Стивън Кинг
Безсъние (20)

2.

Ралф отвори вратата в долния край на стълбището, надзърна в коридора на шестия етаж, увери се, че е празен, и придърпа Лоуис. Тръгнаха към асансьорите, но спряха пред стая, където отстрани на стената пишеше с яркочервени букви: „СЛУЖЕБЕН САЛОН“. Беше същото помещение, което бяха забелязали, докато летяха с Клото и Лахезис към покрива — на стените бяха окачени репродукции на Уинслоу Хоумър, върху котлона се мъдреше йенска каничка, грозното канапе беше на мястото си. В момента тук нямаше никого, но монтираният на стената телевизор работеше и тяхната стара приятелка Лизет Бенсън четеше сутрешните новини. Ралф помнеше деня, когато той, Лоуис и Бил седяха в дневната на Лоуис, хапваха макарони със сирене и гледаха Лизет Бенсън, която съобщаваше за инцидента с хвърлянето на кукли по сградата на „Грижи за жената“. Това се бе случило преди по-малко от месец. Изведнъж си помисли, че Бил Макгавърн никога повече няма да гледа Лизет Бенсън, нито пък ще забравя да заключи входната врата, и го обзе усещането за загуба, пронизващо като ноемврийски вятър. Не можеше да повярва напълно, още не можеше. Как можа Бил да си отиде толкова бързо и безцеремонно? „Направо щеше да се ужаси — каза си. — и то не само защото да получи инфаркт в коридора на болницата щеше да му се стори като проява на лош вкус. Щеше да го приеме и като глупав сценарий.“

Ала беше видял какво се случи с приятеля му, а Лоуис буквално усети как часовникът на смъртта отброява последните секунди на Бил. Това го наведе на мисълта за смъртния покров около Административния център и какво щеше да се случи там, ако не осуетят събранието. Отново тръгна към асансьора, но Лоуис го дръпна да се върне. Гледаше изумена телевизора.

— … ще се почувстват безкрайно облекчени, когато приключи митингът, на който ще говори феминистката и поддръжничката на правото на аборт Сюзън Дей — тъкмо казваше Лизет Бенсън, — това не се отнася само за полицейските служители. Очевидно защитниците на живота, както онези, поддържащи правото на избор, усещат напрежението, предизвикано от заплахата за конфронтация. Джон Къркланд на живо от Административния център в Дери ще ни каже нещо повече.

Бледият, сериозен мъж до Къркланд беше Дан Далтън. Значката на ризата му изобразяваше скалпел, насочен срещу свито в ембрионална поза детенце. Картинката беше обградена с червена окръжност и пресечена с червена диагонална лента. В далечината Ралф видя пет-шест полицейски коли и два телевизионни микробуса, единият от които с надписа „NBC“. Униформен полицай крачеше назад-напред по моравата и водеше две кучета на каишка — хрътка и немска овчарка.

— Точно така. Лизет, намирам се в Административния център, където настроението може да се опише като тревожно и изпълнено с безмълвна решителност. С мен е Дан Далтън, президент на организацията „Приятели на живота“, която се противопоставя с всички сили на речта на госпожа Дей. Господин Далтън, съгласен ли сте с подобно охарактеризиране на ситуацията?

— Че във въздуха витаят тревога и решителност? — попита Далтън. Усмивката му се стори на Ралф хем нервна, хем противна. — Да, може и така да се каже. Тревожим се, че Сюзън Дей, една от най-големите неосъдени престъпнички в тази държава, ще успее да прикрие онова, което се случва в Дери — убийството на дванадесет до четиринадесет безпомощни неродени деца всеки Божи ден.

— Но, господин Далтън…

— И — прекъсна го Далтън — сме решени да покажем на зрителите в цялата страна, че не искаме да бъдем послушни нацисти, че не се страхуваме да ни обвинят в политическа некоректност.

— Господин Далтън…

— Освен това сме решени да покажем на цялата нация, че някои от нас все още са способни да защитават идеите си и да изпълнят свещения дълг, който любящият Бог ни е…

— Господин Далтън, планират ли „Приятелите на живота“ някакво насилствено действие?

Тези думи му затвориха устата поне за миг и заличиха престорената му жизнерадост. В този миг Ралф направи потресаващо откритие — дълбоко в душата си Далтън беше уплашен до смърт.

— Насилие? — най-сетне проговори той. Изрече думата внимателно, сякаш имаше опасност да му пореже устата. — Боже мили, не. Приятелите на живота напълно отричат идеята, че две злини раждат едно добро. Смятаме да организираме масова демонстрация — в тази битка към нас се присъединяват поддръжниците на живота от Огьста, Портланд, Портсмут, че дори и от Бостън — но няма да има никакво насилие.

— А Ед Дипно? Можете ли да кажете нещо от негово име?

Устните на Далтън, които вече толкова се бяха свили, че приличаха на тегел, сега като че ли съвсем изчезнаха.

— Господин Дипно вече няма нищо общо с „Приятелите на живота“ — отвърна той. На Ралф му се стори, че долавя гняв в гласа му. — Нито пък Франк Фелтън, Сандра Маккей и Чарлс Пикъринг, в случай че се каните да попитате за тях.

Погледът, който Джон Къркланд отправи към камерата, беше бърз, но красноречив. Означаваше, че репортерът смята събеседника си за напълно откачен.

— Да не би да твърдите, че Ед Дипно и неговите съмишленици — съжалявам, не зная кои са те — са образували своя група против абортите? Нещо като отцепническа фракция?

— Ние не сме против аборта, ние сме за живота! — кресна Дан Далтън. — Има голяма разлика, но вие, репортерите, като че ли не можете да я проумеете!

— Значи не знаете къде се намира Ед Дипно или какво мисли да стори, ако изобщо има някакви планове.

— Не зная къде е, пет пари не давам нито къде е, нито за неговите… съмишленици.

„Само че те е страх — мислено отвърна Ралф. — А щом такъв самонидеян копелдак като тебе се страхува, то аз би трябвало да умирам от ужас.“

Далтън се врътна и се отдалечи. Къркланд очевидно реши, че не го е „изстискал“ докрай, тръгна след него.

— Но нима не е истина, господин Далтън, че като член на „Приятели на живота“ Ед Дипно беше подстрекател на няколко насилствени протеста, включително миналия месец, когато кукли, накиснати в чевена боя, бяха запращани по…

— Всичките сте от един дол дренки! — сопна се Дан Далтън. — Ще се моля за вас, приятелю.

После отмина с отривиста крачка.

За миг Къркланд го проследи с озадачен поглед, после се извърна към камерата.

— Опитахме се да се свържем с опонента на господин Далтън — Гретхен Тилбъри, която пое огромната част от работата по организирането на това събитие от страна на „Грижи за жената“ — но не можахме да я открием за коментар. Подочухме, че госпожа Тилбъри е в „Хай Ридж“, временен приют за пострадали жени, стопанисван и управляван от „Грижи за жената“. Очевидно тя и помощниците й са там за последно доуточняване на плановете за събранието в Административния център, което се надявали да протече мирно, без каквото и да било насилие.

Ралф погледна Лоуис и рече:

— Добре, сега поне знаем къде отиваме.

На екрана отново се появи образът на Лизет Бенсън.

— Джон, личи ли по нещо, че са възможни прояви на насилие в Административния център?

Зрителите отново видяха Къркланд, който се беше върнал на предишното си място пред полицейските коли. Той държеше пред камерата бяло листче, на което беше написано нещо.

— Ами, дежурните от частната служба за сигурност днес призори намерили стотици такива картички, разпилени пред сградата на центъра. Служител от охраната твърди, че забелязал автомобила, от който били хвърлени позивите. Бил стар модел кадилак, кафяв или черен. Не видял номера, но казва, че на задната броня имало лепенка „АБОРТЪТ Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, НЕ ИЗБОР“.

Отново се появи Лизет Бенсън с много заинтригувано изражение.

— Какво пише на тези картички, Джон?

Отново Къркланд.

— Ами, нещо като гатанка. — Той сведе поглед към картичката. — „Ако имате пистолет, зареден само с два патрона, и сте в една стая с Хитлер, Сталин и жена, която иска да прави аборт, какво ще направите?“ — Къркланд вдигна очи към камерата и добави: — Отговорът, напечатан от другата страна, гласи: „Стреляйте два пъти по жената.“

3.

— Умирам от глад — отбеляза Лоуис, докато Ралф насочи олдсмобила към рампите, които предполагаше, че водят навън… разбира се, ако не пропуснеше табелите с надпис „изход“. — Повярвай, изобщо не преувеличавам.

— И аз — отвърна той. — И като се има предвид, че не сме яли от вторник, това никак не е чудно. Ще закусим някъде на път към „Хай Ридж“.

— Имаме ли време?

— Ще намерим. Всеизвестно е, че гладният воин не може да се сражава.

— Сигурно е така, макар че не се чувствам като воин. Знаеш ли къде…

— Замълчи за миг, Лоуис.

Той спря колата и се заслуша. Изпод капака се чуваше хлопане, което изобщо не му се нравеше. Разбира се, бетонните стени на огромен гараж усилваха звуците, но все пак…

— Ралф? — нервно попита Лоуис. — Не ми казвай, че колата се е повредила. Да не си посмял, чу ли?

— Мисля, че всичко е наред — отвърна той и отново бавно подкара към изхода. — Май съм изгубил връзка със старата Нели, откакто се спомина Карол. Забравил съм какви звуци издава. Какво ме питаше?

— Дали знаеш къде се намира „Хай Ридж“.

Ралф поклати глава.

— Знам само, че е някъде в покрайнините на Нюпорт. Мисля, че пазят местонахождението му в тайна от мъжете. Надявах се да имаш повече информация.

Лоуис поклати глава.

— Никога не ми се е налагало до прибягвам до услугите на подобно заведение, слава Богу. Ще трябва да се обадим на тая Тилбъри. Запознал си се с нея при Хелън, тъй че предлагам да се опиташ да я убедиш. Сигурна съм, че ще ти повярва.

Тя хвърли към Ралф поглед, който му стопли сърцето — „Всеки, който има малко мозък в главата си, би се вслушал в тебе“, казваше той — но старецът поклати глава и промърмори:

— Бас държа, че днес приема телефонни разговори само от Административния център или пък от мястото, където е Сюзън Дей. — Той я стрелна с очи. — Знаеш ли, тая жена проявява невероятна смелост, като идва тук. Или пък е тъпа като галош.

— Сигурно е по малко и от двете. Ако не приема телефонни разговори, как тогава ще се свържем с нея?

— Слушай, през по-голямата част от онова, което Фей би нарекъл „истинския ми живот“, бях пътуващ търговец и се обзалагам, че още мога да бъда изобретателен, ако се наложи. — Спомни си за жената с оранжевата аура на информацията и се ухили. — А може би и убедителен.

— Ралф? — Гласът й беше уплашен.

— Кажи, Лоуис?

— Това много ми прилича на истински живот.

Той я потупа по ръката.

— Зная какво имаш предвид.

4.

От кабинката на платения паркинг надникна познато лице, озарено от позната широка усмивка, разкриваща липсата на пет-шест зъба.

— Еиииийй, Ралф, туй ти ли? Дявол го зел, ако не. Радост! Радост!

— Тригър? — колебливо попита Ралф. — Тригър Вашон?

— Той самият! — Тригър отметна кестенявия перчем от очите си, за да разгледа по-добре Лоуис. — И кое това цвете туканка? Знам отнякъде, да пукна, ако не знам!

— Лоуис Шаси — каза Ралф и измъкна билетчето за паркинг от сенника на колата. — Сигурно познаваше мъжа й, Пол…

— Дявол го зел, точно тъй! — провикна се Тригър. — През семсета или семсе и първа заедно воювахме двамцата съботно-неделно! Не било веднъж да затваряме кръчмата на Нан! Пресвета дево Марийо! И как Пол тия дни, госпожо?

— Господин Шаси почина преди малко повече от две години — отвърна Лоуис.

— О, по дяволите! Съжелявам. Страшен човек беше тоя Пол Шаси. Душа човек. Всички обичаха го. — Тригър изглеждаше толкова разстроен, сякаш му бяха съобщили, че нещастието се е случило днес сутринта.

— Благодаря, господин Вашон. — Лоуис си погледна часовника, сетне извърна очи към Ралф. Стомахът й изкъркори, сякаш да прекрати разговора.

Ралф подаде билета през отворения прозорец и в момента, в който човекът го взе, изведнъж се досети, че по печата ще проличи, че с Лоуис са тук от вторник вечер. Почти шейсет часа.

— Какво стана с химическото чистене, Триг? — припряно попита той.

— Аааа, ония ме исфърлиха. Не ти ли казах? Исфърлиха почти сички. Първо се отчаях, ама после миналия април се фанах тука и… ееей! При сички положения тука много по ми хресва. Имам си телевизорче за като няма много хора, никой не ми пибитка, та да потеглям в секундата, като светне зелено, или па да ме зафърлят там на Продълженеето. Сичките бързат да идат някъде, ама бързат, ти казвам, и що, хич не знам. И знайш ли кво шти кажа, Ралф — проклетият микробус беше по-студен от вещерски цици през зимата. Извинявайте, госпожо.

Лоуис не отвърна. Изучаваше дланите си с голям интерес. Междувременно Ралф проследи с облекчение как Тригър смачква билета и го захвърля в кофата за боклук, без изобщо да поглежда печата с датата и часа. После натисна някакво копче на касовия апарат и на екранчето се появи $0. 00.

— Боже, Триг, толкова мило от твоя страна — обади се Ралф.

— Ееей, дума не става — каза Тригър и тържествено натисна друг бутон, при което бариерата се вдигна. — Радвам се, че те видях. Ееее, ама помниш ли оня път на летището? Божке! По-горещо от ада беше и онея двамата юнаци само дет не се ступаха. После заваля. И даже град имаше. Ти вървя пеш и аз откарах те до вас. И оттогава те виждал само един-два пъти. — Той се вгледа по-внимателно в Ралф. — Ама сега изглеждаш сто пъти хубав, Ралфи, честно слово. Леле, направо не ти давам повече от петдесет и пет. Радост!

— Е, само дето се чувствам малко по-възрастен — отвърна Ралф. — Слушай, Триг, радвам се, че те видях, но трябва да…

— По дяволите — произнесе Тригьр с отнесен поглед. — Имах да ти казвам нещо, Ралф. Поне тъй си мисля. За оня ден. Божке, не съм ли проста стара тиква!

Ралф нетърпеливо изчака още миг, подтикван от любопитството.

— Е, не се тревожи, приятел. Беше толкова отдавна.

— Какво, по дяволите… — питаше се Тригьр. Втренчи се в тавана на малката будка, сякаш отговорът бе написан там.

— Ралф, трябва да вървим — подкани го Лоуис. — И не само заради закуската.

— Да. Права си. — Той пак подкара бавно олдсмобила. — Ако се сетиш, Триг, обади ми се. Номерът ми го има в указателя. Радвам се, че се видяхме.

Тригьр Вашон не обърна внимание на тези думи — всъщност сякаш изобщо не забелязваше Ралф.

— Дали беше нещо, дет сме го видяла? — питаше той тавана. — Или дет сме го направили? Леле Боже!

Продължаваше да седи в будката и да чеше врата си, когато Ралф зави наляво и насочи автомобила по Хоспитъл Драйв към ниското тухлено здание на „Грижи за жената“.

5.

Пред сградата имаше само един човек от охраната, а демонстрантите липсваха. Отсъствието им накара Ралф да си припомни приключенските филми за джунглата, които беше гледал като млад, и особено онзи момент, когато туземците престават да бият тъпаните си, а главният герой — Джон Хол или Франк Бък — се обръща към помощника си и казва, че това хич не му харесва, че е прекалено тихо. Пазачът измъкна папката изпод мишницата си, присви очи по посока на олдсмобила и записа нещо — навярно регистрационния номер. После бавно се запъти към тях по осеяната с листа алея.

В този ранен утринен час паркингът беше почти празен. Ралф спря колата, слезе, заобиколи до другата врата и я отвори като истински кавалер.

— Какво смяташ да правиш? — попита Лоуис, поемайки ръката му на слизане от колата.

— Сигурно ще трябва да приложим някоя хитрост, но не бива да се увличаме. Съгласна ли си?

— Да. — Докато пресичаха, тя нервно приглади предницата на палтото си, после озари човека от охраната с мегаватова усмивка.

— Добро утро, господин полицай.

— Добрутро. — Той си погледна часовника. — Май вътре са само чистачката и администраторката.

— Точно администраторката искаме да видим — отвърна Лоуис и Ралф изумено повдигна вежди. — Леля й Симон помоли да й предадем нещо. Много е важно. Просто кажете, че я търси Лоуис Шаси.

Полицаят се позамисли, сетне кимна към вратата.

— Няма нужда. Можете и сама да й го предадете, госпожо.

Лоуис се усмихна по-ослепително от всякога и рече:

— Ще ни отнеме само две секунди, нали, Нортън?

— По-скоро секунда и половина — съгласи се Ралф.

Като отминаха полицая и доближиха зданието, той се наведе към нея и промърмори:

— Нортън? Боже мили, откъде ти хрумна това тъпо име?

— Изтърсих първото, което ми дойде наум. Сигурно съм си мислела за „Меден месец“ — Ралф и Нортън, не помниш ли?

Две от вратите бяха заключени, но онази в левия край на зданието се оказа отворена и те влязоха през нея. Ралф стисна ръката на Лоуис, тя също стисна неговата. В същия миг усети как се концентрира, как волята и съзнанието му се изострят. Светът сякаш стана по-ярък.

Фоайето беше показно семпло. Плакатите по стените бяха най-вече от ония, дето чуждестранните туристически агенции разпращат по целия свят. Единственото изключение беше плакатът, който висеше отдясно на рецепцията — голяма черно-бяла снимка на млада жена с широка рокля. Тя седеше на високо столче с чаша мартини в ръка. „КОГАТО СИ БРЕМЕННА, НИКОГА НЕ ПИЕШ САМА!“ — пишеше отдолу. По нищо не личеше, че в помещението или помещенията зад тази скромна приемна се правеха аборти по желание на пациентката.

„Е — рече си Ралф, — ти какво очакваш? Реклами? Или фотографии на отстранени зародиши в кофа за смет, окачени сред изгледите от остров Капри и италианските Алпи? Я слез на земята, приятел.“

Отляво една едра жена, прехвърлила четиридесетте, бършеше повърхността на стъклена маса — до нея имаше малка количка с най-различни препарати, четки и парцали. Тя беше обвита от тъмносиня аура, обсипана с черни точки, които се трупаха като чудновати насекоми там, където бяха сърцето и белите й дробове, и гледаше новодошлите с неприкрито подозрение.

Наблизо друга жена ги наблюдаваше внимателно, макар и без подозрителността на чистачката. Ралф я позна — беше я видял по телевизията в деня на демонстрацията с куклите. Племенницата на Симон Кастингуей беше тъмнокоса и изглеждаше страхотно дори в този ранен час. Седеше зад сивото метално бюро, което някак подчертаваше красотата й, обвита от горскозелена аура, която подсказваше отлично здраве. В единия край на бюрото стоеше ваза от оловен кристал, в която бяха натопени есенни цветя.

Тя им се усмихна чаровно, без по нищо да личи, че е познала Лоуис, после посочи към часовника на стената.

— Работното време започва в осем, а и не мисля, че днес ще сме в състояние да ви помогнем. Лекарите ги няма — формално доктор Хамилтън е на смяна, но не вярвам, че ще ви приеме. Много сме заети — това е велик ден за нас.

— Зная — каза Лоуис и отново лекичко стисна ръката на Ралф. Той долови за миг гласа й в съзнанието си; беше съвсем слао — като при лоша презокеанска телефонна връзка — но се чуваше:

[Не мърдай, Ралф. Под бюрото й…]

Сетне му изпрати изображение, което изчезна само миг, след като Ралф го зърна. Подобен род комуникация беше много по-ефективна на другите нива, но онова, което видя, му бе достатъчно. Едната ръка на Барбара Ричардс беше под бюрото, от вътрешната страна на което имаше бяло копче. При най-малкия признак за странно поведение тя щеше да натисне това копче. В резултат щеше да приетите човекът от охраната, последван от повечето полицаи в Дери.

„А мен ме наблюдава още по-недоверчиво, защото съм мъж“ — рече си той.

Лоуис се приближи до рецепцията и в този миг на Ралф му хрумна тревожна мисъл: предвид на общественото настроение в Дери подобна полова дискриминация — несъзнателна, но съвсем действителна — би станала причина тази красива чернокоса жена да пострада, дори да бъде убита. Спомни си думите на Лийдекър, че един от помощниците на Ед бил от женски пол. „Сивкава кожа — беше казал. — много пъпки, очила с такива дебели стъкла, че очите й приличат на пържени яйца.“ Името й бе Сандра някоя си. Та ако тази Сандра се доближи до бюрото на госпожа Ричардс, както Лоуис се приближава сега, и първо отвори чантата си, после заровичка из нея, дали жената с горскозелената аура ще натисне скритото копче на алармата?

— Сигурно не ме помниш, Барбара — тъкмо казваше Лоуис, — защото не сме се виждали, откакто беше в колежа и излизаше с онова момче, Спаркмайер…

— Боже мили, Лени Спаркмайер, от години не съм се сещала за него — каза Барбара и се позасмя смутено. — Но вас ви помня. Казвате се Лоуис Деланси. Играехте покер с леля Симон. Още ли се събирате?

— Шаси, не Деланси. Да, още играем. — Лоуис изглеждаше доволна, че Барбара я помни, и Ралф се надяваше, че няма да забрави защо са тук. Нямаше защо да се тревожи. — Слушай, Барбара, леля ти ми даде бележка за Гретхен Тилбъри. — Тя извади листче от чантата си. — Ще бъдеш ли така добра да й предадеш това?

— Много се съмнявам, че днес ще мога дори да се свържа по телефона с Гретхен — отвърна младата жена. — Заета е като всички нас, дори повече.

— Не се и съмнявам — Закачливият смях на Лоуис прозвуча изумително правдоподобно. — И без това това не е много спешно. Просто нейната племенница е получила пълна стипендия от университета в Ню Хампшър. Забелязала ли сте колко по-настоятелни са хората, когато трябва да се свържат с някого, за да му предадат лоши известия? Не е ли странно?

— Май да — отговори Ричардс и посегна да вземе сгънатото листче. — При всички положения с удоволствие ще предам на Гретхен…

Лоуис я сграбчи за китката. Блесна сива светлина — толкова ярка, че Ралф присви очи, за да не ослепее — и се плъзна по ръката на жената към раменете и шията й. Изви се за миг около главата й като ореол, после изчезна.

„Не, не е изчезнала — рече си Ралф. — Не е изчезнала, а е проникнала вътре.“

— Какво беше това? — подозрително попита чистачката. — Какъв беше тоя трясък?

— От ауспуха на някаква кола — отвърна Ралф.

— Хм. Проклети мъже, мислят, че всичко знаят. Чу ли трясъка, Барби?

— Да — каза Ричардс. Гласът й прозвуча съвсем нормално, а Ралф знаеше, че чистачката не може да види перленосивата мъгла, която струи от очите й. — Мисля, че е прав, но все пак би ли отишла да питаш Питър? Трябва да внимаваме.

— И още как, дявол го взел — отвърна чистачката. Остави настрана флакона с препарата за стъкла, пресече фоайето (пращайки последен смръщен поглед на Ралф, който сякаш казваше: „Абе, дърт си, ама все пак си оставаш мъж и не мога да ти имам доверие“) и излезе.

В мига, в който затвори вратата, Лоуис се наведе над бюрото и промълви:

— Барбара, с приятеля ми трябва да говорим тази сутрин с Гретхен. Лично.

— Няма я тук. В „Хай Ридж“ е.

— Кажи ни как да стигнем дотам.

Погледът на Ричардс се зарея към Ралф. Сивкавите й очни яоълки без зеници му се сториха безкрайно ужасяващи. Сякаш гледаше антична статуя, която някак си бе оживяла. Тъмнозелената й аура също бе избледняла.

„Не — разсъди той. — Просто сивата аура на Лоуис временно я е затъмнила, нищо повече.“

Лоуис светкавично се огледа и проследи погледа на Барбара Ричардс, сетне отново се обърна към нея.

— Да, мъж е, но всичко е наред. Гарантирам ти. Никой от нас не крои нещо лошо на Гретхен Тилбъри, нито пък на жените в „Хай Ридж“, но непременно трябва да говорим с нея, тъй че ни кажи как да стигнем дотам.

Тя отново докосна ръката на Ричардс и към лакътя й отново се плъзна сив блясък.

— Не й прави нищо — каза Ралф.

— Няма, но тя ще трябва да ни каже. — Лоуис се приведе още по-близо. — Къде е? Хайде, Барбара.

— Излизате от Дери по шосе 33 — това е старият път за Нюпорт. След петнадесетина километра отляво ще видите голяма къща от червени тухли. Зад нея има два хамбара. Хващате първата отбивка вляво след…

Чистачката се върна.

— Питър не е чул…

Млъкна внезапно, сякаш не й хареса как Лоуис се е надвесила над бюрото на приятелката й или пък се изплаши от зареяния й поглед.

— Барбара? Добре ли…

— Мълчи — дружелюбно изрече Ралф. — Не им пречи да разговарят.

После хвана ръката на чистачката над лакътя, при което усети мигновен, но мощен изблик на енергия. В миг всички цветове заблестяха още по-ярко. Разбра, че чистачката се казва Рейчъл Андерсън. Била е женена за някакъв човек, който много я биел, но преди осем години изчезнал. Сега тя имаше кучето си и приятелките си от „Грижи за жената“ и това й бе достатъчно.

— О, разбира се — със сънен, замислен глас отвърна Рейчъл Андерсън. — Те разговарят, а Питър каза, че всичко е наред, тъй че може би е най-добре да млъкна.

— Каква прекрасна идея — каза Ралф, все още леко придържайки я над лакътя.

Лоуис се огледа, за да се увери, че Ралф владее положението, после пак се обърна към Барбара Ричардс.

— Свиваме наляво след къщата с двата хамбара. Добре, дотук запомних. После?

— Ще излезете на черен път, който се изкачва по висок хълм — около два километра и половина — и свършва пред бяла селска къща. Това е „Хай Ридж“. Има най-прекрасната гледка…

— Няма съмнение — прекъсна я Лоуис. — Барбара, толкова се радвам, че те видях. Сега с приятеля ми…

— И аз се радвам, Лоуис — отвърна Ричардс с безизразен глас.

— С приятеля ми си тръгваме. Всичко е наред.

— Добре.

— Не е необходимо да запомниш случилото се.

— Съвсем не.

Лоуис се поизвърна, после отново се пресегна и грабна листчето, което беше извадила от чантата си. То беше паднало на бюрото, когато сграбчи жената за китката.

— Защо не продължиш работата си, Рейчъл? — попита Ралф чистачката. Внимателно освободи ръката й, готов веднага да я сграбчи отново, ако тя реши да се съпротивлява.

— Да, май сте прав — отвърна тя с много по-приятелски тон. — Искам да свърша до обед тук, за да мога да ида в „Хай Ридж“ и да им помогна с лозунгите. — Запъти, се към количката си, а Лоуис се присъедини към Ралф. Изглеждаше едновременно удивена и потресена.

— Ще се оправят, нали, Ралф?

— Да, сигурен съм, че ще се оправят. А ти добре ли си? Нали не се каниш да припадаш или нещо такова?

— Добре съм. Запомни ли откъде трябва да минем?

— Разбира се — тя говореше за онова място, където преди бяха овощните градини на Барет. Всяка есен с Каролин ходехме там да берем ябълки и да си купуваме сайдер, докато Барет го продаде в началото на осемдесетте. И като си помислиш само, че това е „Хай Ридж“…

— Остави удивлението за по-късно, Ралф — наистина умирам от глад.

— Добре. Между другото, откъде взе бележката? Какво пишеше на нея?

Тя се поусмихна закачливо и му я подаде. Беше сметката й за електричество за септември.

6.

— Предадохте ли съобщението? — попита ги полицаят, като излязоха от сградата и закрачиха по алеята.

— Да, благодаря — отвърна Лоуис и пак включи мегаватовата усмивка. Въпреки това продължи да върви, силно стискайки ръката на Ралф. Знаеше какво й е — самият той нямаше представа колко дълго ще мълчат двете жени, както им бяха внушили.

— Добре — каза човекът от охраната и ги съпроводи до края на алеята. — Днешният ден ще бъде много, много дълъг. Ще се радвам, когато свърши. Знаете ли колко полицаи ще има тук от пладне до полунощ? Дванадесет. И това е само тук. В Административния център ще има над четиридесет души, като не броим градската полиция.

„И с нищо няма да помогне“ — мислено добави Ралф.

— И за какво? За да може някаква наперена фуста да се прави на много умна. — Той погледна Лоуис, сякаш очакваше да бъде обвинен в сексизъм, но тя отново лъчезарно му се усмихна.

— Надявам се всичко да мине наред при вас, господин полицай — каза Ралф, а после преведе Лоуис през улицата до олдсмобила.

Включи двигателя и старателно направи обратен завой, очаквайки я Барбара Ричардс, я Рейчъл Андерсън, я двете, да се втурнат навън с обезумели очи, посочвайки го. Най-сетне насочи колата в правилната посока и облекчено въздъхна. Лоуис го погледна и кимна с разбиране.

— Мислех, че имам опит да омайвам клиентите — обади се Ралф, но, Бога ми, никога не съм виждал подобно представление.

Лоуис скромно се усмихна и преплете пръсти в скута си.

Тъкмо приближаваха към закрития паркинг на болницата, когато от кабинката изхвръкна Тригьр и заразмахва ръце. Първата мисъл на Ралф беше, че в крайна сметка няма да се измъкнат безнаказано — човекът от охраната е надушил нещо съмнително и е позвънил или се е свързал по радиостанция с Тригьр да ги спре. После забеляза онова, което Тригьр размахваше. Беше стар и много опърпан портфейл. При всяко помахване се отваряше и затваряше като беззъба уста.

— Не се безпокой — промълви Ралф и намали скоростта. — Не зная какво иска, но съм почти сигурен, че няма проблем. Поне засега.

— Пет пари не давам какво иска. Аз искам единствено да се махаме оттук и да хапнем нещо. Ако започне да ти показва риболовните си снимки, Ралф, аз ще настъпя газта.

— Така да бъде — каза Ралф, знаейки прекрасно, че Тригьр няма да му показва никакви снимки. Още не всичко му беше ясно, но в едно бе убеден — нищо не се случваше току-тъй. Вече не. Това беше отмъщаваща Цел. Спря до Тригьр и натисна копчето за стъклото, което се смъкна, скимтейки недоволно.

— Еииий, Ралф! — извика Тригьр — Мислех, съм те изпуснал!

— Какво има, Триг? Бързаме…

— А-ха, добре, ще ви взема няма и секунда. Ей го тук, в портмонето ми, Ралф. Божке, тук си пазя всичките хартийки и нищо не се губи.

Разтвори стария портфейл и Ралф видя няколко смачкани банкноти, отделения за снимки (и да пукне, ако на една от тях не мерна Тригьр с огромен костур в ръка) и поне над четиридесет визитки, повечето от които смачкани. Тригьр ги запрехвърля с бързината на опитен банков касиер, който брои банкноти.

— Ей Боже, никога не ги фърлям тия работи. Страшни са да си записва човек по тях, по-добре от тефтер. Само секунда… една секундичка, ох, дяволско нещо, къде ще да си?

Лоуис изгледа Ралф нетърпеливо, тревожно и посочи улицата. Той не обърна внимание нито на жеста, нито па погледа. Нещо странно го пробождаше в гърдите. Спомни си как посяга с показалец и рисува нещо върху замъгленото предно стъкло на микробуса на Триг преди петнадесет месеца.

— Ралф, помниш ли шала, дето носеше Ед оня ден? Бял, с червени драскулки по него?

— Да, спомням си. — „Лизач — бе казал Ед на едрия човек. — Чукал си майка си, после си я лизал.“ Да, помнеше шала — разбира се, че го помнеше. Само че червените драскулки не бяха декоративна шарка, а идеограма или идеограми. Стомахът го сви при мисълта, че Тригьр може да престане да ровичка из визитките си. Подозираше за какво става дума. Всъщност знаеше.

— Беше ли във войната, Ралф? — попита Тригьр. — В голямата? Номер две?

— В известен смисъл. Изпратиха ме в Тексас. В началото на четирийсет и пета прелетях океана, но през цялото време бях в тила.

Тригьр кимна.

— Значи бил си в Европа. В Тихия океан и без това нямаше никакъв тил, поне накрая.

— В Англия — продължи Ралф. — После в Германия.

Онзи продължаваше да кима доволно.

— Ако си бил в Тихия, щеш да знаеш, че онова на шала не на китайски.

— На японски беше, нали? Нали, Триг?

Тригьр кимна. В едната си ръка държеше картичката, която най-сетне беше измъкнал от портфейла си. На гърба й Ралф видя подобие на двойния символ, който бяха видели върху шала на Ед — двойният символ, който той самият беше нарисувал на замъгленото стъкло на микробуса.

— За какво говорите? — попита Лоуис, но вече не нетърпеливо, а уплашено.

— Трябваше да се досетя още тогава. — Ралф дочу собствения си ужасен глас. — Трябваше да се досетя още тогава.

— Какво да си се досетил? — Лоуис сграбчи ръката му и го разтърси. — Какво да си се досетил?

Той не отвърна. Сякаш насън протегна ръка и взе картичката. Тригьр Вашон вече не се усмихваше, а тъмните му очи бяха втренчени в Ралф със сериозна загриженост.

— Прерисувах го, преди да се стопило от стъклото — каза той, — щото знаех, че съм го виждал и преди, а докат се прибера вкъщи оная вечер, се сетих и къде. Големият ми брат, Марсел, прес последната година от войната се би в Тихия океан. Едно от нещата, които донесе, кат се върна, беше шал със същите такива драсканици, също такива червени. Питах го, просто да съм сигурен, и той го написа на тая картичка. — Тригьр посочи визитката. — Мислех да ти кажа веднага, щом те видя пак, ама бях забравил, та чак днеска се сетих. Радвам се, че най-после се сетих, ма като те гледам сега, май най-добре да не се бях сещал.

— Не, няма нищо.

Лоуис взе визитката.

— Какво е това? Какво означава?

— После ще ти кажа. — Ралф посегна към скоростния лост. Сърцето му тежеше като камък в гърдите. Лоуис се взираше в символите на гърба на картичката и Ралф успя да види предната страна. Там пишеше „Р. Х. ФОСТЪР, УЕЛС & ДРАЙ-УЕЛС“. Отдолу по-големият брат на Тригьр беше изрисувал с черни печатни букви една-единствена дума.

КАМИКАДЗЕ.