Стивън Кинг
Безсъние (21)

1.

Докато пътуваха по Хоспитал Драйв, размениха едва няколко думи, и то набързо.

— Ралф?

Той й хвърли бегъл поглед и отново се вгледа в улицата. Тракането под капака отново се беше появило, но Лоуис все още не го беше споменала. Надяваше се, че сега не се кани да му каже точно това.

— Мисля, че знам къде е Ед. Още докато се намирахме на покрива, бях почти сигурна, че знам какво представлява разнебитената постройка, дето ни я показаха.

— Какво е? И къде се намира?

— Гараж за самолети. Не, не гараж… Сетих се — хангар.

— Боже мили — възкликна Ралф. — Сградата на въздушната брегова охрана на Бар Харбър Роуд, нали?

Лоуис кимна.

— Предлагат чартърни полети, разходки със самолет над морето, такива работи. Една събота, когато бяхме излезли да се разходим с колата, господин Шаси влезе и попита човека, дето работи там, колко ще иска за едно кръгче над островите. Човекът каза, че струвало четирийсет долара — много повече от онова, което можехме да си позволим за подобно нещо, и през лятото навярно изобщо нямаше да намали таксата, но беше едва април, та господин Шаси успя да го склони да вземе само двайсет. Струваше ми се, че и това е прекалено много за обиколка, която няма да продължи и час, по се радвам, че тогава се решихме. Страшничко беше, ала много красиво.

— Като аурите.

— Да, като… — Гласът й секна. Ралф я погледна и видя, че по пълничките й страни се стичат сълзи. — … като аурите.

— Не плачи, Лоуис.

Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и изтри очи.

— Не мога. Онази японска дума на картичката означава „камикадзе“, нали, Ралф? Божествен вятър. — Тя замълча, а устните й трепереха. — Пилот-самоубиец.

Ралф кимна. Стискаше волана с всичка сила.

— Да. Точно това означава. Пилот-самоубиец.

2.

Шосе № 33 — известно в града като Нюпорт Авеню — минаваше на четири пресечки от Харис Авеню, но Ралф нямаше абсолютно никакво намерение да сложи край на „поста“ им точно в този квартал. Причината беше съвсем елементарна — имаше опасност да ги види някой от старите им приятели, а сега изглеждаха поне с двадесет години по-млади, отколкото в понеделник.

Дали някой от тези стари приятели вече е съобщил в полицията, че са изчезнали безследно? Ралф допускаше, че е възможно, но смяташе, че има известно основание да се надява, че с Лоуис още не са станали обект на кой знае какво внимание и загриженост, поне що се отнася до кръга на по-близките познати — сигурно Фей и останалите, които прекарваха по-голяма част от времето си на ливадата за пикник до Продължението, са прекалено възбудени от новината за смъртта не на един, а на двама от колегите старчета, за да се замислят къде ли се е дянал Ралф Робъртс.

„Сигурно Бил и Джими вече са погребани“ — каза си той.

— Моля те, Ралф, ако имаме време за закуска, намери колкото се може по-скоро някое заведение — толкова съм гладна, че мога да изям цял кон, и то неодран!

Вече се бяха отдалечили почти на два километра от болницата — достатъчно, за да се чувства Ралф спокоен — когато пред тях изникна ресторантчето „Дери Дайнър“. Даде мигач и докато завиваше към паркинга, си даде сметка, че не е идвал тук, откакто се разболя Карол… поне година, а може би повече.

— Пристигнахме — обърна се към Лоуис. — Не просто ще ядем, а ще се натъпчем до пръсване. Възможно е това да е първото и последното ни хранене за днес.

Тя се ухили като ученичка.

— Аз съм шампионка в областта на храненето. — Тя се поразмърда на седалката. — Освен това трябва да се отбия на едно място.

Ралф кимна. От вторник насам не бяха хапвали нито залък и не бяха посещавали тоалетна. Лоуис може да се отбие — той лично смяташе да отиде в мъжката тоалетна и да уринира поне половин час.

— Хайде — подкани я той, изключи двигателя и тревожният шум под капака утихна. — Първо тоалетната, а угощението после.

Докато вървяха към входа, тя му каза (с тон, който се стори на Ралф престорено небрежен), че не вярва Мина или Симон да са се обадили в полицията, поне засега. Ралф извърна глава да я попита защо и се удиви и развесели от поруменелите й като рози страни.

— И двете знаят, че си те харесвам от години.

— Шегуваш ли се?

— Разбира се, че не — отвърна тя пообидена. — Каролин също знаеше. На някои жени сигурно нямаше да им е много приятно, но тя знаеше колко е безобидно. Колко безобидна съм аз. Съпругата ти беше истинско съкровище, Ралф.

— Така е.

— Приятелките ми сигурно са предположили, че сме… нали се досещаш…

— Че тайничко сме се измъкнали и сме заминали ли?

Тя се разсмя.

— Нещо такова.

— А би ли искала да се измъкнем тайничко и да заминем, Лоуис?

Тя се повдигна на пръсти и го гризна по ухото.

— Ако оцелеем след всичко това, само ми предложи, и ще видиш.

Преди да отвори вратата, Ралф я целуна в ъгълчето на устата.

— В никакъв случай няма да пропусна, госпожо.

Запътиха се към тоалетните, а като излязоха, Лоуис изглеждаше едновременно замислена и поразстроена. След миг промълви:

— Не мога да повярвам, че това съм аз. Искам да кажа, прекарах поне две минути пред огледалото, но още не мога да повярвам. Бръчиците около очите ми са изчезнали до една, Ралф… а косата ми… — Тя вдигна към него тъмните си очи, изпълнени с блясък и почуда. — А ти! Боже мой, не знам дали и на четирийсет си изглеждал толкова добре.

— Не, но трябваше да ме видиш, когато бях на трийсет. Бях истински звяр.

Тя се разкиска.

— Хайде, глупчо, давай да поемем някоя и друга калория.

3.

— Лоуис?

Тя вдигна поглед от менюто.

— Като бях в тоалетната, се помъчих да накарам аурите да се върнат. Този път не успях.

— А как ти хрумна за тях?

Той сви рамене — не му се искаше да споделя за внезапно обзелата го параноя, докато стоеше пред мивката в малката тоалетна, миеше си ръцете и оглеждаше странно младото си лице в изпръсканото с вода огледало. Изведнъж му хрумна, че не е сам. И още по-лошо, че може Лоуис да не е сама в дамската тоалетна зад съседната врата. Може би Атропос тъкмо се промъква зад нея, съвсем незабелязано, на ушите му проблясват диамантените обеци… стиска ръждясалия скалпел…

После на мястото на обеците на Лоуис и на сламената шапка на Бил в съзнанието му изплува детското въженце, на което скачаше Атропос, когато го видя за първи път

(„едно, две, три, гъската вино пи“)

в празния двор между пекарната и солариума; въженцето, което е било най-ценното притежание на едно момиченце, което, докато играели на гоненица вкъщи, се препънало, паднало от прозореца на втория етаж и си счупило врата („каква ужасна случка, та целият живот е бил пред нея; ако има Бог, защо Той позволява да се случват такива, неща“, и така нататък, и така нататък).

Беше си казал, че трябва веднага да престане, че положението е достатъчно сложно и без да се отдава на зловещи фантазии как Атропос прерязва връвчицата на Лоуис, но това не му помогна много… най-вече защото знаеше, че Атропос може наистина да е тук, в ресторанта, и че може да направи с тях всичко, каквото си поиска. Абсолютно всичко. Лоуис се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Не се тревожи. Цветовете ще се върнат. Винаги се връщат.

— Надявам се.

Той също си взе меню, разтвори го и прегледа какво се предлага за закуска. Първоначалното му впечатление беше, че иска да поръча от всичко.

— Когато си видял Ед за пръв път да се държи като умопобъркан, той тъкмо е излизал от летището — обади се Лоуис. — Сега вече знаем защо. Взимал е уроци по пилотиране, нали така?

— Разбира се. Като ме караше обратно към Харис Авеню, Триг дори спомена, че само със специален пропуск можеш да минеш през оня вход — през служебния портал. Пита ме дали Ед има пропуск, а аз отвърнах, че не знам. Сега вече ми е ясно. Сигурно раздават пропуски на всички курсисти.

— Мислиш ли, че на Хелън й е било известно за това негово хоби? — попита Лоуис. — Сигурно не, а?

— Сигурен съм, че не е знаела. А освен това бас държа, че се е прехвърлил в курса, провеждан от бреговата охрана, веднага след инцидента с шофьора на камиона. Уверил се е, че започва да губи контрол и че е най-добре да запази в тайна уроците по пилотиране.

— Възможно е Атропос да го е убедил — изтърси Лоуис. — Атропос, или дори някой от по-високопоставените същества.

Ралф се ужаси от нейното предположение, но то му изглеждаше правдоподобно.

„Същества — рече си той и потръпна. — Пурпурният крал.“

— Разиграват го като кукла на конци, нали?

— Атропос ли имаш предвид?

— Не. Атропос е противна гадинка, но мисля, че не се различава особено от господин К. и господин Л. — те са нещо като прислуга, може би най-много една степен по-горе от неквалифицираната работна ръка.

— Портиери.

— Ами, да, нещо такова — съгласи се Лоуис. — Портиери или момчета за всичко. Сигурно именно Атропос е обработил Ед и се обзалагам на курабийка, че му е доставило адско удоволствие, обаче се басирам на цялата си къща, че заповедите му идват от по-високо. Това звучи ли ти горе-долу логично?

— Да. Сигурно никога няма да узнаем колко побъркан е бил, преди да започне всичко това, или пък точно кога Атропос му е прерязал връвчицата, но онова, което най-много ме занимава в момента, е адски прозаично. Бих искал да зная как, по дяволите, освободи под гаранция Чарли Пикъринг и как е плащал проклетите си уроци по пилотиране.

Но преди Лоуис да успее да му отговори, към масата се доближи келнерка, пъхнала в джоба на престилката си бележник и химикалка.

— Какво ще поръчате, приятели?

— Аз искам сирене и омлет с гъби — рече Ралф.

— Ъ-хъ. — Тя премести дъвката си от другата страна. — С две или три яйца, миличък?

— С четири, ако нямате нищо против.

Жената леко повдигна вежди и почука с химикалката по бележника.

— Аз нямам нищо против, ако вас така ви устройва. Нещо друго?

— Да, ако обичате. Чаша портокалов сок — голяма, порция бекон, порция наденички и едни пържени картофи. Всъщност двойна порция картофи. — Той замислено замълча, после се ухили. — О, а дали са ви останали кифли?

— Май има една със сирене и една с ябълки. — Тя вдигна очи към него. — Доста си огладнял, а, миличък?

— Все едно не съм ял цяла седмица. Ще взема тази със сиренето. И за начало кафе. Много, много кафе. Записахте ли си всичко?

— О, записах си, миличък. Само искам да те видя как ще си тръгнеш. — После се обърна към Лоуис. — А за вас, госпожо?

Лоуис й се усмихна мило.

— За мен същото. Миличка.

4.

Ралф погледна часовника на стената. Беше едва седем и десет, което беше добре. Щяха да стигнат до „Хай Ридж“ за по-малко от половин час, а като обработят Гретхен Тилбъри с психическите си лазери, може речта на Сюзан Дей да се отмени — абортира, ако щете — още в 9:00 сутринта. Но вместо да изпитва облекчение, го изпълваше непрестанна тревога. Сякаш го сърбеше на място, което не можеше да достигне.

— Добре — рече той, — хайде да сложим ред. Мисля, можем да приемем, че правото на аборт занимава Ед от доста дълго време, и сигурно отдавна членува в организацията „Приятели на живота“. После започва да не си доспива… причуват му се гласове…

— … вижда плешиви човечета…

— Е, по-точно едно човече — съгласи се Ралф. — Атропос се превръща в негов гуру, пълни му главата с Пурпурния крал, с центурионите и с какво ли оше не. Когато Ед ми разказваше за цар Ирод…

— … си е мислел за Сюзан Дей — довърши Лоуис. — Атропос го е… как казват по телевизията… създал е у него психоза. Превърнал го е в управляема ракета. А откъде се е сдобил Ед с онова шалче, как мислиш?

— От Атропос. Атропос притежава сума ти такива неща, обзалагам се.

— А какво има според теб в самолета, който ще пилотира довечера? — Гласът на Лоуис трепереше. — Бомба или отровен газ?

— По-вероятно е да избере бомба, ако иска да убие всички — ако избере газ, силният вятър може да му обърка сметките. — Ралф отпи глътка вода и заоеляза, че ръката му трепери. — От друга страна, не знаем какво е забъркал в лабораторията си, нали така?

— Не — тихичко отвърна Лоуис. Ралф остави чашата.

— Хич не ме е грижа какво точно се кани да прави.

— А какво те интересува?

Сервитьорката им донесе току-що сварено кафе и от аромата му нервите на Ралф сякаш блеснаха като неон. С Лоуис побързаха да вземат чашите и жадно отпиха в мига, в който жената се обърна. Кафето беше силно и толкова горещо, че опари устните на Ралф, но му се стори божествено. Изпи на един дъх половината, а в стомаха му се образува топло местенце, сякаш бе глътнал жив въглен. Лоуис го гледаше сериозно над ръба на чашата си.

— Интересувам се — рече й той — за нас. Казваш, че Атропос превърнал Ед в управляема ракета. Пилотите-камикадзе през Втората световна война са били точно това. Хитлер си е имал V-2, а Хирохито — Божествен вятър. Притеснява ме, че Клото и Лахезис направиха същото с нас. Заредени сме с особени сили и сме програмирани да отпътуваме за „Хай Ридж“ с олдсмобила и да спрем Сюзан Дей. Питам се защо е необходимо това.

— Но ние знаем защо — запротестира тя. — Ако не се намесим довечера по време на речта на тази жена Ед Дипно ще извърши самоуоийство и ще отнеме живота на две хиляди души.

— Добре, ще направим всичко възможно, за да го спрем — не се притеснявай, Лоуис. — Той допи кафето и усети, че е гладен като вълк. — Не мога да бездействам, като знам, че Ед ще убие толкова много хора — все едно да не се помръдна, ако някой запрати бейзболна топка към главата ми. Безпокоя се, че не успях да прочета всички условия в договора. — Той се позамисли. — Направо съм вбесен.

— За какво говориш?

— За това, че ни баламосват като мухльовци. Знаем защо ще се опитаме да попречим на Сюзан Дей — не можем да допуснем някакъв ненормален да убие хиляди невинни хора. Но не знаем защо искат ние да го направим. Точно това ме плаши.

— Имаме възможност да спасим живота на две хиляди души. Нима искаш да кажеш, че този аргумент е достатъчен за нас, но не и за плешивите докторчета?

— Точно така. Не мисля, че тия приятели се впечатляват много от цифри — очистват ни не с десетки и стотици хиляди, а с милиони. Освен това са свикнали да наблюдават как Случайността и Целта си разменят ролите.

— Бедствия като пожара в дискотеката „Коконът Гроув“ — каза Лоуис. — Или пък наводнението тук, в Дери, преди осем години.

— Да, но дори и такива трагедии са дребна работа в сравнение с онова, което може да се случи и се случва по света всяка година. Наводнението в Дери през осемдесет и пета отне живота на двеста и двадесет души, миналата пролет в Пакистан имаше наводнение, което взе три хиляди и петстотин жертви, а пък при последното голямо земетресение в Турция загинаха четири хиляди човека. Какво ще кажеш за аварията в ядрения реактор в Русия? Четох някъде, че жертвите били най-малко седемдесет хиляди. Това са много сламени шапки, въженца за скачане и безброй… безброй очила, Лоуис. — Ужаси се колко близо беше да каже „обеци“.

— Недей — каза тя и потръпна.

— И на мен ми е неприятно да мисля за тези неща, но трябва да мислим за тях дори само защото ония двамата толкова много се стараеха да ни попречат да го сторим. Разбираш ли накъде бия? Трябва да разбираш. Големите трагедии винаги са били предизвикани от Случайността — каква е разликата този път?

— Не зная, но е било достатъчно важно за тях, за да ни натоварят с тази специална задача, а това, струва ми се, е доста голяма крачка.

Ралф кимна. Вече усещаше как кофеинът започва да му действа, очите му се ококориха, а пръстите му лекичко се разтрепериха.

— Сигурен съм, че е така. Да се върнем на случката на покрива на болницата. Чувала ли си някога други двама типове да обясняват толкова дълго, без всъщност да казват нищо?

— Не разбирам накъде биеш — каза Лоуис, но изражението й подсказваше, че не иска да разбере.

— Онова, което имам предвид, е свързано с едно основно предположение — навярно те не могат да лъжат. Да предположим, че е така. Ако знаеш нещо, което не искаш да кажеш, но не можеш да лъжеш, какво ще направиш?

— Ще се постарая да заобиколя опасната тема. Или опасните теми.

— Бинго. А те не правеха ли точно това?

— Ами, може би заобикаляха нещо, но ми се струва, че до голяма степен разговора водеше ти, Ралф. Всъщност дори се впечатлих от многото въпроси, които зададе. Непрекъснато се питах дали това действително се случва.

— Така е, но…

Той замълча, питайки се как точно да обясни концепцията си, която му се струваше едновременно сложна и елементарна. Отново се опита да предизвика познатото примигване, знаейки, че ако успее да проникне в съзнанието й, ще й покаже кристално ясно изображение. Ала така и не успя, което го накара ядно да потропва с пръсти по масата.

— Бях не по-малко удивен от теб — рече най-сетне. — Но ако съм реагирал чрез задаване на въпроси, то е, защото мъжете — поне тези от моето поколение — са научени, че е проява на лош вкус да изразяваш гласно смайването си. Да ахкат жените, когато си избират рокли.

— Сексист.

Произнесе го с усмивка, но Ралф не се засмя. Спомни си Барби Ричардс. Ако бе направил крачка към нея, тя със сигурност щеше да натисне бутона на алармата под бюрото си, но на Лоуис позволи да се доближи, защото беше надъхаиа с идеите, че всички жени по земята са сестри.

— Да — тихо отвърна той, — сексист съм, старомоден съм и това понякога ми създава проблеми.

— Ралф, не исках да…

— Знам какво искаше и всичко е наред. Опитвам се да ти обясня, че се удивих… че бях не по-малко потресен… от теб. Задавах въпроси, но какво от това? Бяха ли умни въпроси? Бяха ли полезни?

— Май не.

— Отначало като че ли не започнах толкова лошо. Доколкото си спомням, първото, което ги попитах, когато най-после се добрахме до покрива, беше кои са и какво искат. Те се изплъзнаха от тези въпроси с разни философски дрънканици, но, струва ми се, доста се затрудниха. После ни наговориха какво ли не за Случайността и за Целта — беше безкрайно интересно, но едва ли би ни послужило да убедим Гретхен Тилбъри да отмени речта на Сюзан Дей. Дявол да го вземе, много по-добре щяхме да направим — и щяхме да спестим време — ако бяхме изкопчили от тях как се стига до „Хай Ридж“, вместо да ходим да питаме племенницата на Симон.

Лоуис го погледна стреснато.

— Май имаш право, нали?

— А-ха. Докато си говорехме, времето си летеше, както се случва, като се изкачиш няколко нива по-високо. А докторчетата си стояха най-безучастно. Бяха режисирали всичко така, че като свършат да ни съобщават онова, което трябваше да знаем, да не остане време за въпросите, на които не искат да отговорят. Навярно искаха да ни убедят, че ще извършим общественополезно дело, че целта е да се спасят всичките тези хора, но докторчетата могат просто ей така да го кажат… защото…

— Защото би било лъжа, а те може би не са способни да лъжат.

— Точно така.

— Тогава какво точно искат, Ралф?

Той поклати глава.

— Нямам представа, Лоуис. Абсолютно никаква.

Тя допи своето кафе, внимателно постави чашата върху чинийката, загледа се за миг във върховете на пръстите си, после вдигна поглед към него. Красотата й отново го порази.

— Бяха добри същества — промълви Лоуис. — Добри са. Почувствах го много силно. А ти?

— Да — почти неохотно се съгласи той. Разбира се, че го беше почувствал. Бяха всичко онова, което Атропос не беше.

— И независимо от всичко ще се опиташ да спреш Ед, така ли?

— Да — още по-неохотно отвърна Ралф.

— Тогава останалото не те интересува — спокойно заключи тя и го погледна право в очите. — То само заема излишно място в съзнанието ти. Създава излишна бъркотия.

Ралф знаеше, че е права, но се съмняваше, че може да се примири с горчивата истина. Сигурно трябва да доживееш седемдесет, за да осъзнаеш колко е трудно да надмогнеш възпитанието си. Беше човек, обучаван да бъде истински мъж още преди Адолф Хитлер да дойде на власт, и беше от поколението, дето на времето слушаше Х. В. Калтенборн и Андрюс Систърс — поколение мъже, които си падаха по коктейлите на лунна светлина и бяха готови да извървят два километра, за да си купят цигари „Кемъл“. Тези мъже почти не се вълнуваха от проблема кой работи в полза на доброто и кой — в полза на злото; важното бе да не позволяваш на всесилните да те минат. Да не се оставяш да те водят за носа. „Нима? — иронично попита Каролин. — Възхитена съм от умозаключенията ти. Само че ще ти открия една малка тайна, Ралф — това са глупости. Били са глупости още преди Глен Милър да излезе от мода, продължават да са глупости и сега. Идеята, не човек трябва да изпълни дълга си… все още е валидна, дори в наши дни. Запомни, че обратният път до рая е дълъг, миличък.“

Да. Пътят до рая действително бе много, много дълъг.

— Защо се усмихваш, Ралф?

Келнерката се появи с огромен поднос с ястия и му спести необходимостта да отговори. Едва сега забеляза, че на престилката й е закачена значка с надпис „ЖИВОТЪТ НЕ Е ИЗБОР“.

— Ще отидете ли на събранието довечера? — попита я Ралф.

— Там съм — отвърна тя и остави подноса на съседната маса, за си освободи ръцете. — Ще нося плакат и ще демонстрирам пред сградата.

— От „Приятелите на живота“ ли сте? — попита я Лоуис.

— А жива ли съм? — беше отговорът.

— Да, със сигурност изглеждате жива.

— Е, тогава автоматично ставам приятел на живота. Да убиеш създание, което един ден може да напише велико стихотворение или да измисли лекарство против СПИН или рак, за мене си е чисто и просто грешно. Та значи ще нося моя плакат и ше се постарая всички феминистки, които подкрепят Норма Камали, както и комунистките хубавичко да видят, че на него пише „УБИЙСТВО“. Те мразят тая дума. Забранено е да се използва по коктейлите и разните там благотворителни балове. Искате ли кетчуп, приятели?

— Не — каза Ралф.

Не можеше да откъсне очи от жената. Около нея бе започнало да се разстила бледозелено сияние — то като че ли изтичаше от порите на кожата й. Аурите се връщаха.

— Да не би да ми е пораснала втора глава или кво? — попита сервитьорката. Пусна балонче с дъвката и я премести с език.

— Зяпнал ви бях, нали? — попита Ралф и усети как се изчервява. — Извинете.

Тя сви едрите си рамене, с което предизвика лениво, удивително раздвижване в горната част на аурата си.

— Да ви кажа, гледам много-много да не се отплесвам с тия работи. Повечето време си върша работата и си държа устата затворена. Но не се и отказвам. Знаете ли откога марширувам около оная тухлена кланица, в горещи дни, когато задникът ти почва да се пържи, и в студени нощи, когато можеш да си замръзнеш като нищо?

Ралф и Лоуис поклатиха глави.

— От осемдесет и четвърта. Цели девет години. И знаете ли кое най ме дразни в защитниците на избора?

— Кое? — тихо попита Лоуис.

— Че това са същите ония, дето искат да се забранят оръжията, та хората да не се изтрепват; същите, дето казват, че газовите камери и електрическият стол са противоконституционни, защото са жестоко и необичайно наказание. Говорят такива работи, после отиват и подкрепят разни закони, позволяващи на докторите — на докторите! — да пъхат в утробите на жените вакуумни тръби и да разкъсват неродените им синове и дъщери на парченца. Ей това най ме вбесява.

Сервитьорката изрече всичко това (Ралф имаше чувството, че много пъти е държала подобна реч), без да повишава тон и без да дава ни най-малки външни признаци на гняв. Той я слушаше с половин ухо — по-голямата част от вниманието му беше съсредоточено върху бледозелената аура, която я обгръщаше. Всъщност не цялата беше бледозелена. В долната й част едно жълтеникавочерно петно се въртеше бавно като мръсно колело на каруца.

„Черният дроб — рече си Ралф. — Черният й дроб не е наред.“

— Нали не желаете наистина на Сюзан Дей да й се случи нещо лошо? — попита Лоуис, втренчила в келнерката тревожен поглед. — Изглеждате много симпатична и съм сигурна, че не таите кръвожадни мисли.

Жената въздъхна, при което от ноздрите й излязоха две струйки зелена мъгла.

— Не съм толкова симпатична, миличка. Повярвай ми, че ако Бог й направи нещо, първа ще извикам: „Да бъде волята Ти!“ Но ако някой откачен реши да я убие, това е друго нещо. Такива работи говорят лошо за нас, поставят ни на едно ниво с хората, които се опитваме да спрем. Лудите обаче са на друго мнение. Те са жокерите в колодата.

— Точно така — съгласи се Ралф.

— Май наистина не искам на оная жена да й се случи нещо лошо — продължи сервитьорката, — ама се страхувам, че наистина може да стане нещо. Обаче ако питате мен, вината си е само нейна. Пъха се между шамарите… а жените, дето се пъхат между шамарите, няма защо да се правят на много изненадани, че са отнесли някой и друг шамар.

5.

След дългата лекция Ралф вече не беше много сигурен дали ще хапне дори залък, но се оказа, че апетитът му не е повлиян от възгледите на келнерката за аборта и Сюзан Дей. Аурите му помагаха — храната никога не му се бе струвала по-вкусна, дори когато беше юноша и ядеше по пет-шест пъти на ден, стига да имаше възможност.

Лоуис не изоставаше, поне до някое време. Най-после отмести чинията с остатъците от пържените си картофи и последните две парченца бекон. Ралф продължи да се храни като маратонец, навлязъл в последната отсечка. Набоде парчето наденичка, натъпка я в устата си, преглътна и се отпусна на стола с дълбока въздишка.

— Аурата ти потъмня, Ралф. Но не зная дали това означава, че най-после си се нахранил като хората, или пък че ще умреш от неправилно храносмилане.

— Сигурно и двете. Пак ги виждаш, нали?

Тя кимна.

— Знаеш ли какво? В момента най-много ми се иска да подремна.

Сега, след като се беше стоплил и нахранил, безсънните пощи от последните четири месеца даваха своето отражение. Имаше чувството, че носи на плещите си огромен товар, а клепачите му тежаха, сякаш бяха намазани с цимент.

— Мисля, че това не е най-подходящият момент — тревожно каза Лоуис.

— Права си — съгласи се Ралф.

Тя понечи да повика сервитьорката и да поиска сметката, после отпусна ръка.

— Какво ще кажеш да се обадим на твоя приятел, полицая? Лийдекър, нали така се казваше? Дали ще се съгласи да ни помогне?

Ралф обмисли идеята внимателно, доколкото му позволяваше размътеното му съзнание, после неохотно поклати глава.

— Не бих рискувал. Какво ще му кажем, за да ни повярва и да не ни изпрати в лудницата? А това е само едната страна на проблема. Ако и той се намеси… но допусне грешка… положението може да се влоши още повече.

— Добре. — Лоуис махна на келнерката. — Ще караме със свалени стъкла на олдсмобила и ще спрем в „Дънкин Донатс“ да пием по едно кафе. Аз черпя.

Ралф се усмихна. Съзнаваше, че усмивката му е почти идиотска, че се хили като някой пияница.

— Да, госпожо.

Когато келнерката донесе сметката и я остави на масата, той забеляза, че значката вече я няма на престилката й.

— Слушайте — обърна се тя към него с такава настойчивост, която му се видя едва ли не болезнено трогателна, — съжалявам, ако съм ви засегнала. Дойдохте тук да закусвате, а не да слушате лекция.

— Не сте ни обидила — успокои я Ралф. Погледна към Лоуис, която кимаше в знак на съгласие.

Келнерката се поусмихна. — Много благодаря, че го казвате, но въпреки това ви се понатрапих. Друг път не бих го направила, ама днес следобед и ние имаме събрание и ще представям госпожа Далтън. Казаха ми, че разполагам с три минути — предполагам, че ви отнех горе-долу толкова.

— Точно така — каза Лоуис и я потупа поръката. — Наистина.

Този път усмивката на келнерката беше по-топла и по-истинска, но в мига, в който се обърна, приятното изражение на лицето на Лоуис се стопи. Тя гледаше жълтеникавочерното петно точно над десния хълбок на жената.

Ралф извади химикалката, която винаги носеше в джоба на сакото си, измъкна подложката под чинията си, обърна я и бързо започна да пише на гърба. Като свърши, извади портфейла си и пъхна една петдоларова банкнота под онова, което беше написал. Като дойде за бакшиша, сервитьорката положително ще открие бележката.

Взе сметката и я размаха пред Лоуис.

— Това е първата ни истинска среща, а май всеки сам ще си плаща. Ако й оставя петте долара, пак не ми достигат три. Моля те, само не ми казвай, че нямаш нито цент.

— Кой, аз, кралицата на покера от Лъдлоу Грейндж? Не ставай глупав, миличък.

Тя измъкна купчина омачкани банкноти от чантата си. Докато ровичкаше из тях за подходящата, Лоуис прочете какво бе написал на подложката:

„Госпожо:

Черният ви дроб не е наред и трябва веднага да се консултирате с лекаря си. Горещо ви препоръчвам довечера да не отивате в Административния център.“

— Глупаво е, знам — каза Ралф. Тя го целуна по връхчето на носа.

— Никога не е глупаво да се опитваш да помогнеш някому.

— Права си. Само че тя няма да повярва. Ще реши, че сме се раздразнили от значката и речта, дето дръпна. Че това, което съм написал, е просто чудачески начин да й го върнем.

— Сигурно можем да я убедим по друг начин.

Лоуис се втренчи в келнерката — тя стоеше до шубера към кухнята, пиеше кафе и разговаряше с готвача. През това време синьо-сивата й аура потъмня и се сви, превръщайки се в нещо като защитна капсула.

Не знаеше какво точно става… но го усещаше. Косъмчетата по врата му настръхнаха. „Лоуис се зарежда — помисли си той, — включва всички шалтери, задвижва турбините, и то за сметка на жена, която не е виждала никога през живота си, а вероятно няма и да види.“

След миг и сервитьорката го усети. Извърна се и ги погледна, сякаш я бяха извикали по име. Лоуис й се усмихна и помаха за поздрав, но като се обърна към Ралф, гласът й трепереше от напрежение.

— Почти… почти го узнах.

— Какво?

— Не зная. Онова, дето ми трябва. Ще дойде само след миг. Името й е Зоуи с „у“. Иди да платиш сметката. Отвлечи й вниманието. Постарай се да не гледа към мен, защото ме затруднява.

Той се подчини, макар че Зоуи непрекъснато се опитваше да надникне над рамото му към Лоуис. Първия път като вкара сметката в касовия апарат, сервитьорката я изкара $234, 20. Нетърпеливо натисна един бутон да изтрие написаното, а като вдигна очи към Ралф, беше пребледняла и изглеждаше разстроена.

— Какво й става на жена ви? — попита тя Ралф. — Извиних се, нали така? Тогава защо продължава да ме фиксира?

Ралф знаеше, че Зоуи не вижда Лоуис, защото той през цялото време се опитваше да застане така, че да се намира между двете, но знаеше, че Лоуис наистина я фиксира.

Опита се да се усмихне.

— Не зная какво…

Сервитьорката подскочи и раздразнено стрелна готвача с очи.

— Стига си блъскал тия тенджери! — кресна тя, въпреки че от кухнята долиташе единствено музиката от радиото. После отново се втренчи в Ралф. — Божичко, там отзад е като във Виетнам. Та ако може да кажете на жена си, че не е възпитано да…

— Да зяпа? Тя не зяпа. Наистина. — Ралф се отмести. Лоуис бе отишла до вратата и гледаше навън към улицата, обърнала гръб към тях. — Виждате ли?

Зоуи помълча няколко секунди, без да отделя поглед от Лоуис. Най-сетне пак се обърна към Ралф.

— Наистина. Виждам и сама. Така, а защо сега просто не си тръгнете?

— Разбира се — нали не ни се сърдите?

— Ами… не — каза Зоуи, но не го погледна.

Като отиде при Лоуис, видя, че аурата й си е възвърнала предишния вид, но е станала много по-ярка.

— Още ли се чувстваш уморена? — тихичко попита той.

— Не. В интерес на истината чувствам се прекрасно. Да вървим.

Той понечи да отвори вратата, но после се отказа.

— Взе ли химикалката ми?

— О, Боже, не съм — сигурно още е на масата. Ралф се върна да я вземе. Под неговата бележка Лоуис бе добавила с нанизани като мъниста правописни букви послепис:

„През 1989 сте родили бебе и сте го дали за осиновяване в Сейнт Ан, Провидънс, Роуд Айлънд. Идете на лекар, преди да е станало твърде късно. Зоуи. Не се шегуваме. Това не някакъв номер.“

— Майчице — каза Ралф, като се върна при нея. — та това ще я изплаши до смърт.

— Пет пари не давам, стига да отиде на лекар, преди да станало твърде късно.

Ралф кимна и двамата излязоха.

6.

— Тия работи за детето й — като проникна в аурата й ли ги разбра? — попита Ралф, докато пресичаха паркинга.

Лоуис кимна. Отвън цялата източна част на Дери беше огряна от ярка, разноцветна като калейдоскоп светлина. Тайнственото сияние се връщаше, но този път беше много по-силно отпреди — тайнствена светлина, която спираловидно се извива все по-нагоре, Ралф протегна ръка и докосна капака на колата си. Изпита чувството, че дъвче лепкав лакрицов бонбон против кашлица.

— Не мисля, че взех кой знае колко от нейната… от нейната енергия — рече Лоуис, — но все едно я погълнах цялата.

Ралф си припомни какво бе прочел наскоро в едно научно списание.

— Ако всяка клетка от тялото ни съдържа цялата информация за това как сме устроени, защо пък всяка частица от аурата да не съдържа цялата информация за това какво сме?

— Не звучи много научно.

— Май не.

Тя лекичко стисна ръката му и се усмихна.

— Но пък звучи вярно.

Той също се ухили в отговор.

— И ти имаш нужда от същото — продължи Лоуис. — Мисля си, че постъпваме нередно — все едно крадем — но ако не вземеш, мисля, че скоро ще останеш съвсем без сили.

— Ще го направя при първа възможност. Но в момента единственото, което искам, е да се доберем до „Хай Ридж“.

Ала като седна зад волана, ръката му потръпна, щом докосна ключа на двигателя.

— Ралф? Какво става?

— Нищо… всичко. Не мога да карам така. Ще се блъснем в първата телефонна кабина или пък ще влетим в нечия дневна.

Вдигна поглед към небето и видя една от ония огромни, праисторически птици — тази беше прозрачна и беше кацнала на една сателитна чиния на покрива на отсрещната сграда. Над прибраните й крила се виеше тъпичка, лимоненожълта мъглица.

„Наистина ли я виждаш? — искаше да знае част от съзнанието му. — Сигурен ли си, Ралф? Съвсем, съвсем сигурен ли си?“

„Да, виждам я. За щастие или за нещастие виждам я… но ако изобщо съществува момент, в който е подходящо да се виждат подобни неща, надали това е настоящият.“

Съсредоточи се и почувства, примигването дълбоко в себе си. Птицата изчезна като призрак. Топлата сияйна палитра, обагрила сутринта, започна да избледнява. Ралф забеляза как цветовете се смесиха и образуваха сияйната сиво-синя омара, която виждаше от деня, в който отиде с Джо Уайзър в „Изгрев, залез“ за по чаша кафе и пай, после и тя се стопи. Чувстваше се едва ли не смазан от необходимостта да се свие на кълбо и да заспи. Но вместо това задиша бавно и шумно, поемайки всеки дъх малко по-надълбоко в дробовете си, сетне превъртя ключа. Двигателят изрева, отново се появи и тракащият звук. Само че сега беше много по-силен.

— Какво е това? — попита Лоуис.

— Не зная — каза Ралф, но всъщност беше убеден, че повредата е сериозна. Най-сетне звукът поутихна и той включи на скорост.

— Побутни ме, ако видиш, че задрямвам.

— Разчитай на мен.