „Хай Ридж“ и извършиха нещо — Ралф не знаеше точно какво, но Дорънс ги уверяваше, че било истинско, че са изпълнили поставената задача. А сега бяха тук и халката на Ед вече беше в ръцете им, само че и това не беше достатъчно, но защо? Защото „ка“ беше като риба, „ка“ беше като пясъчна дюна, „ка“ бе като колело, което безспирно се върти все напред и премазва всичко, което му се изпречи на пътя. Колело с много спици. Но най-много от всичко „ка“ приличаше на пръстен.

На венчална халка.

Изведнъж Ралф проумя онова, което така и не успя да си изясни по време на разговора на покрива и което въпреки усилията на Дорънс не бяха разбрали: неясното положение на Ед и фактът, че Атропос го беше открил, бяха съсредоточили в бедния, умопобъркан човек колосална сила. Беше се отворила вратичка, през която се бе промъкнал демон на име Пурпурният крал — той бе по-силен от Клото, Лахезис, Атропос, от всички тях. И изобщо нямаше намерение да се остави на някакво си старче на име Ралф Робъртс.

[Ралф?]

[Един пръстен властва над всички, Лоуис — един пръстен другите намира.]

[Какви ги говориш? Какво означава това?]

Ралф потупа джобчето на панталона си и усети малката издутинка от халката на Ед. После сграбчи Лоуис за раменете.

[Онези пръстени, които се появиха после — фалшивите — са спиците, но този пръстен е оста. Като извадиш оста на което и да е колело, то вече не може да се върти.]

[Сигурен ли си?]

Беше съвсем сигурен. Само не знаеше как точно да го направи.

Накара я да изпълзи първа изпод масата, после коленичи и я последва. Насред прохода се спря и хвърли поглед през рамо. Видя нещо странно и ужасяващо — макар че жуженето още не бе започнало отново, смъртният саван сякаш сам се изтъкаваше около новопоявилата се венчална халка. Грейналото злато вече потъваше в този зловещ покров.

Няколко секунди Ралф се взира като омагьосан, почти като хипнотизиран, в странното явление, после с усилие откъсна очи и запълзя след Лоуис.

9.

Страхуваше се да не изгубят много време, докато се опитват да налучкат обратния път през лабиринта от коридори, които криволичеха сред склада на Атропос, но се оказа, че това не е никак трудно. Ориентираха се по собствените си стъпки, които обаче избледняваха, но все още се виждаха.

Когато оставиха противната стаичка зад гърба си, Ралф усети прилив на сили, но Лоуис едва се държеше на крака. Като стигнаха сводестата врата, която отделяше склада от жилището на Атропос, тя се облягаше върху него с цялата си тежест. Попита я добре ли е. В отговор Лоуис само сви рамене и се поусмихна.

[Проблемът е най-вече в това, че се намираме тук. Няма никакво значение колко високо ще се издигнем — това място си остава противно и го ненавиждам. Мисля, че щом излезем на чист въздух, ще се оправя. Честна дума.]

Ралф се надяваше да е права. Наведе се и се промъкна под свода към другата стая, опитвайки се да измисли претекст да изпрати Лоуис напред. Така ще може набързо да претършува бърлогата. Ако не открие обеците, това ще означава, че все още са на ушите на Атропос.

Погледът му попадна върху комбинезона й, който отново се подаваше изпод полата — тъкмо отвори уста да й го каже, и забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. В миг осъзна, че на връщане съвсем не бяха толкова бдителни — може би защото бяха изморени — и сега навярно щяха скъпо да платят за тази непредпазливост.

[Внимавай, Лоуис!]

Предупреждението беше закъсняло. Усети как ръката й се изтръгна от неговата — озъбеното същество с мръсната туника я бе сграбчило през кръста и я дърпаше назад. Атропос й стигаше едва до мишницата — тъкмо колкото да протегне ръждивия скалпел над главата й. Ралф инстинктивно понечи да се хвърли върху него и в този миг докторчето почти опря острието до перленосивата връвчица, която увенчаваше аурата на Лоуис. После оголи зъби в неописуема гримаса.

[Да не си мръднал нито крачка, Мимолетен… да не си посмял!]

Е, поне вече няма да се притеснява за злополучните обеци на Лоуис. Те проблясваха на ушите на Атропос на фона на червеникавото сияние, което изпълваше стаята. Ралф замръзна на място, не толкова уплашен от крясъка, колкото от гледката.

Атропос отдръпна скалпела… но съвсем мъничко.

[И тъй, Мимолетен — току-що открадна нещо мое, нали така? Не се опитвай да отричаш — знам, че си го задигнал. А сега ще ми го върнеш.]

Скалпелът отново се допря до перленосивата връвчица — Атропос я докосваше с тъпата страна на острието.

[Или ми го връщаш, или тая кучка ще пукне ей тука, пред очите ти — само стой и гледай как аурата й почернява. Та какво ще кажеш, Мимолетно същество? Дай ми пръстена!]