Стивън Кинг
Безсъние (32)

1.

На 2 януари 1994 година Лоуис Шаси стана съпруга на Ралф. Синът й Харолд я отведе до олтара. Съпругата на Харолд не присъства на церемонията поради подозрителен (според Ралф) пристъп на бронхит. Ралф обаче не сподели с никого подозренията си, тъй като не беше разочарован от отсъствието на Джан Шаси. От страна на младоженеца свидетел беше следовател Джон Лийдекър, който още беше с гипсирана дясна ръка, но иначе по нищо не му личеше, че за малко е щял да загине при изпълнение на служебния си дълг. Беше прекарал четири дни в кома, но знаеше, че е извадил голям късмет — освен полицая от щатската полиция, с когото бе разговарял, когато избухна взривът, бяха загинали още шестима полицаи, двама от които от оперативната група на Лийдекър.

Шаферка на булката бе приятелката й Симон, а на приема след това първия тост вдигна един човек, който обичаше да казва, че преди се е казвал Джо Уайз, но сега остарял и помъдрял и затова се наричал Уайзър. Тригър Вашон го последва с несвързано, но прочувствено слово, завършвайки с пожеланието „Тия двама люде да живеят до сто и педесе и никога да не познаят що е запек или ревматизъм!“

Когато Ралф и Лоуис напуснаха залата, опитвайки се да почистят косите си от оризовите зърна, които хвърляха най-вече Фей Шапен и останалите старчета от Харис Авеню, към тях се зададе човек с книга в ръка и с разкошна бяла коса, която обграждаше главата му като пухкав облак. На лицето му грееше широка усмивка.

— Честито, Ралф — произнесе той. — Честито, Лоуис.

— Благодаря, Дор.

— Липсваше ни — каза му Лоуис. — Не получи ли покана? Фей каза, че ще ти я предаде.

— О, даде ми я. Даде ми я, но не посещавам такива събития, когато са на закрито. Прекалено е задушно. На погребение е още по-неприятно. Ето, това е за вас. Не я опаковах, защото пръстите ми са доста несръчни поради артрита.

Ралф взе книгата. Беше стихосбирка със заглавие „Случайни зверове“. Колкото и да е странно, името на поета, Стивън Добинс, го постресна.

— Благодаря — обърна се той към Дорънс.

— Не е хубава колкото по-късните му произведения, но е добра стихобирка. Добинс е отличен поет.

— Ще я прочетем по време на медения месец — рече Лоуис.

— Много подходящо време за четене на поезия — отвърна Дорънс. — Може би дори най-подходящото. Сигурен съм, че ще бъдете много щастливи заедно.

Извърна се и си тръгна, после погледна назад.

— Страхотно се справихте. Дълголетниците са много доволни.

Сетне се отдалечи.

Лоуис погледна Ралф.

— За какво говори? Ти знаеш ли?

Ралф поклати глава. Не знаеше, не съвсем, макар да чувстваше, че би трябвало да знае. Белегът на ръката му го засмъдя, както се случваше понякога — чувството много наподобяваше сърбеж.

— Дълголетници — умуваше тя. — Сигурно има предвид нас — в крайна сметка двамата с теб не сме в първа младост, нали?

— Сигурно точно това е имал предвид — съгласи се Ралф, но си знаеше, че не е така… по очите й позна, че дълбоко в себе си тя също го знаеше.

2.

В същия ден по време на сватбения ритуал на Ралф и Лоуис някакъв скитник с яркозелена аура — който всъщност наистина имаше чичо в Декстър, макар чичото да не бе чувал за нехранимайкото си племенник от пет години, че и повече — се шляеше из Строфорд Парк и присвиваше очи от блясъка на слънчевите лъчи, които се отразяваха в снега. Той търсеше кутии и бутилки. Ако събере достатъчно, че с парите да си купи половинка уиски, би било страхотно, но и бутилка вино „Нощен влак“ щеше да му дойде добре.

Недалеч от тоалетната кабина с надпис „МЪЖЕ“ забеляза някакво блещукане. Каза си, че навярно слънцето се отразява в капачка от бутилка, но такива работи трябва да се проверяват. Може пък да е десетаче… макар на пияницата да му се струваше, че сякаш блести злато.

— Свети Боже! — викна той и грабна венчалния пръстен, който лежеше върху снега. Беше широка халка, почти със сигурност златна. Наклони я да прочете надписа, гравиран отвътре — „ХД — ЕД 8. 8. 87“.

Половинка ли? По дяволите, не. Това дребосъче ще му стигне за цял литър. За няколко литра. Може би цяла седмица ще си купува по литър.

Докато бързешком прекосяваше кръстовището на „Уичам и Джаксън“, където едно време Ралф Робъртс едва не припадна, скитникът не забеляза задаващия се автобус. Шофьорът го видя и удари спирачки, но в този миг колелата попаднаха на заледен участък.

Бездомникът така и не разбра какво го удари. В един миг обмисляше какво уиски да си купи, а в следващия беше погълнат от мрака, който очаква всички нас. Пръстенът се търкулна в канавката и изчезна в канализацията, където остана дълги години, но не остана там завинаги. В Дери нещата, които изчезват в канализацията, по някакъв начин — често неприятен — отново се появяват на бял свят.

3.

Ралф и Лоуис не живяха във вечно щастие.

В Мимолетния свят няма вечни неща, били те щастливи или не — факт, който без съмнение бе добре известен на Клото и Лахезис. Все пак живяха щастливо известно време. Никой от тях не признаваше открито, че това са най-щастливите им години, защото и двамата помнеха първите си съпрузи с обич и умиление, но дълбоко в себе си и двамата смятаха последните години за най-щастливи. Ралф не бе много сигурен дали последната любов е най-вълнуваща, но постепенно стигна до твърдото убеждение, че е най-сладка и носи най-дълбоко удовлетворение.

„Нашата Лоуис“ — често казваше той и се смееше. Лоуис се преструваше, че се дразни от думите му, ала влюбеният му поглед не й убягваше.

На първата им коледна сутрин като семейство (бяха се преместили в спретнатата къщичка на Лоуис, а неговият огромен дом обявиха за продажба) Лоуис му подари женско кученце.

— Харесва ли ти? — тревожно го попита тя. — За малко нямаше да го купя. Скъпата Аби^[1] съветва никога да не подаряваме животни, но изглеждаше толкова сладичко на витрината на магазина… и толкова тъжно… ако не ти харесва, или пък не искаш цяла зима да се мъчиш да дресираш кученце, просто ми кажи. Ще намерим някого…

— Лоуис — започна той и се опита иронично да повдигне вежди по подобие на Макгавърн, — дърдориш глупости.

— Дърдоря ли?

— Точно така. Правиш го, когато си нервна, но те съветвам да се успокоиш. Луд съм по тази млада дама. — И изобщо не преувеличаваше — почти на мига се влюби в ловното кученце.

— Как ще я наречеш?

— Розали естествено — отвърна той.

4.

Последвалите четири години, общо взето, бяха щастливи и за Хелън и Нат Дипно. Известно време живяха скромно в апартамент в източната част на града и едва преживяваха само със скромната заплата на Хелън. Бяха продали малката новопостроена къща малко по-нагоре по улицата, където преди живееше Ралф, но с парите бяха погасили належащи сметки. После, през юни деветдесет и четвърта Хелън изневиделица получи премия от застраховка… само дето изневиделицата, която й я прати, беше Джон Лийдекър.

Отначало от Източната застрахователна компания отказваха да изплатят застраховката „живот“ на Ед Дипно и твърдяха, че се е самоубил. После, след като дълго увъртаха, най-сетне предложиха значителна сума. Така ги бе посъветвал един човек на име Хауърд Хеймън, с когото Джон Лийдекър играеше покер. Когато не играеше на карти, Хейман работеше като адвокат и обичаше да обядва за сметка на застрахователните компании.

Лийдекър отново срещна Хелън в дома на Ралф и Лоуис през февруари 1994 година, бе очарован до немай къде от нея („Не беше точно любов — бе споделил после с Ралф и Лоуис, — което може би е за добро, като се има предвид как се развиха нещата.“) и я запозна с Хейман, защото смяташе, че застрахователната компания се опитва да я измами.

— Ед беше побъркан, не самоубиец — казваше Лийдекър и продължи да го повтаря дълго след като Хелън му отряза квитанцията и му посочи вратата.

След като изтърпя процес, в който Хауърд Хейман заплашваше да изкара застрахователната компания като Снайдли Чиплаш, който се опитва да върже малката Нел на железопътните релси, Хелън получи чек за седемдесет хиляди долара. В късната есен на 1994 с по-голямата част от парите тя купи къща на Харис Авеню, само през три врати от стария си дом, точно срещу Хариет Бениган.

— Така и не се почувствах щастлива в източния край на града — сподели тя с Лоуис в един ноемврийски ден същата година. Връщаха се от парка, а Натали спеше дълбоко в количката; изпод скиорската шапка, изплетена от Лоуис, се подаваше само връхчето на розовото й носле. — Все сънувах Харис Авеню. Не е ли странно?

— Не мисля, че сънищата изобщо са странни — отвърна Лоуис.

През по-голямата част от лятото Хелън се срещаше с Джон Лийдекър, но нито Ралф, нито Лоуис се изненадаха особено, когато ухажването свърши най-ненадейно след Деня на труда^[2], или пък когато тя започна да закопчава и без това строгите си блузи с игла, завършваща с розово триъгълниче^[3]. Може би не се изненадаха, защото бяха достатъчно възрастни, за да са виждали всичко поне по веднъж, може би пък подсъзнателно все още сегиз-тогиз аурите виждаха, като заобикаляха хора и предмети и откриваха проход към тайнствения град на скритите значения и потайните мотиви.

5.

След като Хелън се пренесе на Харис Авеню, Ралф и Лоуис често гледаха Натали, но това задължение им доставяше безкрайно удоволствие. Нат бе детето, което щеше да се роди от техния брак, ако се бяха оженили тридесет години по-рано; дори най-студеният и най-мрачният зимен ден грейваше и ставаше по-топъл, щом в дома им влизаше Натали, която с розовото си яке приличаше на умален вариант на надуваемото човече на Гудиър, и радостно се провикваше:

— Здрасти, Уалф! Здрасти, Ролис! Дойдох да ви пошетя!

През юни деветдесет и пета Хелън си купи волво на старо. На задното стъкло постави лепенка с надпис: „НА ЕДНА ЖЕНА Й Е НЕОБХОДИМ МЪЖ КОЛКОТО НА РИБА ВЕЛОСИПЕД“. Този афоризъм не изненада особено много Ралф, но често се натъжаваше, като гледаше надписа. Понякога си мислеше, че най-ужасното наследство, което Ед остави на вдовицата си, се съдържаше в този лаконичен афоризъм, и щом видеше лепенката, често си спомняше как изглеждаше Дипно в онзи летен следобед, когато се скараха в градината му — как седеше без риза под пръските на градинската поливачка; как върху едното стъкло на очилата му имаше кръв; как се приведе, втренчи се в Ралф със сериозните си, интелигентни очи и заяви, че като достигнеш определена степен на оглупяване, животът ти става много труден.

„А след това започнаха да се случват разни работи“ — понякога заключваше Ралф. Но точно какви, вече не помнеше и може би това бе за добро. Ала празнините в паметта му (ако това бе причината да не помни), изобщо не накърняваха убеждението му, че Хелън е била измамена… че някаква злонамерена сила се е подиграла с нея, а тя дори и не подозира за това.

6.

Месец след като Хелън купи волвото, Фей Шапен получи инфаркт, докато съставяше списък на предварителните срещи за тазгодишния есенен турнир „Писта № 3 Класик“. Закараха го в общинската болница, където седем часа по-късно той почина. Ралф го посети малко преди края и когато видя номера на стаята — 315 — го обзе невероятно силно чувство за deja vu. Отначало помисли, че това е заради Каролин, чийто живот завърши малко по-нататък по коридора, но после се сети, че Джими В. бе починал в същата стая. С Лоуис бяха посетили Джими в предсмъртния му час и на Ралф му се бе сторило, че умиращият ги позна, макар да не бе съвсем сигурен — спомените му от времето, когато за пръв път бе забелязал Лоуис, бяха смътни и объркани. Предполагаше, че в известна степен това се дължи на обичта му към нея, пък и възрастта си казваше думата, но основната причина беше безсънието — в месеците след смъртта на Каролин изкара доста тежък период на безсъние, макар че то в крайна сметка отшумя, както се случва понякога. И все пак му се струваше, че нещо

[здравей, жено, здравей, мъжо, отдавна ви чакаме]

доста необичайно се е случило в същата тази стая, а докато държеше сухата, безсилна ръка на Фей, усмихваше му се и се взираше в изплашените му очи, му хрумна странна мисъл: „Те са тук, в ъгъла, и ни наблюдават.“

Огледа се. В ъгъла, разбира се, нямаше никого, но за миг… само за миг…

7.

През годините от деветдесет и трета до деветдесет и осма животът вървеше както обикновено в градове като Дери — априлските пъпки отстъпваха място на сухите падащи октомврийски листа; по средата на декември в къщите внасяха коледни елхи, а през първата седмица на януари ги изхвърляха в кофите за боклук все още украсени с празнична позлата; през парадния вход влизаха бебчета, от задния излизаха старци. Но понякога през задната врата излизаха и хора в разцвета на силите си.

В Дери животът продължаваше — хората посещаваха бръснарските и фризьорските салони, както и абитуриентските балове, пиеха кафе и пушеха цигари, похапваха пържоли в „Паркърс Коув“ и хайдог на стадиона по време на мачовете за Малката лига. Момичета и момчета се влюбваха, пияници изхвърчаваха от колите си, на късите поли им мина модата. Обитателите на градчето сменяха керемидите на покривите си и настилката на алеите към гаражите. Изхвърляха едни нехранимайковци от управата и избираха други. Такъв бе животът, често неудовлетворителен, нерядко жесток, обикновено скучен, понякога красив, а от време на време дори забавен. Времето течеше, ала основните принципи продължаваха да важат.

В ранната есен на деветдесет и шеста Ралф си внуши, че има рак на дебелото черво. Когато най-сетне отиде на преглед при доктор Пикард (жизнерадостен наследник на доктор Личфийлд), вече си представяше как ще го поставят на системи и ще го подложат на химиотерапия. Оказа се, че не е болен от рак, а има хемороиди, които според образното изказване на доктор Пикард са „щръкнали най-нахално“. Той написа на Ралф рецепта за свещички, с която Ралф отиде в „Райт Ейд“. Джо Уайзър я прочете, после бодро се ухили и заяви:

— Скапана работа, ама е за предпочитане пред рак на дебелото черво, не мислиш ли?

— И през ум не ми е минавало, че имам рак — кисело отвърна Ралф.

Един зимен ден през деветдесет и седма Лоуис си науми да се спусне по любимия си хълм в Строфорд Парк с пластмасовата шейна на Нат Дипно. Полетя надолу „по-бърже от свинче по намазан с мас улей“ (това бяха думи на Дон Вийзи — той се бе оказал най-случайно в парка и стана свидетел на цялата атракция) и връхлетя върху тоалетната кабина с надпис „ЖЕНИ“. Изкълчи си крака и се секна в кръста, но макар Ралф да знаеше, че не бива да постъпва така (най-малкото защото демонстрираше коравосърдечие), докато пътуваха към отделението за спешни случаи, се заливаше от смях. Фактът, че Лоуис също се смееше въпреки болката, изобщо не му помогна да се овладее. Смя се, докато му бликнаха сълзи от очите, и си рече, че ще получи удар. Дявол да го вземе, изглеждаше толкова забавна, като летеше надолу по хълма и се търкаляше с преплетени крака като йога, а като се блъсна в тоалетната, едва не я събори. Напролет вече се беше възстановила напълно, макар винаги в дъждовни нощи коляното да я болеше и да й беше омръзнало от непрестанните задявки на Дон Вийзи, който колчем я видеше, все я питаше дали напоследък е щурмувала някой клозет.

8.

Животът си течеше както обикновено — което ще рече, че беше пълен с изненади. Изненадите са онова, което ни се случва, докато правим планове за нещо друго, както казват мъдреците, и ако животът на Ралф Робъртс бе изкючително хубав през тези години, навярно бе, защото той не кроеше никакви планове. Дружеше с ДжоУайзър и Джон Лийдекър, но най-добрият му приятел през всичките тези години беше жена му. Почти навсякъде ходеха заедно и толкова рядко се спречкваха, че спокойно можеше да се каже, че изобщо не се карат. Той имаше любимото си куче Розали, люлеещия се стол, който бе принадлежал на господин Шаси, но сега бе негов, а Натали идваше почти всеки ден (вече ги наричаше Ралф и Лоуис вместо Уалф и Ролис, което никой от двамата не считаше за подобрение). Освен това беше здрав, което бе може би най-хубаво от всичко. Водеше живот, изпълнен с Мимолетни радости и разочарования, и Ралф му се наслаждава до средата на март деветдесет и осма, когато една сутрин се събуди, погледна електронния часовник до леглото си и видя, че той показва 5:49.

Остана тихо да лежи до Лоуис, защото не искаше да става и да я притеснява, питайки се какво го бе събудило.

„Знаеш какво, Ралф.“

„Не знам.“

„Знаеш, разбира се. Слушай.“

И той се заслуша. Заслуша се много внимателно. След известно време го чу в стените — тихото тиктакане на часовника на смъртта.

9.

На следващата сутрин Ралф се събуди в 5:47, на по-следващата отвори очи в 5:44. Сънят му се топеше, минута по минута, а зимата разхлабваше ледената си прегръдка около Дери и позволяваше на пролетта да си пробие път. През май Ралф вече чуваше часовника навсякъде, но знаеше, че тиктакането се разнася от едно-единствено място. Преди звукът идваше от Каролин. Сега се разнасяше от самия него.

Изобщо не изпита страха, който го бе сграбчил, когато си беше въобразил, че е болен от рак, нито пък го гнетеше отчаянието, добре познато му от предишния си безсънен период. По-лесно се уморяваше и му ставаше все по-трудно да се съсредоточи или пък да помни дори най-прости неща, но приемаше всичко напълно спокойно.

— Добре ли спиш, Ралф? — го попита един ден Лоуис. — Под очите ти са се появили сенки.

— Причината е в наркотика, с който се друсам.

— Много си забавен, няма що.

Той я привлече в прегръдките си и силно я притисна към себе си.

— Не се тревожи за мен — спя колкото ми е необходимо.

След седмица се събуди в 4:02, а в ръката му сякаш пулсираше нажежен реотан — пулсираше в такт с часовника, който не бе нищо друго освен ударите на собственото му сърце.

Но това не беше сърцето му — или поне на Ралф не му се струваше да е сърцето му; то бе като електрическа жичка, която сякаш бе присадена в ръката му.

„Белегът — помисли си той, — не, обещанието. Времето да изпълня обещанието вече почти настъпи,“

„Какво обещание, Ралф, какво обещание?“

Не знаеше.

10.

Един ден в началото на юни Хелън и Нат дойдоха в дома на Ралф и Лоуис, за да ги видят и да им разкажат за пътешествието си до Бостън с „леля Мелани“, банкова служителка, с която Хелън много се бе сближила. Хелън и леля Мелани отишли на някаква феминистка конференция, а през това време в еднодневната забавачка Натали се запознала с много деца, после пък леля Мелани заминала по важни дела в Ню Йорк и Вашингтон. Хелън и Натали останали още няколко дни в Бостън и разгледали забележителностите.

— Ходихме на рисувано кино — каза Натали. — Разправяше се за едни животни в гората. И те говореха!

— Тия филми, дето животните говорят, са страхотни, а? — попита Лоуис.

— Да! И мама ми купи тази рокля!

— А тя е прекрасна — възхити се Лоуис. Хелън гледаше Ралф.

— Как си, стари ми друже? Изглеждаш блед, а и дума не си обелил.

— По-добре съм от всякога. Просто си мислех колко сте сладки двете с тия шапки. Откъде ги имате — от „Фенуей Парк“ ли?

Хелън и Натали бяха с еднакви шапки с надпис „Бостън Ред Сокс“. В топли дни човек често можеше да срещне хора с такива шапки из Нова Англия („по-често и от котешки нечистотии“ — би казала Лоуис), но като ги видя на главите точно на Хелън и дъщеря й, го обзе някакво ужасяващо, непрестанно усилващо се предчувствие… което бе свързано с определен образ — входът на „Червената ябълка“.

Междувременно Хелън бе свалила шапката си и я разглеждаше. След миг отговори:

— Да. Отидохме на бейзболен мач, но не останахме дълго. Голяма скука — мъже, които хвърлят и ловят топки. Напоследък вече много-много нямам търпение да се занимавам с мъже и с техните топки… обаче шапките ни са страхотни, нали, Натали?

— Да! — жизнерадостно се съгласи малката, а когато на следващата сутрин Ралф се събуди в 4:01, белегът в ръката му отново пулсираше като нажежен реотан, а часовникът като че ли вече беше придобил и глас, който непрестанно нашепваще някакво странно, май чуждоземно име: „Атропос… Атропос… Атропос.“

„Това име ми е познато.“

„Познато ли ти е, Ралф?“

„Да, това е оня с ръждивия скалпел и гадния нрав, който все ми викаше Дребен, и който задигна… задигна…“

„Какво задигна, Ралф?“

Вече привикваше с тези безмълвни дискусии — те звучаха в главата му сякаш по някаква пиратска радиостанция, която излъчва само в малките часове на нощта, когато той лежеше буден край спящата си съпруга и чакаше изгрева на слънцето.

„Какво е задигнал? Помниш ли?“

Не очакваше отговор — въпросите, които този глас задаваше, почти винаги оставаха без отговор — но този път най-ненадейно любопитството му беше удовлетворено.

„Шапката на Бил Макгавърн, разбира се. Атропос задигна шапката на Бил, а веднъж толкова го вбесих, че дори отхапа парче от периферията.“

„Кой е той? Кой е Атропос?“

В отговора на този въпрос не беше много сигурен. Само знаеше, че Атропос има нещо общо с Хелън, която вече притежаваше бейзболна шапка с надпис „Бостън Ред Сокс“ и която като че ли много си харесваше, а самият Атропос имаше ръждив скалпел.

„Скоро — мислеше си Ралф Робъртс и лежеше в тъмното, вслушвайки се в тихото, равномерно тиктакане на часовника на смъртта. — Скоро ще узная.“

11.

През третата седмица на изпепеляващо горещия месец юни Ралф отново започна да вижда аурите.

12.

Юни неусетно отмина и Ралф изведнъж започна често да се просълзява, обикновено без никаква видима причина. Това бе странно — не се чувстваше в депресия, но понякога просто поглеждаше нещо — да речем самотна птичка, която кръжи в небето — и сърцето му почваше да се свива от необяснима мъка и скръб.

„Вече му се вижда краят“ — казваше вътрешният глас. Той вече не принадлежеше на Каролин, нито пък на по-младия Ралф — беше съвсем независим, непознат глас, при това доста любезен. „Затова тъгуваш, Ралф. Напълно нормално е да ти стане мъчно, когато разбереш, че скоро всичко ще свърши за теб.“

„Лъжеш! — крещеше той в отговор. — Защо пък край? Доктор Пикард каза, че съм здрав като вол! Чувствам се прекрасно! По-добре от всякога!“

Въображаемият глас му отвърна с мълчание. Ала нещо подсказваше на Ралф, че гласът знае какво говори.

13.

— Добре — изрече на глас той един горещ следобед към края на юли. Седеше на пейка недалеч от мястото, където до осемдесет и пета година се издигаше водонапорната кула, после голямата буря я събори. В подножието на хълма, край птичата къпалня, млад мъж (сериозен орнитолог, ако се съди по бинокъла и внушителната купчина книги с меки корици по тревата наоколо) водеше старателни бележки в дневника си. — Добре, кажи ми защо му се вижда краят. Само това ми кажи.

Отговорът не дойде веднага, но това не го разтревожи — беше готов да почака. Доста път извървя дотук, пък и денят бе горещ и той чувстваше умора. Вече се събуждаше към три и половина всяка сутрин. Отново бе започнал да прави дълги разходки, но изобщо не се надяваше, че те ще му помогнат и ще започне да спи по-добре или по-дълго — струваше му се, че прави поклонения, посещавайки любимите си места в Дери за последен път. Взимаше си сбогом.

„Защото времето за изпълнение на обещанието почти настъпи — отвърна гласът, а нажеженият реотан в белега отново запулсира.“

— Какво бе то? — размърда се той. — Моля ти се, ако съм дал обещание, защо не си спомням какво е то?

Орнитологът чу тези думи и погледна нагоре. Видя мъж, който седи на пейка в парка и очевидно си говори сам. Младежът отвратено се усмихна и си рече: „Надявам се да умра, преди да остарея толкова много.“ После отново се съсредоточи върху птичата къпалня и своите бележки.

Дълбоко в себе си Ралф изведнъж усети стягащото чувство, което предшестваше примигването, и макар да не бе помръдвал от пейката, сякаш се стрелна право нагоре… все по-бързо и много по-високо от когато и да било.

„Лъжеш се — обади се гласът. — Едно време си бил далеч по-високо, Ралф — както и Лоуис. Но натам си тръгнал. И няма да се бавиш.“

Орнитологът, който не подозираше, че притежава изтъкана от златни нишки аура, се огледа предпазливо, може би за да се увери, че побърканият старец не се готви да го нападне. Ала онова, която видя, накара презрително стиснатите му устни да се разтворят от изумление. Той ококори очи. Изведнъж Ралф забеляза как от аурата на младежа щръкват индиговосини бодли и осъзна, че непознатият е изплашен до смърт.

„Какво му става? Какво вижда?“

Всъщност причината беше не в какво вижда птиценаблюдателят — причината беше в онова, което не виждаше. Не виждаше Ралф, защото той толкова се бе издигнал, че вече не присъстваше на това ниво — беше се превърнал в зрим еквивалент на звука, който човек издава, като подсвирне на кучето си.

„Ако бяха тук сега, веднага щях да ги видя.“

„Кои, Ралф? Кой ако беше тук?“

„Клото. Лахезис. И Атропос.“

В миг всички късчета сякаш се подредиха в ума му като парченцата на картинна мозайка, която изглежда далеч по-сложна, отколкото е всъщност.

Ралф прошепна: [О, Боже, о, Боже, о, Боже!]

14.

След шест дни Ралф се събуди в три без петнадесет сутринта и разбра, че времето да изпълни обещанието е дошло.

15.

— Мисля да се разходя до „Червената ябълка“ и да си купя сладолед — обърна се той към Лоуис.

Беше почти десет часът. Сърцето му биеше лудешки и му бе трудно да различи мислите си заради непрестанния шум, който изпълваше съзнанието му. Изобщо не му се ядеше сладолед, но това беше отличен предлог да се разходи до „Червената ябълка“ — беше първата седмица на август, от метеорологичната служба съобщиха, че в ранния следобед температурата ще достигне и тридесет и два градуса, а привечер ще се разрази буря.

Ралф си рече, че няма защо да се тревожи за бурята.

До кухненската врата върху разстлани вестници беше поставена етажерка. Лоуис я боядисваше в керемиденочервено. Тя се изправи и се протегна. Ралф дочу лекото изпукване на прешлените й.

— Ще дойда с теб. Довечера ще ме боли глава, ако не се махна за малко от тази миризма. Не знам откъде ми хрумна да боядисвам в такъв задушен ден.

Ралф изобщо не желаеше тя да го придружи до „Червената ябълка“.

— Не е нужно, мила моя — ще ти донеса кокосово ескимо, от онова, дето го обичаш. Толкова е влажно и горещо, че даже Розали няма да взема. Защо не поседнеш на задната веранда?

— В такъв горещ ден не ще успееш да ми донесеш никакъв сладолед — отвърна тя. — Хайде, да вървим, докато още пада сянка от тази страна на…

Тя млъкна. Усмивката й помръкна. Очите й се изцъклиха от ужас, а сивата й аура, която бе потъмняла съвсем мъничко през годините, когато Ралф не я бе виждал, грейна от стрелкащите се из нея червеникаворозови въгленчета.

— Ралф, какво има? Какво всъщност възнамеряваш да правиш?

— Нищо — отвърна той, но белегът в ръката му сякаш тлееше, а тиктакането на часовника се чуваше от всички страни, сякаш му напомняше, че има уговорка, която трябва да спази. Че е дал обещание, което трябва да изпълни.

— Не, има, и то от два-три месеца, а може би от по-отдавна. Каква съм глупачка — знаех, че става нещо, но предпочитах да се самозаблуждавам. Защото се страхувах. И е имало защо, нали? Имало е защо.

— Лоуис.

Изведнъж тя прекоси стаята с много бързи крачки, едва ли не връхлетя върху него, и старата болежка в кръста не й попречи ни най-малко — още преди да е успял да я спре, тя сграбчи дясната му ръка, дръпна я и се втренчи в нея.

Белегът беше почервенял и като че пламтеше.

За миг Ралф с надежда си помисли, че това е само отблясък от аурата му и Лоуис няма да го забележи. Но когато тя вдигна очи, те бяха изпълнени с ужас. С ужас, ала и с още нещо. Очевидно беше разбрала страшната истина.

— О, Боже! — пошепна тя. — Онези в парка. Онези със смешните имена… Клон и Ластик, нещо такова… и единият разряза ръката ти. О, Ралф, какво трябва да направиш?

— Лоуис, не се разстройвай…

— Да не си посмял да ми казваш да не се разстройвам! — изкрещя тя. — Да не си посмял! Да не си ПОСМЯЛ!

„Бързай — шепнеше вътрешният глас. — Нямаш време за губене и за спорове — вече се започна и часовникът на смъртта, който чуваш, може и да не тиктака само за теб.“

— Трябва да вървя.

Той се извърна и се отправи към вратата. Беше толкова възбуден, че пропусна като истински Шерлок Холмс да забележи едно важно допълнение към тази сцена — едно куче трябваше да излае — едно куче, което винаги лаеше, щом някой повишеше глас — но сега в къщата цареше тишина. Розали я нямаше на обичайното й място до вратата… а самата врата бе открехната.

Ала в момента изобщо не му беше до нея. Струваше му се, че е затънал чак до колене в лепкава каша и би било голямо постижение, ако се добере до портата, камо ли до „Червената ябълка“. Сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му; очите му пареха.

— Не! — изкрещя Лоуис. — Не, Ралф, моля те! Моля те, не ме изоставяй!

Тя хукна след него и се вкопчи в ръката му. Още държеше четката и по ризата му се посипаха капчици червена боя, която приличаше на кръв. Лоуис плачеше, а безкрайната, ужасяваща мъка, която бе изписана на лицето й, направо му късаше сърцето. Не искаше да я изоставя — не знаеше дали има право да го стори.

Обърна се и я хвана за китките.

— Лоуис, трябва да вървя.

— Не спиш — бърбореше тя. — Знаех си, че това е признак за нещо нередно, но няма значение, можем да заминем, можем да заминем веднага, още в този миг, просто ще вземем Розали и четките си за зъби и ще тръгнем…

Ралф стисна китките й, тя замлъкна и вдигна към него потъналите си в сълзи очи. Устните й трепереха.

— Лоуис, чуй ме. Трябва да направя това.

— Изгубих Пол, не мога да изгубя и теб! — стенеше тя. — Няма да го понеса! О, Ралф, няма да го понеса!

„Ще го понесеш — рече си той. — Мимолетните хора са много по-силни, отколкото изглеждат. Налага се да бъдат такива.“

По лицето му също се стичаха сълзи. Подозираше, че причината се крие по-скоро в умората, отколкото в мъката. Де да можеше да я накара да проумее, че това не променя нищо и само прави задачата му още по-трудна…

Отдръпна я на една ръка разстояние от себе си. Белегът пулсираше по-силно от всякога и Ралф се изплаши, че вече не разполага с никакво време.

— Придружи ме донякъде — рече той. — Може би дори ще ми помогнеш да изпълня задачата си. Вече си поживях, Лоуис, и то хубаво си поживях. Само че тя още нищо не е видяла и мътните ме взели, ако оставя оня негодник да вземе нея, защото има да урежда сметки с мен.

— Какъв негодник? Божичко, Ралф, за какво говориш?

— За Натали Дипно. Тя трябва да умре тази сутрин, само че няма да позволя това да се случи.

— Нат? Ралф, на кого, за Бога, е притрябвало да причинява зло на Нат?

Изглеждаше смаяна, дори някак глуповата, само че под тази маска не се ли криеше друго изражение? Внимателно и пресметливо. Като че ли отговорът беше „да“. На Ралф му се струваше, че Лоуис изобщо не е толкова смаяна, а само се преструва. Години наред бе заблуждавала Бил Макгавърн по този начин — и него също, макар и не винаги — и това бе просто поредното (доста талантливо) представление.

Истинската й цел бе да се опита да го задържи. Лоуис много обичаше Нат, да избира между съпруга си и момиченцето, което живееше на същата улица, и дума не можеше да става. В тази ситуация изобщо не признаваше съображения като възраст и справедливост. Ралф бе нейният мъж, а за Лоуис единствено това имаше значение.

— Не става — промълви той. Освободи се от ръцете й и отново се запъти към вратата. — Дал съм обещание и вече не ми остана почти никакво време да го изпълня.

— Тогава го наруши! — изкрещя Лоуис, а смесицата от ужас и гняв в гласа й направо го порази. — Не си спомням какво се случи тогава, но знам, че неволно се забъркахме в събития, които едва не причиниха смъртта ни. Слушай, Ралф, по-добре да нарушиш обещанието, отколкото да ми разбиеш сърцето!

— А хлапето? Ами Хелън. Нат е смисълът на живота й. Нима не заслужава да наруша обещанието си?

— Хич не ме интересува какво заслужава! Тя или който и да е! — изкрещя Лоуис и лицето й се разкриви от гняв. — Е, добре, предполагам, че все пак ме интересува. Но ние, Ралф? Ние не влизаме ли в сметката?

Очите й, черните й, изразителни очи, го умоляваха. Ако ги гледаше прекалено дълго, изобщо нямаше да му е трудно да се откаже от мисията си, затова извърна поглед.

Тя се взираше безпомощно в него, но повече не се опита да го спре. Вместо това заплака.

— Глупав старец! — шепнеше през сълзи. — Глупав, упорит старец!

— Да, сигурно си права. — Той повдигна брадичката й. — Само че съм глупав, упорит старец, който си държи на думата. Ела с мен.

— Добре, Ралф. — Едва чуваше собствения си глас, а кожата й бе студена и лепкава като глина. Почти цялата й аура бе почервеняла. — Какво ще стане? Какво ще й се случи?

— Ще я блъсне зелен форд комби. Ако не заема нейното място, ще я смаже… а Хелън ще наблюдава всичко.

16.

Докато се изкачваха по хълма към „Червената ябълка“ (отначало Лоуис изоставаше, после изприпкваше да го настигне, но се отказа, като видя, че с такава хитрина няма да го измами), Ралф й разказа малкото, което тя не знаеше. Лоуис си спомняше, че е слизала под поразеното от гръм дърво на Продължението, ала до тази сутрин смяташе, че е сънувала всичко това — разбира се, не беше присъствала на сцената с Атропос. Ралф й разказа за смъртта, която Атропос готви на Натали, ако той се опита да му попречи. Разказа й и как бе изкопчил от Клото и Лахезис обещание, че ще му попречат и Натали ще бъде спасена.

— Не знам защо ми се струва… че това решение бе взето… много близо до върха на онова странно здание… на онази Кула… за която все говореха. Може би дори… на самия връх. — Той се задъхваше, а сърцето му биеше лудешки, но може би това се дължеше на бързото ходене и на горещината — страхът му се бе поуталожил.

Вече виждаше „Червената ябълка“. Близо до магазина на автобусната спирка стоеше госпожа Перин, изопната като генерал, който приема парада и не благоволяваше да се скрие на сянка под навеса. Дори под ослепителната силна слънчева светлина аурата й имаше същия сив цвят като на униформите в Уест Пойнт, както и през онзи октомврийски ден през деветдесет и трета. Хелън и Нат все още не се бяха появили.

17.

— Разбира се, че го познах — разказва по-късно Естер Перин на репортера от вестник „Дери Нюз“. — Изглеждам ли ви неосведомена, младежо? Или изкукуригала? Познавам Ралф Робъртс от двайсет години. Добър човек е. Не от сой като първата си съпруга, разбира се — Каролин е от видна бангорска фамилия — но при все това е прекрасен човек. Веднага познах и шофьора на зеления форд. Цели шест години Пит Съливан ми носеше вестника и доста добре се справяше. Новото момче, Морисън, винаги го хвърля в цветните ми лехи или пък върху покрива на верандата. Доколкото разбирам, Пит е шофирал с временна книжка, каквато дават на начинаещите водачи. Надявам се да не се разстрои много от случилото се, защото е добър младеж, пък и вината не е негова. Видях всичко и ще свидетелствам в съда. Предполагам, смятате, че бърборя глупости. Изобщо не си правете труда да го отричате, мога да го прочета по лицето ви като във вестник. Няма значение — съобщих ви почти всичко. Веднага познах Ралф, но сега ще ви кажа нещо, което не ще повярвате, дори да го напишете в статията си… макар че сигурно няма да го сторите. Той се появи изневиделица, точно навреме да спаси момиченцето.

Естер Перин стрелна с пронизителен поглед учтиво мълчащия млад репортер — като зоолог, който пронизва пеперуда с игла, след като я е напръскал с хлороформ.

— Не ми се е сторило, че Ралф се появи изневиделица, младежо, макар да се обзалагам, че точно това ще напишеше.

Тя се привежда към репортера, очите й нито за миг не се отделят от лицето му, и повтаря:

— Появи се изневиделица, точно навреме, за да спаси онова момиченце. Разбирате ли какво ви говоря? Изневиделица.

18.

На следващия ден описанието на злополуката се появи на първа страница в местния вестник „Нюз“. Изказването на Естер Перин беше поместено в отделна колона, а фотографът на вестника Том Матюс бе осигурил снимка, на която госпожа Перин изглеждаше като Ма Джоуд от „Гневът на мравките“. Заглавието над колоната гласеше: „СТОРИ МИ СЕ, ЧЕ ТОЙ СЕ ПОЯВИ ИЗНЕВИДЕЛИЦА“ — КАЗВА ОЧЕВИДКА НА ТРАГЕДИЯТА.

Госпожа Перин изобщо не се изненада, като го прочете.

19.

— Накрая постигнах, каквото исках — каза Ралф, — но само защото Клото и Лахезис — или онзи от по-горните нива, за когото те работят — отчаяно е искал да попречи на Ед.

— По-горни нива ли? Какви по-горни нива?

— Няма значение. Забравила си, но дори да си спомниш, нищо няма да се промени. Идеята е следната, Лоуис — искаха да попречат на Ед не защото са щели да загинат хиляди хора, ако се беше блъснал право в сградата на Центъра. Искаха да го спрат заради живота на един човек, който е трябвало да бъде запазен на всяка цена… поне според техните виждания. Когато най-сетне ги накарах да проумеят, че другото дете е не по-малко важно за мен, постигнахме споразумение.

— Тогава ти разрязаха ръката, нали? И си дал обещанието. Онова, за което говориш насън.

Той стреснато я изгледа, като някое палаво момче, заловено на местопрестъплението. Лоуис безмълвно продължи да го наблюдава.

— Да — отговори той и избърса потта от челото си. — Сигурно. — Дълбоко въздъхна и му се стори, че белите му дробове са пьлни с метални стружки. — Живот за живот, така се споразумяхме — животът на Натали срещу моя. И…

[Ей! Стига си се дърпала! Не се опитвай да се измъкнеш, че ще те смажа от бой!]

Ралф замлъкна, като чу този заповеднически, ужасяващо познат глас — който никое друго човешко същество на Харис Авеню не можеше да чуе — и погледна към отсрещния тротоар.

— Ралф? Какво…

— Шшшт!

Той я дръпна към живия плет пред дома на семейство Апълбом. Вече не се потеше леко, както подобава на един джентълмен — тялото му бе плувнало в пот, воняща на машинно масло, и той буквално усещаше как всяка негова жлеза изпомпва в кръвта му парлив секрет. Долните му гащета се бяха напъхали в цепката на задника му и заплашваха да изчезнат. Усети в устата си вкус на изгорял бакелит.

Лоуис проследи погледа му и извика:

— Розали! Розали, непослушнице! Ти какво правиш там?

Чернокафеникавата ловна кучка, която бе подарила на Ралф по случай първата им Коледа заедно, беше застанала (или по-точно се беше свила) на тротоара пред къщата, където живееха Хелън и Натали, допреди на Ед да му се разхлопа дъската. За пръв път забеляза приликата й с Розали № 1. Розали № 2 като че ли беше съвсем сама, но сърцето на Лоуис се сви от ужас.

„О, какво сторих? — питаше се тя. — Какво сторих?“

— Розали! — извика отново. — Розали, ела веднага тук!

Кучето я чу, но не помръдна.

— Ралф? Какво става?

— Шшшт! — отново изшътка той, сетне Лоуис видя нещо, от което й секна дъхът. Стопи се и последната й неизречена надежда, че всичко това съществува само във въображението на Ралф, че е избледняващ спомен от миналите им преживявания, защото кучето вече не беше само.

Преметнала въженце за скачане на дясната си ръка, шестгодишната Натали Дипно се появи в края на пътеката пред техния дом и погледна надолу по улицата към къщата, в която изобщо не си спомняше, че са живели, и към ливадата, където баща й — жокерът Ед Дипно — някога бе седял под пъстроцветните дъги и бе слушал „Джеферсън Еърплейн“, а върху очилата му а ла Джон Ленън засъхваше петно от кръв. Натали се огледа и се усмихна на Розали, която дишаше тежко и я наблюдаваше с тъжните си, уплашени очи.

20.

„Атропос не ме вижда — помисли си Ралф. — Съсредоточил се е върху Рози… и върху Натали… и не ме вижда.“

Сцената от преди години се повтаряше. И къщата беше тук, и Розали, и Атропос с небрежно килната назад шапка и с вида на всезнаещ репортер от второкласен филм от петдесетте години, дело на Айда Лупино. Ала този път това не беше сламена шапка с отхапана периферия — този път той носеше бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“, която беше прекалено малка дори и за него, тъй като лентичката отзад беше пристегната чак на последната дупка. Беше нагласена за главата на момиченцето, което я притежаваше.

„Сега ни липсва само Пит — вестникарят, и картината ще бъде пълна — рече си Ралф. — Финална сцена на «Безсъние, или мимолетният живот на Харис Авеню», трагикомедия в три действия. Всички се покланят, след това напускат сцената.“

Розали № 2 се страхуваше от Атропос точно колкото и Розали № 1, а плешивото човече още не бе забелязало Ралф и Лоуис, защото се стараеше да й попречи да избяга, преди да е готов. И ето, че Нат тръгва по тротоара към най-любимото си куче в целия свят — Рози на Ралф и Лоуис. Въженцето

(едно, две, три, гъската вино пи)

висеше от ръката й. Изглеждаше невероятно красива и невероятно крехка в моряшката си блузка и синьото си панталонче. Плитчиците й подскачаха.

„Прекалено бързо се случва“ — мислеше си Ралф.

[Съвсем не, Ралф! Преди години се справи отлично, и сега ще се справиш не по-зле.]

Стори му се, че проговори Клото, но Ралф нямаше време да се оглежда. Откъм летището по Харис Авеню се задаваше зелена кола, която се движеше бавно и някак старателно, което означаваше, че шофьорът е или прекалено млад, или прекалено възрастен. Ала това безсъмнено бе колата, която той очакваше — беше обвита в мръсна мембрана.

„Животът е колело — помисли си Ралф и му хрумна, че тази идея не му идва наум за пръв път. — Рано или късно всичко, което ти се струва, че си загърбил, отново излиза на бял свят. За добро или за зло, отново излиза на бял свят.“

Рози се опита да побегне, но Атропос я дръпна с все сила, шапката му падна, а Нат коленичи пред кучето и го потупа по главата.

— Изгуби ли се, моето момиче? Сама ли излезе? Няма страшно, ще те заведа у вас. — Тя гушна животното и ръчичките й минаха право през ръцете на Атропос, а красивото й личице се озова на сантиметри от неговата грозна, ухилена физиономия. После тя се изправи. — Хайде, Рози! Хайде, миличка.

Розали тръгна по тротоара по петите на Нат, обърна се само веднъж към ухиленото човече и тревожно изскимтя. На отсрещната страна на Харис Авеню Хелън излезе от „Червената ябълка“ и допълни последната подробност от видението, което Атропос бе показал на Ралф. Младата жена носеше хляб. Червената шапка с надпис „Ред Сокс“ беше на главата й.

Ралф грабна Лоуис в прегръдките си и силно я целуна, сетне промълви:

— Обичам те с цялото си сърце. Помни това, Лоуис.

— Зная — тихо отвърна тя. — И аз те обичам. Затова няма да ти позволя да го извършиш.

Сграбчи го през врата — ръцете й бяха като окови — и извика:

— Махай се, скапан негодник такъв! Не те виждам, но знам, че си тук! Махай се! Махай се и ни остави на мира!

Натали спря и се вгледа в Лоуис с широко отворени, слисани очи. Розали застана до нея и ушите й щръкнаха.

— Не слизай на платното, Нат! — изкрещя Лоуис. — Не… Изведнъж ръцете й, които бяха вкопчени в Ралф, се оказаха празни.

Той бе изчезнал като дим.

21.

Атропос се огледа да види откъде идва тревожният вик и забеляза Ралф и Лоуис, които стояха от другата страна на Харис Авеню. Но което е по-важното, разбра, че Ралф го вижда. Очите му се ококориха, устните му се разтегнаха в изпълнена с омраза озъбена гримаса. Докосна голото си теме — осеяно със стари белези от рани, нанесени със собствения му скалпел — инстинктивно посягайки да се защити при спомена за онова, което му се беше случило преди пет години.

[Мамка ти, Мимолетен! Тая кучка си е моя!]

Ралф видя Нат, която гледаше към Лоуис някак колебливо и изненадано. Чу как Лоуис й крещи и й казва да не слиза на платното. После обаче чу Лахезис, който сякаш шепнеше в ухото му.

[Качвай се, Ралф! Колкото можеш по-нагоре! Побързай!]

Почувства стягането в главата си, за миг стомахът му се сви от рязкото издигане и изведнъж целият свят грейна и се изпълни с цветове. Едновременно видя и почувства как се „изпарява“ от прегръдката на Лоуис, после се отдалечи от нея — или по-точно — нещо го понесе надалеч. Усети силата на мощно течение и разбра, макар и някак смътно, че ако има такова нещо като „по-висша цел“, той се е влял в нея и скоро течението ще го понесе надолу по реката.

Натали и Розали вече стояха точно пред къщата, в която някога, преди да я продаде и да се пренесе при Лоуис, Ралф бе живял с Бил Макгавърн. Нат смаяно изгледа Лоуис, после й помаха нерешително.

— Нищо й няма на Рози. — Тя потупа кучето по главата. — Ще я преведа през улицата, не се безпокой.

Запъти се да пресича и викна на майка си:

— Не мога да си намеря бейзболната шапка! Май някой ми я е откраднал!

Розали продължаваше да стои на тротоара. Нат нетърпеливо се обърна към нея.

— Хайде, моето момиче!

Зелената кола се движеше към детето, но много бавно. Отначало като че ли изобщо не представляваше опасност за него. Ралф веднага позна шофьора и нито за миг не се усъмни, че има халюцинации. В този миг му се струваше съвсем редно зад волана на старото комби да седи бившият раздавач.

— Натали! — пищеше Лоуис. — Натали, недей!

Атропос се втурна и плесна Розали № 2 по задницата.

[Изчезвай оттук, помияр такъв! Хайде, побързай, докато не ми е хрумнало да те очистя!]

Джуджето злобно и победоносно се усмихна на Ралф, Роузи изджафка и изскочи на улицата… право пред форда, шофиран от шестнадесетгодишния Пит Съливан.

Натали не видя колата — тя гледаше Лоуис, чието лице се бе изкривило от страх. Навярно се беше досетила, че Лоуис може би изобщо не й крещи заради Роузи, а заради нещо съвсем друго.

Пит забеляза спринтиращото куче, но не видя момиченцето. Рязко изви волана, за да избегне Розали, при което фордът полетя право към детето. Ралф съзря две уплашени лица зад предното стъкло на колата и си помисли, че госпожа Съливан пищи.

Атропос радостно подскачаше, сякаш изпълняваше танц на смъртта.

[На ти, Мимолетник! Побелял тъпак! Казах ли ти, че хубавичко ще те подредя!]

Като на забавен кадър Хелън изпусна хляба и изкрещя:

— Натали, ВНИМАВААААААААЙ!

Ралф се затича. Отново изпита ясното усещане, че се движи само със силата на мисълта си. Когато достигна Натали и се хвърли към нея с протегнати ръце, а колата изникна иззад детето, заслепявайки го с ярките слънчеви отблясъци, които проникваха през смъртния й покров, Ралф отново накара невидимия мускул в съзнанието си да се свие и за сетен път се върна в Мимолетния свят.

Дочу пронизителни писъци — писъците на Хелън се сливаха с писъците на Лоуис и се смесваха с пищенето на гумите. Между тях като бръшлян се преплиташе злобният смях на Атропос. За миг Ралф съзря изплашените сини очи на Нат, после я отблъсна с всички сили и тя отхвръкна с протегнати ръце. Озова се в канавката и си понатърти гърба, но нямаше нищо счупено. Някъде отдалеч Ралф дочу как Атропос гневно изкрещя, сякаш не вярваше на очите си.

Тежката кола, която продължаваше да се движи с тридесет километра в час, блъсна Ралф и настъпи мъртвешка тишина. Тялото му полетя във въздуха, описвайки плавна дъга — струваше му се, че всичко става бавно; върху страната му като татуировка бе отбелязана емблемата на форда, а счупеният му крак се повлече след него. Имаше достатъчно време да види сянката си, която се плъзгаше по паважа под него; успя да види и червените капчици, които се разпръснаха във въздуха, и да си рече, че сигурно Лоуис го е изпръскала с боя. Видя и Нат, която седеше на тротоара и плачеше, но беше съвсем здрава и читава… усети присъствието на Атропос, който заканително размахваше юмруци и подскачаше от ярост.

„Струва ми се, доста добре се представих за старче като мен — рече си Ралф, — но сега ми се иска да подремна.“

После се строполи на земята и се претърколи — черепът му се пукна, гръбнакът му се прекърши, острите костици от счупения гръден кош се врязаха в белите му дробове, вътрешностите му се разкъсаха.

Ала не изпита болка.

22.

До края на живота си Лоуис не забрави ужасяващия звук, придружаващ завръщането на Ралф на Харис Авеню, нито пък локвите кръв по паважа. Искаше й се да изпищи, но не посмя — някакъв мъдър глас я посъветва, че ако изкрещи, от шока, ужаса и лятната горещина, ще се строполи в безсъзнание на тротоара, а когато се свести, Ралф вече ще си е отишъл.

Хукна към него, едната й обувка се изу, с периферното си зрение тя забеляза Пит Съливан, който слизаше от колата, спряла почти на същото място като колата на Джо Уайзър — също форд — когато бе блъснал Розали № 1 преди толкова много години. Стори й се, че младежът истерично крещи.

Стигна до Ралф и се отпусна на колене до него — от удара на форда тялото му сякаш се бе сгърчило и променило — човекът със зеленикавите панталони и изцапаната с боя риза нямаше нищо общо с онзи Ралф, когото бе притискала към себе си само преди миг. Но очите му бяха отворени и погледът му беше ясен.

— Ралф.

— Да. — Гласът му бе силен, като че раненият не изпитваше никаква болка. — Да, Лоуис, чувам те.

Тя понечи да го прегърне, но се разколеба — хрумна й, че тежко пострадали хора не бива да се местят, защото можеш да ги нараниш още повече, дори да причиниш смъртта им. Погледна го отново, видя кръвта, която шуртеше от устата му, и забеляза как тялото му сякаш е разполовено и реши, че не може да му навреди още повече. Приведе се съвсем ниско и го прегърна, усещайки вонята на смъртта — миризмата на кръв и горчиво-киселата ацетонова миризма на изразходвания адреналин, която лъхаше от устата му.

— Този път успя, нали? — промълви тя. Целуна страната му и окървавеното му чело, от което висеше парче кожа. Заплака и проговори през сълзи: — Я се погледни! Скъсани панталони… раздрана риза… да не мислиш, че дрехите растат по дърветата?

— Как е той? — попита Хелън иззад гърба й. Лоуис не се обърна, но видя сенките на паважа — Хелън прегръщаше хлипащата си дъщеря и Роузи стоеше до нея. — Той спаси живота на Нат, а аз изобщо не видях откъде се появи. Моля те, Лоуис, кажи ми, че му няма ни…

После сянката се премести заедно с Хелън, която се наведе над Ралф; младата жена закри очите на дъщеря си и се разрида.

Лоуис се приведе още по-ниско над Ралф и нежно погали лицето му. Искаше да му каже, че е щяла да го придружи, но той се бе оказал много по-бърз от нея. Накрая я беше изоставил.

— Обичам те, свидна моя — прошепна Ралф, опита се да я помилва, но ръката му отказа да се помръдне от паважа и само потръпна.

— И аз те обичам, Ралф. Винаги ще те обичам.

— Трябваше да го направя. Разбираш ли?

— Да. — Не знаеше дали разбира, не знаеше дали изобщо някога ще разбере… но знаеше, че той си отива. — Да. Разбирам.

Той въздъхна — Лоуис отново усети сладникавата миризма на ацетон — и се усмихна.

— Госпожо Шаси. Госпожо Робъртс, де. — Това бе Пит, който говореше на пресекулки. — Господин Робъртс добре ли е? Моля ви, кажете ми, че не съм му направил нищо!

— Не се приближавай, Пит — каза тя, без да се обръща. — Всичко е наред. Само си е скъсал ризата и панталоните… нали, Ралф?

— Да — отвърна той. — Безспорно. Май ще трябва да ме понапляскаш, задето…

Млъкна и погледна вляво от Лоуис. Там нямаше никого, но Ралф се усмихна и възкликна:

— Лахезис!

Протегна треперещата си, окървавена ръка и сякаш се здрависа с някого, после повтори движението. Очите му отново се отместиха, но този път надясно. Бавно, съвсем бавно посочи натам и заговори с отслабващ глас:

— Здравей, Клото. И помни — не… боли. Нали така?

Ръката му се вдигна, после падна върху гърдите му. Той погледна Лоуис с вече помътняващите си сини очи и с усилие изрече:

— Слушай! — Очите му не се откъсваха от нея и не й позволяваха да извърне поглед. — Всеки Божи ден, когато се събуждах до теб, имах чувството, че съм подмладен и виждах всичко… поновому. — Опита се отново да я погали, но не успя. — Всеки ден, скъпа.

— И за мен бе така, Ралф — събуждах се сякаш отново млада.

— Лоуис?

— Какво?

— Тиктакането. — Преглътна, после повтори, изговаряйки думата с огромно усилие. — Тиктакането.

— Какво тиктакане?

— Няма значение, вече престана — отвърна той и се усмихна широко. Сърцето му също престана да бие.

23.

Клото и Лахезис наблюдаваха Лоуис, която ридаеше над мъртвеца. Клото вдигна ръката си и смаяно я огледа.

По нея сияеше и пламтеше аурата на Ралф.

Клото: [Той е тук… не е ли прекрасно?]

Лахезис също вдигна ръка. Тя изглеждаше така, сякаш някой бе нахлузил синя ръкавичка върху златистозеленикавата аура, която я обгръщаше.

Лахезис: [Да. Той бе прекрасен човек.]

Клото: [Ще й го върнем ли?]

Лахезис: [Можем ли?]

Клото. [Има само един начин да разберем.]

Те се доближиха до Лоуис. Всеки докосна лицето й с ръката, която бе стиснал Ралф.

24.

— Мамо! — извика Натали Дипно. Във възбудата си отново бе проговорила на „бебешки“ език. — Кои тез длебни човеци? Защо пипат Ролис?

— Шшт, гълъбче — отвърна Хелън и отново закри очите й. Човечетата бяха изчезнали, а тя бе коленичила насред улицата до човека, който бе спасил живота на дъщеря й.

25.

Изведнъж Лоуис вдигна глава и изненадано се огледа, забравила мъката си. Беше изпълнена с фантастично усещане

(светлина, синя светлина)

за мир и покой. За миг Харис Авеню изчезна. Тя се намираше в някакво тъмно помещение, изпълнено със сладкото ухание на сено; някакво тъмно помещение, в което се преплитаха хиляди сияйни лъчи. Тя никога не забрави безумната радост, надигнала се в нея в този миг, нито пък твърдата увереност, че това е вселена, която Ралф искаше тя да види; вселена, в която зад тъмата се криеше ослепителна светлина… нима не я виждаше през пролуките?

— Ще ми простите ли някога? — хлипаше Пит. — О, Боже, ще ми простите ли някога?

— Разбира се — спокойно отвърна Лоуис.

Тя прокара ръка по лицето на Ралф, затвори очите му, положи главата му в скута си и зачака идването на полицията. Любимият й мъж изглеждаше като заспал. А белегът на дясната му ръка бе изчезнал.