Стивън Кинг
Безсъние (10)

1.

На стената на стаичката, която служеше за кабинет на детектив Джон Лийдекър, имаше филмов плакат, вероятно купен за два-три долара от някоя видеотека. На него беше изобразен слонът Дъмбо, а вълшебните му уши бяха наострени. На лицето му беше залепена снимка на Сюзан Дей, а отдолу някой бе нарисувал пътен знак с надпис „ДЕРИ 250“.

— Очарователно — коментира Ралф. Лийдекър се засмя.

— Не е много редно в политическо отношение, нали?

— Меко казано — отговори Ралф, като се чудеше как би го изтълкувала Хелън.

Беше два и петнайсет в един облачен и мразовит понеделник и двамата току-що бяха дошли от Областния съд, където Ралф даде показания във връзка с инцидента с Чарли Пикъринг. Разпитва го помощник-прокурорът — млад човек, на когото още не му беше поникнала брада.

Лийдекър го придружи, както обеща, седна в ъгъла и не каза нищо. Донесе му и кафе, но течността от автомата в приемната в полицейския участък беше неприятна на вид. Ралф предпазливо пийна от кафето и с облекчение установи, че вкусът му е малко по-добър.

— Захар? Сметана? — попита детективът. — Пистолет да го застреляш?

Ралф се усмихна и поклати глава.

— Не е лошо… макар че може би не трябва да вярваш на преценката ми. От лятото пия само по две чаши на ден и всяко кафе ми се струва хубаво.

— И аз съм така с цигарите. Колкото по-малко пуша, толкова повече ми се услаждат. Порокът е гадно нещо.

Той извади кутийка с клечки за зъби, взе една и я пъхна в ъгълчето на устата си. После сложи чашата с кафето върху компютъра, приближи се до плаката с Дъмбо и започна да маха кабърчетата в ъглите.

— Не го прави заради мен — каза Ралф. — Кабинетът е твой.

— Грешиш.

Лийдекър внимателно отлепи старателно изрязаната снимка на Сюзан Дей, смачка я на топка и я хвърли в кошчето за боклук. После нави на руло плаката.

— Така ли? Защо тогава името ти е на вратата?

— Името е моето, но кабинетът принадлежи на теб и на останалите данъкоплатци, Ралф. Както и на всеки репортер с видеокамера, който случайно влезе тук. Покажат ли този плакат по новините, ще си имам големи неприятности. Забравих да го сваля от стената, когато си тръгвах в петък вечерта, и не съм идвал тук в събота и неделя — нещо, което ми се случва много рядко.

— Предполагам, че не си го закачил ти — каза Ралф и премести някакви книжа, за да седне на единствения друг стол в малкия кабинет.

— Не. Някои от колегите ми бяха организирали увеселение в петък следобед. Имаше всичко — торта, сладолед и подаръци. — Лийдекър зарови в бюрото си и извади ластиче. Стегна го около навития на руло плакат, погледна го насмешливо и го хвърли в кошчето. — Получих комплект гащета с изрязана предна част, кутийка вагинален гел с аромат на ягоди, пакетче брошури против абортите, в което имаше и една комична книжка, озаглавена „Нежеланата бременност на Денис“ и онзи плакат.

— Рожден ден ли имаше?

— Не — отговори Лийдекър, изпука с кокалчетата на пръстите си, въздъхна и погледна към тавана. — Момчетата празнуваха новата ми задача.

Ралф видя бледи проблясъци на синьо сияние около лицето и раменете му, но в случая не се наложи да се опитва да ги разгадава.

— Сюзан Дей, нали? Възложили са ти да я охраняваш, докато е в града.

— Позна. Е, щатската полиция също ще бъде тук, но в случаи като този те се придържат повече към регулиране на уличното движение. Може да има хора и от ФБР, обаче те обикновено стоят настрана, снимат и си показват тайния знак на клуба.

— Тя има лична охрана, нали?

— Да. Не знам колко са и дали ги бива. Тази сутрин говорих с шефа им. Беше много точен, но ще трябва да сложим и наши момчета. Петима, според заповедите, които получих в петък. Аз и още четирима, които ще се явят доброволно веднага щом им наредя. Целта е… Чакай малко… Това ще ти хареса… — Лийдекър прерови книжата на бюрото си, намери листа, който търсеше, и го вдигна. — Да се осигури силно присъствие и отлична видимост.

Остави листа и се ухили, но не много весело.

— С други думи, ако някой се опита да застреля онази кучка или да я напръска с киселина, искаме Лизет Бенсън и другите репортери поне да заснемат факта, че сме били там.

— Как е възможно да мразиш някого толкова силно, след като дори не го познаваш?

— Ненавиждам я, Ралф. Виж какво, аз съм католик, майка ми също беше католичка и децата ми — ако някога имам такива — ще бъдат католици. Това е страхотно. Да бъдеш католик е чудесно. Дори мога да ям месо в петък. Но ако мислиш, че подкрепям идеята абортите да станат отново незаконни, дълбоко грешиш. Аз съм католик, ала разпитвам мъжете, които бият децата си с гумени маркучи или ги блъскат по стълбите, след като цяла нощ са пили хубаво ирландско уиски и са станали сантиментални към майките им.

Бръкна в пазвата си и извади малък златен медальон.

— Мария, майката на Исус. Нося го от тринайсетгодишен. Преди пет години арестувах един тип, който имаше същия медальон. Беше сварил двегодишния си доведен син. Не те лъжа. Сложил на печката голяма тенджера и когато водата завряла, хванал детето за глезените и го пуснал вътре, сякаш е омар. И то само защото момченцето се напишквало в леглото. Видях трупа и трябва да ти кажа, че след такова нещо снимките на абортите с вакуум, които задниците от „Право на живот“ обичат да показват, изглеждат направо прекрасно.

Гласът на детектива започна леко да трепери.

— Най-ясно си спомням как онзи тип плачеше, стискаше медальона на Светата Дева и повтаряше, че иска да се изповяда. Накара ме да се гордея, че съм католик, Ралф… а що се отнася до папата, смятам, че той няма право на мнение, докато не отгледа дете или поне една година не се грижи за ненормални бебета.

— Добре. Какъв е проблемът ти със Сюзан Дей?

— Бунтува шибаните духове — извика Лийдекър. — Идва в моя град и аз трябва да я охранявам. Чудесно. Разполагам със способни хора и ако ми провърви, мисля, че ще я изпратя по живо, по здраво, но какво ще стане преди това? А после? Мислиш ли, че й пука? Смяташ ли, че шефовете на „Женска солидарност“ дават пукната пара за страничните ефекти?

— Не знам.

— Привържениците на „Женска солидарност“ не са по-малко склонни към насилие, отколкото „Приятели на живота“ и не се различават много от тях по отношение на важните въпроси. Знаеш ли за какво всъщност ставаше дума, когато започна всичко това?

Ралф се опита да си спомни първия разговор с Хамилтън Девънпорт за Сюзан Дей. За миг всичко се върна в паметта му, но после изчезна. Безсънието отново спечели. Той поклати глава.

— За най-обикновени местни регулационни разпоредби — каза Лийдекър и се изсмя с отвращение и презрение. — Страхотно, а? В началото на лятото двама от нашите по-консервативни градски съветници, Джордж Танди и Ема Уийтън, написаха петиция до зоналния комитет с искане да преразгледа района, в който се намира „Женска солидарност“. Идеята им беше да направят така, че клиниката да престане да съществува. Схващаш ли?

— Разбира се.

— Аха. И така, привържениците на „Право на избор“ канят Сюзан Дей да дойде в града и да изнесе реч, за да им помогне да поведат война със защитниците на живота. Единственият проблем е, че последните не са имали възможността да регулират район 7 и хората от „Женска солидарност“ са знаели това. По дяволите, една от директорките им, Джун Холидей, е в Градския съвет. Тя и онази кучка Уийтън се плюели, когато се разминавали в коридора… Преразглеждането на въпроса с район 7 беше химера още от самото начало, защото всъщност „Женска солидарност“ е болница като градската, която се намира на един хвърлей място. Променят ли регулационните закони, за да забранят „Женска солидарност“, трябва да направят същото с една от трите болници в Дери Каунти — третият по големина окръг в щата Мейн. Това никога няма да се случи, но всичко е наред, защото въпросът не е там. Важното е всеки да отстоява позицията си до край. А за повечето привърженици на свободния избор — да докажат, че са прави.

— Не те разбирам.

— Не е достатъчно една жена да влезе там и да се отърве от досадната рибка в корема си винаги когато пожелае. „Право на избор“ искат спорът да приключи. Държат хора като Дан Далтън да признаят, че те са прави, а това никога няма да стане. По-скоро арабите и евреите ще решат, че всичко е било грешка, и ще хвърлят оръжията. Аз съм „за“ правото на жената да прави аборт, ако действително се налага, но ми се повръща от отношението на „Право на избор“ — мислят се за непогрешими. Те са новите пуритани. Хора, които мислят, че ако не разсъждаваш като тях, ще отидеш в ада… Само дето смятат, че това е място, където единствената музика, която можеш да слушаш, е народната, а единствената храна — пилешката пържола.

— Явно си много огорчен.

— Опитай се три месеца да седиш върху буре с барут и ще видиш как ще се почувстваш. Кажи ми, мислиш ли, че Пикъринг щеше да ти забие ножа, ако не бяха „Женска солидарност“, „Приятели на живота“ и Сюзан Дей?

Ралф привидно се замисли по въпроса, но всъщност наблюдаваше ореола на Джон Лийдекър. Сиянието беше тъмносиньо, но краищата бяха обагрени в бързо променяща се зеленикава светлина. Именно периферията привлече вниманието му. Мислеше, че има представа какво означава оттенъкът.

— Предполагам, че нямаше.

— И аз. Раниха те в една война, чийто изход е предопределен, Ралф. И няма да бъдеш последният. Но ако отидеш при хората от „Право на избор“ или при Сюзан Дей и им покажеш превръзката и кажеш: „Това е отчасти по ваша вина, затова, поемете я“, те ще вдигнат ръце и ще извикат: „О, не, Божичко, съжаляваме, че са те ранили, Ралф. Ние мразим насилието, но вината не е наша. «Женска солидарност» трябва да функционира, на барикадите ни трябва да има хора и ако е необходимо, ще се пролее малко кръв.“ Но цялата работа не е заради „Женска солидарност“ и това ме вбесява. Тук става дума за…

— Абортите.

— Не, по дяволите. В щата Мейн и съответно в Дери правото на аборт е осигурено, независимо какво ще каже в петък вечерта Сюзан Дей. Главният въпрос е кой отбор е най-добрият. И на чия страна е Господ. Кой е прав. Иска ми се всички да запеят „Ние сме шампионите“ и да се напият.

Ралф отметна назад глава и се засмя. Лийдекър също.

— Затова ти казвам, че са задници. Но наши. Може и да ти звучи смешно, но не се шегувам. „Женска солидарност“, „Приятели на живота“, „Хляб наш насъщен“… Всички са наши, от Дери, и аз искам да се грижа за своя град. Ето защо поех задачата и ще я изпълня. Но ще трябва да ми простиш, че не съм толкова запален по идеята да охранявам някаква дългокрака красавица от Ню Йорк, която ще дойде и ще си замине с достатъчно материал за новата си книга… Ще говори каква прекрасна малка общност сме и когато се върне в апартамента си на Парк Авеню, ще каже на приятелите си, че още не е успяла да измие от косите си вонята от нашите заводи за хартия… и ако ни провърви, цялата история ще утихне, без никой да пострада.

Ралф вече беше сигурен какво означават зеленикавите проблясъци.

— Но ти се страхуваш, нали? — попита той. Лийдекър го погледна изненадан.

— Личи ли ми?

— Малко — отговори старецът и помисли: „Това се вижда само в ореола ти, Джон.“

— Да, страхувам се. Лично за себе си се боя да не объркам нещо. А на професионално ниво се опасявам да не й се случи нещо, докато я охранявам. По отношение на града съм ужасен какво би могло да стане, ако има сблъсъци и злият дух излезе от бутилката… Искаш ли още кафе, Ралф?

— Не, благодаря. И без това след малко си тръгвам. Какво ще стане с Пикъринг?

Всъщност не му пукаше много за съдбата на Чарли, но голямото ченге вероятно щеше да си помисли за странно, ако първо попиташе за Мей Локър. Можеше да се усъмни.

— Стив Андерсън — помощник-прокурорът, който те разпитва — и служебно назначеният адвокат на Пикъринг вероятно в момента се споразумяват. Адвокатът ще каже, че ще пледира за нападение втора степен. Андерсън ще настоява да затворят Пикъринг завинаги и ще държи на опит за убийство. Адвокатът ще се престори на потресен и утре приятелчето ти ще бъде обвинено в нападение със смъртоносно оръжие. Ще има процес. После, може би през декември, но по-вероятно в началото на следващата година, ще бъдеш призован като главен свидетел.

— Гаранцията?

— Вероятно ще бъде около четирийсет хиляди долара. Може да се отърве с десет процента, ако остатъкът е осигурен в случай на бягство, но Чарли Пикъринг няма къща, нито кола и дори часовник. Накрая може да се върне в „Джунипър Хил“, но това не е целта на играта. Ще го приберем на топло, за да не се разхожда свободно по улиците. С хора като него това е най-важното.

— Има ли вероятност „Приятели на живота“ да платят гаранцията му?

— Не. През последната седмица Ед Дипно прекара много време с него. Двамата пиеха кафе в магазинчето за тестени изделия. Мисля, че Ед му е обяснявал за центурионите и Диамантения крал…

— Той каза Пурпурния крал.

— Все едно. Но преди всичко му е внушавал, че ти си дясната ръка на дявола и как само един умен, смел и предан човек като Чарли Пикъринг може да те отстрани от сцената.

— Изглежда го смяташ за много пресметлив и подъл — каза старецът, припомняйки си какъв беше Ед Дипно, когато играеха шах, преди Каролин да се разболее.

Тогава Ед беше интелигентен, изтънчен, цивилизован и мил човек. Ралф още не можеше да се примири с мисълта, че през юли 1992 е видял не друг, а именно Ед.

— Не само пресметлив и подъл, но и опасен — каза Лийдекър. — За него Чарли беше само инструмент като ножа, с който белиш ябълки. Ако острието се счупи, не тичаш при ножаря да ти го смени, защото е по-трудно, а го изхвърляш и си купуваш нов. Така се отнася Ед с хора като Чарли. И след като Дипно представлява „Приятели на живота“ — поне засега — не би трябвало да се тревожиш, че Пикъринг ще излезе под гаранция. През следващите дни той ще бъде по-самотен и от Робинзон Крузо. Схващаш ли?

— Да — отговори Ралф и се ужаси, когато установи, че изпитва съжаление към Чарли. — Искам да ти олагодаря, че не каза името ми на репортерите… Ако си бил ти, разбира се.

В колонката за произшествия в „Дери Нюз“ накратко се споменаваше за инцидента, но пишеше, че Чарлс X. Пикъринг е бил арестуван за „незаконно притежаване на оръжие“.

— Понякога ние ги молим за някоя услуга, друг път — те — каза Лийдекър и се изправи. — Така стават нещата в действителния свят. Ако онези откачалки от „Приятели на живота“ и педантите от „Женска солидарност“ разберат за това, задачата ми много ще се улесни.

Ралф извади навития на руло плакат от кошчето за боклук и застана до бюрото на Лийдекър.

— Може ли да го взема? Познавам едно момиче, което може да го хареса. Поне след година-две.

Детективът разпери ръце.

— Разбира се. Приеми го като малка награда, задето си добросъвестен гражданин. Само не искай гащетата с дупка отпред.

Ралф се засмя.

— И през ум не ми е минавало.

— Радвам се, че дойде, Ралф. Благодаря.

— Няма защо.

Той се ръкува с детектива и тръгна към вратата. Имаше чувството, че е лейтенант Коломбо от телевизионния сериал — липсваха му само пурата и раздърпаният шлифер. Сложи ръка на валчестата дръжка, после спря и се обърна.

— Може ли да те попитам за нещо, което няма връзка с Чарли Пикъринг?

— Казвай.

— Сутринта в „Червената ябълка“ чух, че госпожа Локър, съседката ми, е починала през нощта. Не се изненадах, защото имаше емфизем. Но между тротоара и градината й беше опъната полицейска лента, а на вратата имаше бележка, че къщата е запечатана от полицията. Знаеш ли нещо по въпроса?

Лийдекър го изгледа толкова продължително и изпитателно, че Ралф би се почувствал адски неудобно… ако не беше ореолът на детектива. В него нямаше нищо, което да загатва, че го подозира.

„Господи, Ралф, ти приемаш тези неща твърде сериозно, нали?“

Е, може би да, може би не. Във всеки случай Ралф се радваше, че зеленикавите проблясъци по краищата на сиянието на Лийдекър не се появиха.

— Защо ме гледаш така? Съжалявам, ако съм попитал за нещо, което не трябва.

— Съвсем не. Малко е странно, това е всичко. Ако ти разкажа, ще си държиш ли устата затворена?

— Да.

— Притеснявам се за съседа ти долу. Чуя ли думата дискретност, професорът е последният, за когото се сещам.

Ралф се засмя от сърце.

— Няма да му кажа нищо, но ми е интересно, че го споменаваш. Бил и госпожа Локър са били съученици.

— Господи, не мога да си представя професора като ученик. А ти?

— До известна степен — отговори Ралф, но картината, която се появи във въображението му, беше изключително странна — Бил Макгавърн като кръстоска между малкия лорд Фаунтлерой и Том Сойер, с бричове, дълги бели чорапи… и сламена шапка.

— Не сме сигурни какво точно се е случило с госпожа Локър — рече Лийдекър. — Малко след три часа сутринта в полицията се обадил някакъв мъж, който твърдял, че току-що бил видял двама мъже с ножица да излизат от къщата й.

— Убита ли е била? — възкликна Ралф, осъзнавайки едновременно две неща — звучеше по-искрено, отколкото бе очаквал, и току-що бе минал по един мост.

Не го беше изгорил след себе си — поне засега, но нямаше да може да се върне, без да му се наложи да обяснява много неща. Лийдекър вдигна ръце и сви рамене.

— Дори да е била убита, това не е станало с ножица или някакъв друг остър предмет. По тялото й няма рани.

Това поне беше успокояващо.

— От друга страна, възможно е да изплашиш някого до смърт — особено възрастен и болен човек — добави детективът. — Както и да е. Ще ти го обясня по-лесно, ако ти разкажа какво знам. Ще бъда кратък.

— Разбира се. Извинявай.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? Първият, за когото се сетих, когато прегледах списъка на обажданията в полицията, беше ти.

— Заради безсънието, нали? — спокойно попита Ралф.

— Да, и защото анонимният мъж е казал, че вижда двамата мъже от прозореца си. Твоят прозорец гледа към Харис Авеню, нали?

— Да.

— Аха. Мислех дори да прослушам записа, после се сетих, че ще идваш днес. Пък и нали отново спиш, а?

Без да се колебае нито за миг, Ралф подпали моста, по който току-що бе минал.

— Е, не спя така, както на шестнайсет години, когато учех и работех, но ако аз бях човекът, който снощи е звънял на 911, значи съм го направил насън.

— Точно както предполагах. Пък и защо ще се обаждаш анонимно, ако видиш нещо по-необичайно на улицата?

— Не знам — каза Ралф и си помисли: „Но ако предположиш, че не беше малко по-необичайно, а направо невероятно?“

— И аз. Вярно, че от твоя хол се вижда Харис Авеню, но в съседство има трийсетина други къщи, които също гледат натам… Пък и онзи, който се е обадил, казал, че е у дома, но може да е излъгал, нали?

— Да. Пред „Червената ябълка“ има телефонен автомат, откъдето би могъл да се обади. И още един пред магазина за алкохол. Както и няколко в Строфорд Парк — ако работят, разбира се.

— Всъщност в парка има четири автомата и всички работят. Проверихме.

— Защо ще лъже откъде се обажда?

— По всяка вероятност, защото е излъгал и за останалото. Както и да е, Дона Хейгън каза, че гласът бил младежки и самоуверен. — Едва изрекъл последните думи, Лийдекър трепна и се хвана за главата. — Не исках да кажа точно това, Ралф. Съжалявам.

— Няма нищо. Фактът, че гласът ми звучи пенсионерски, не е новост за мен. Аз действително съм старец. Продължавай.

— Крис Нел се появил пръв на сцената. Спомняш ли си го от деня, в който арестувахме Ед?

— Само името.

— Аха. Дежурен детектив е бил Стив Ътърбек. Способен човек.

„Мъжът със синята плетена шапка“ — помисли Ралф.

— Жената лежала мъртва в леглото си, но нямало следи от насилие. Нищо не било откраднато, макар че от възрастни жени като Мей Локър едва ли може да се задигне нещо — те нямат видеокасетофони, нито модерни стереоуредби. Но тя притежавала някоя и друга ценност и две-три красиви бижута. Не искам да кажа, че в къщата не е имало и по-хубави вещи.

— Но защо крадецът би взел някои, а не всички?

— Точно така. И още по-интересно — анонимният глас по телефона казал, че видял двама мъже да излизат от къщата, а вратата е била заключена отвътре. Имало и верига. Задната също била затворена. Следователно, ако Мей Локър е била мъртва, когато онези двамата са излезли, кой е заключил вратите?

„Може би Пурпурният крал“ — помисли Ралф и за свой ужас едва не го изрече на глас.

— Не знам. А прозорците?

— Залостени. Райберите също били спуснати. Стив каза, че на прозорците имало дори капаци. Според един от съседите миналата седмица госпожа Локър наела един младеж да ги постави.

— Да. Пийт Съливан, раздавачът на вестници. Видях го да прави това.

— Мистерии от криминален роман. Преди да тръгна за съда за срещата си с теб, пристигнаха предварителните резултати от аутопсията. Хвърлих им един поглед. Мей Локър е починала от сърдечен удар. Засега смятаме онзи, който се е обадил на 911, за смахнат, а инфарктът — за причинен от емфизема на жената.

— С други думи, случайно съвпадение.

Този извод можеше да му спести много неприятности, но Ралф долови съмнение в собствения си глас.

— Да, и на мен не ми харесва. Нито на Стив. Затова запечатахме къщата. Щатските съдебномедицински експерти ще я огледат от горе до долу. Вероятно ще започнат утре. Междувременно госпожа Локър беше откарана в Огъста за нова аутопсия. Кой знае какво ще излезе. Понякога резултатите са смайващи. Ще останеш изненадан.

— Предполагам.

Лийдекър хвърли клечката за зъби в кошчето, за миг сякаш се замисли, после лицето му се проясни.

— Хей, хрумна ми нещо. Да накарам някой да направи запис на онова телефонно обаждане и да ти го пусне. Може да познаеш гласа. Кой знае? Случвали са се и по-странни неща.

— Предполагам — повтори Ралф и се усмихна неспокойно.

— Както и да е, Ътърбек се занимава със случая. Хайде, ще те изпратя.

В коридора детективът отново изпитателно изгледа Ралф, който се почувства много по-неудобно, защото нямаше представа какво означава това. Ореолите пак бяха изчезнали.

Опитът му да се усмихне претърпя неуспех.

— Какво има? Да не би нещо да виси от носа ми?

— Не. Удивен съм колко добре изглеждаш след вчерашното преживяване. Особено в сравнение с начина, по който изглеждаше миналото лято… — Ако се дължи на пчелния восък, ще си купя цял кошер.

Ралф се засмя така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувал.