Стивън Кинг
Безсъние (31)

2.

Черокито не улучи количката на Худси, направи последен завой, после се вряза в паркинга на десетина метра от оградата, където по-рано днес Лоуис бе спряла да оправи комбинезона си. Крилата се откъснаха. Пилотската кабина се озова в пътническия салон. Резервоарът избухна като бутилка шампанско, поставена в микровълнова печка. Разхвърчаха се стъкла. Опашката се огъна над корпуса на черокито като жилото на умиращ скорпион и се заби в покрива на един микробус, отстрани на който пишеше „ЗАЩИТЕТЕ ЖЕНСКОТО ПРАВО НА ИЗБОР!“ Разнесе се пронизителен стържещ звук, сякаш се срина камара метални отпадъци.

— Леле ма… — започна един от полицаите на ъгъла на паркинга, после експлозивът С-4 изхвръкна като голяма сива храчка и се заби в останките от командното табло, където някакви жици се набучиха в него като игли на спринцовки. Прозвуча оглушителен гръм, ослепителна светлина за миг погълна пистата в Баси Парк, из паркинга се разхвърчаха отломки. Джон Лийдекър, който стоеше под циментовата козирка на входа на сградата и разговаряше с един служител на щатската полиция, беше отхвърлен в дъното на фоайето. Удари се в стената и се строполи в безсъзнание сред счупени стъкла от витринката с купите от конните надбягвания. Но той имаше повече късмет от човека, до когото стоеше — полицаят връхлетя върху колоната между двете врати и бе разсечен на две.

Редиците паркирани коли всъщност предпазиха сградата от потресаващия удар, но това се разбра по-късно. В залата две хиляди души седяха отначало стъписани, недоумяващи какво да правят, но още по-недоумяващи от онова, което бяха видели — как най-известната феминистка в Америка бе обезглавена от летящо назъбено стъкло. Главата й отхвръкна чак на шестия ред като топка за боулинг, върху която беше залепена руса перука.

Паника настана едва когато угасна осветлението.

3.

В хаотичната блъсканица пред вратите на залата загинаха седемдесет и един човека; на следващия ден местният вестник „Нюз“ помести новината на първа страница, под заглавие, изписано с огромни букви, което определяше случилото се като „неописуема трагедия“. Ралф Робъртс си казваше, че предвид всички обстоятелства, леко са се отървали. Наистина много леко.

4.

По средата на северния балкон една жена на име Соня Данвил — жена, с все още незавяхнали синини по лицето от последния побой в живота й — седеше, прегърнала сина си Патрик. Плакатът от „Макдоналдс“, на който Роналд и Мейър Макчийз танцуват точно пред прозорчето на един „Макдрайв“, бе на коленете на момченцето, ала освен златните арки, то не бе оцветило почти нищо, а беше обърнало листа откъм празната страна. Не че оцветяването му бе станало безинтересно — просто му трябваше повече място за собствената му рисунка, а тя му хрумна, както често го спохождаха подобни идеи, напълно спонтанно. Почти през целия ден бе размишлявал над случилото се в избата на „Хай Ридж“ — спомняше си дима, горещината, уплашените жени и двата ангела, които дойдоха да ги спасят — ала внезапно хрумналата му идея засенчи тревожните мисли и той се захвана за работа с безмълвен ентусиазъм. Скоро на Патрик вече му се струваше, че е попаднал в света, който рисуваше с цветните си моливи.

Макар да беше едва четиригодишен, вече беше смайващо опитен художник („малкото ми генийче“ понякога го наричаше Соня) и рисунката му беше далеч по-хубава от картинката за оцветяване на плаката. С онова, което бе съумял да сътвори преди светлините да угаснат, би се гордял студент-първокурсник в художествена академия. В средата на листа на фона на синьо небе, изпълнено с пухкави бели облаци, се извисяваше кула от черни каменни плочи. Тя бе заобиколена от поле, изпълнено с рози, които бяха толкова наситено червени, сякаш бяха побеснели от гняв. Встрани стоеше човек с избелели дънки. На гърдите му бяха кръстосани два патрондаша, на хълбоците му висеше по един кобур. На върха на кулата беше застанал мъж в червена роба и гледаше към въоръжения човек с изражение на омраза и страх. Ръцете му, вкопчени в парапета, също бяха червени.

Соня беше като хипнотизирана от Сюзън Дей, която седеше на трибуната и чакаше жената на подиума да я представи. Ала миг преди активистката да заеме мястото си, Соня случайно сведе поглед към картината на сина си. От две години знаеше, че Патрик е онова, което психолозите нарича „дете-чудо“, и се опитваше да си внуши, че вече е свикнала със сложните му картини и оригиналните скулптурки, които той наричаше „Глиненото семейство“. Може би действително бе свикнала, но странно защо точно тази рисунка я накара да настръхне. Почувства се странно потисната, което едва ли изцяло се дължеше на случилото се през този дълъг, ужасен ден.

— Кой е този? — Тя посочи миниатюрното човече, което надничаше от върха на черната кула.

— Червеният крал — отвърна Патрик.

— А-а. Червеният крал, разбирам. А човекът с пистолетите кой е?

Патрик понечи да й отговори, но в този момент Робърта Харпър, представящата, вдигна лявата си ръка (на нея имаше черна лента) към жената, която седеше зад нея.

— Приятелки, госпожа Сюзън Дей! — извика тя и думите на Патрик Данвил бяха заглушени от гръмките ръкопляскания:

— Казва се Роланд, мамо. Понякога го сънувам. И Червения крал го сънувам.

5.

Двамата седяха в мрака, ушите им бучаха, а в главата на Соня се въртяха две мисли като мишки, които се гонят в килер: „Този ден нямали да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябва да взимам детето, този ден няма ли да свърши, знаех си, че не трябваше да взимам детето, този ден няма ли…“

— Мамо, мачкаш ми картината! — възнегодува Патрик, Гласът му звучеше сподавено и Соня осъзна, че сигурно притиска и него и отхлаби прегръдката си. От затъмнения салон, където на сгъваеми столове бяха настанени хората, достатъчно богати да платят по петнадесет долара „дарение“, долитаха писъци и крясъци. Над врявата се извиси дрезгав вик от болка, който накара Соня да подскочи.

От глухия бумтеж, последвал първоначалната експлозия, ушите им заглъхнаха, а цялата сграда се разтресе. В сравнение с този ужасяващ гръм непрестанните взривове навън — колите на паркинга избухваха подобно на фойерверки — звучаха като изстрели с детски пистолет, но Соня усещаше как при всеки нов взрив Патрик се притиска към нея.

— Успокой се, Пат — рече му тя. — Случило се е нещо лошо, но мисля, че е извън залата.

Тъй като по време на експлозията вниманието й беше привлечено от ослепителния блясък в прозорците, беше пощадена от гледката на обезглавената Сюзън Дей, но Соня знаеше, че мълнията е нанесла поражения и на сградата

(не трябваше да взимам детето, не трябваше да взимам детето)

и доста хора в залата бяха изпаднали в паника. Знаеше, че ако самата тя се паникьоса, с младият Рембранд ще имат сериозни неприятности.

„Но аз няма да се паникьосам. Не се спасих от онзи ад сутринта, за да се паникьосвам сега. Мътните ме взели, ако го сторя.“

Посегна и хвана Патрик за ръката. Усети, че е студена като лед.

— Мислиш ли, че ангелите пак ще дойдат да ни спасят, мамо? — попита момченцето с гласче, което леко потреперваше.

— Не — отвърна тя. — Този път ще се спасяваме сами. Но можем да се справим, нали?

— Да — отвърна детето и се смъкна на седалката. За миг Соня изпадна в ужас, беше сигурна, че малкият е припаднал и ще трябва да го изнесе на ръце, но момченцето се изправи и обясни:

— Книжките ми бяха паднали. Не исках да ги оставям тук, особено онези за момчето, което не можело да си свали шапката. Тръгваме ли си, мамо?

— Да. Веднага щом хората престанат да се блъскат. В коридорите ще светнат лампи от онези, които се захранват от акумулатори. Щом ти кажа, ставаме и тръгваме — тръгваме! — нагоре по стълбите към вратата. Няма да те нося, но ще вървя точно зад теб с ръце на раменете ти. Разбираш ли, Пат?

— Да, мамо. — Не й зададе никакви въпроси, само й връчи книжките, но не и картината. Тя го прегърна и го целуна по бузката.

Останаха на местата си още пет минути, като през това време Соня бавно преброи до триста. Усети как повечето хора наоколо излязоха още преди да стигне до сто и петдесет, но се насили да изчака. В залата вече не цареше непрогледен мрак, тъй като отвън проникваха отблясъци от пламъци. Очевидно гореше противоположният край на сградата. Соня дочу воя на приближаващите се полицейски коли, линейки и пожарни и се изправи на крака.

— Хайде. Върви пред мен.

Пат Данвил застана насред пътеката — майка му здраво го стискаше за раменете. Поведе я по стълбите нагоре към жълтеникавите светлини в коридора и спря само веднъж, за да пропусне някакъв мъж, който се стрелна към тях. Ръцете на майка му се впиха в раменете му и тя го дръпна настрани.

— Проклети защитници на живота! — крещеше тичащият мъж. — Шибани самодоволни лайнари! Иска ми се всичките да ги избия!

После изчезна и Пат отново се заизкачва по стълбите. Соня долови у него някакво спокойствие, което изпълни сърцето й с обич, ала и с някаква странна горчивина. Този неин син бе толкова различен, толкова особен… но светът не обича такива хора. Светът се опитва да ги изкорени като плевели.

Най-сетне излязоха в коридора. Неколцина мъже и жени се щураха насам-натам със замаяни погледи като зомбита във филм на ужасите. Соня почти не им обърна внимание и насочи Патрик към стълбите. Три минути след това излязоха невредими навън, сред раздирания от пламъци мрак, а на всички нива на вселената събитията, подвластни на Случайността и на Хаоса, възвърнаха предопределения си ход. Планетите, които за миг заплашваха да излязат от орбитите си, се успокоиха, и на една от тях, в пустиня, апотеоз на всички пустини, един човек на име Роланд се размърда в съня си и отново заспа дълбоко под незнайните съзвездия.

6.

В Строфорд Парк вратата на тоалетната кабинка с надпис „МЪЖЕ“ зейна. Лоуис Шаси и Ралф Робъртс излетяха от нея, обвити в димна завеса, вкопчили се един в друг. Отвътре долетя тътенът от взривения самолет, след това и от избухването на бомбата. Проблесна бяла светлина и стените на тоалетната се издуха, сякаш някой великан ги удряше с юмруци. Секунда след това отново чуха експлозия — този път звукът беше по-слаб, но някак по-реален.

Краката на Лоуис се подкосиха и тя се строполи на тревата с вик, отчасти предизвикан от облекчение. Ралф тупна до нея, после успя да седне. Взираше се невярващо в Административния център, където сякаш огнен юмрук бе сграбчил хоризонта. На челото, където го бе ударил Ед, се подуваше огромна морава цицина. Лявата му страна още пулсираше, но той си рече, че ребрата му не са счупени, а най-много са поразместени.

[Лоуис, добре ли си?]

За миг тя го погледна неразбиращо, после заопипва лицето, шията и раменете си. Ралф не можа да се въздържи и се засмя. В отговор Лоуис му се усмихна закачливо.

[Мисля, че съм добре. Всъщност съм убедена, че не съм пострадала.]

[Как се озова там? Можеше да загинеш!]

Лоуис, която изглеждаше ободрена (Ралф предположи, че скитникът, който се бе оказал наблизо, имаше нещо общо с това), го погледна право в очите.

[Може да съм малко старомодна, Ралф, но ако смяташ, че през следващите двайсетина години ще припадам и ще пърхам с клепачи като най-добрата приятелка на главната героиня в ония псевдоисторически романи, дето моята приятелка Мина все ги чете, по-добре да си намериш друга приятелка.]

Той смаяно я изгледа, после и помогна да се изправи на крака и я прегърна. Лоуис се притисна към него. Беше невероятно топла, невероятно истинска. На Ралф му хрумна, че самотата и безсънието си приличат — коварни са, откъсват те от света, приятели са на отчаянието и са врагове на любовта — после прогони мрачните мисли и я целуна.

Клото и Лахезис, които стояха на върха на хълма и тревожно наблюдаваха сцената като работници, които са заложили коледните си премии на по-слабия боксьор, се втурнаха към Ралф и Лоуис; двамата отново бяха опрели чела и се гледаха в очите като влюбени до уши юноши. Отвъд Пущинака сирените виеха като гласове, дочути в кошмар. Огненият стълб, който бележеше гроба на Ед Дипно, бе направо ослепителен. Ралф дочуваше как в далечината експлодират автомобили и се сети за своята кола, която бе изоставил из деретата. Реши, че не е голяма загуба. И без това вече бе прекалено възрастен да шофира.

7.

Клото: [Добре ли сте?]

Ралф: [Чувстваме се прекрасно. Лоуис ме издърпа. Спаси ми живота.]

Лахезис: [Да, видяхме я като влезе. Беше много смела]

„Но и много странно за теб, нали, приятел? — рече си Ралф. — Възхищаваш се от постъпката й, но нямаш представа защо го е сторила. Смятам, че за вас двамата понятието «спасявам» е също тъй непознато като понятието «обичам».“

За пръв път той изпита съчувствие към плешивите докторчета и разбра най-голямата ирония в живота им — те знаеха, че Мимолетните, чието съществуване са изпратени да прекратят, имат богат духовен живот, но изобщо не разбираха същността на този живот, нито емоциите, които мотивираха постъпките им. Клото и Лахезис бяха изучавали хората от Мимолетния свят както някои богати, но страхливи англичани от викторианската епоха разучавали картите, съставени от корабоплавателите. От корабоплавателите, чиито експедиции били финансирани от същите страхливи богаташи. С белите си пръсти филантропите проследявали хартиените реки, по които никога нямало да плуват, и хартиените джунгли, в които никога нямало да ловуват. Те предприемали само въображаеми пътешествия.

Клото и Лахезис бяха „завербували“ Ралф и Лоуис и нагло ги бяха използвали за собствените си цели, ала не проумяваха нито удоволствието от риска, нито мъката от загубата — единствената емоция, която изпитваха, бе непрестанният страх, че Ралф и Лоуис ще влязат в открито сражение с химика-любимец на Пурпурния крал и в резултат ще бъдат убити. Плешивите докторчета живееха дълго, но Ралф подозираше, че независимо от ослепителните им, пъстроцветни аури животът им е сив. Погледна гладките им, странно детински лица и си спомни колко се бе уплашил от тях, когато за първи път ги видя на излизане от къщата на Мей Локър в ранните утринни часове.

Клото и Лахезис очевидно се смутиха от погледа му, но Ралф не изпитваше желание да разсее тревогите им. Някак си съвсем му се струваше редно те да се чувстват по този начин.

Ралф: [Да, тя е много смела, много я обичам и мисля, че ще бъдем много щастливи заедно, докато…]

Той млъкна, а Лоуис се поразмърда в прегръдката му. Стана му едновременно смешно и си отдъхна, като разбра, че тя се унася в дрямка.

[Докато какво, Ралф?]

[Докато го желаеш. Мисля, че винаги има по едно „докато“, когато си Мимолетен, а може би в това няма нищо лошо.]

Лахезис: [Предполагам, че е време да се сбогуваме.]

Ралф неволно се ухили до уши, спомняйки си радиопиесата „Самотният рейнджър“, в която почти всеки епизод завършваше с подобна реплика. Посегна към Лахезис и му стана смешно, когато човечето се дръпна назад.

Ралф: [Почакайте… хайде да не бързаме толкова, приятели.]

Клото, поразтревожен: [Нещо нередно ли има?]

[Не, но след като ме удариха по главата, че и в ребрата, а след това за малко не се опекох жив, имам право да се уверя, че вече наистина всичко приключи. Така ли е? В безопасност ли е вашето момченце?]

Клото, с облекчена усмивка: [Да. Не усещаш ли? След осемнадесет години, точно преди смъртта си, момченцето ще спаси живота на двама мъже, които иначе ще умрат… а единият от тях не бива да загине, за да се запази равновесието между Случайността и Целта.]

Лоуис: [Това не ни интересува. Искам да знам дали можем отново да станем най-обикновени Мимолетни.]

Лахезис: [Не само можете, Лоуис, но трябва. Ако с Ралф останете дълго тук, горе, не ще успеете да се върнете.]

Лоуис се притисна по-плътно към Ралф.

[Това не би ми харесало особено.]

Клото и Лахезис се спогледаха, преди отново да се обърнат към двамата Мимолетни. „Как може на някого да не му харесва тук, горе?“ — питаха очите им.

Лахезис: [Налага се да тръгваме. Извинете ни, но…]

Ралф: [Почакайте — има още нещо.]

Човечетата проследиха с тревожни погледи как той нави ръкава на жилетката си — маншетът на ризата му се бе втвърдил от някаква течност (може би рибешка слуз), за която предпочиташе да не мисли — и им показа белега на ръката си.

[Не ме гледайте така учудено, момчета. Искам да ви подсетя, че ми дадохте дума. Не забравяйте тази част от уговорката.]

Клото, с неприкрито облекчение: [Имаш думата ни. Онова, което ти послужи за оръжие, сега ще бъде нашата връзка. Обещанието няма да бъде забравено.]

Ралф започваше да се убеждава, че наистина всичко е свършило. И макар да му се струваше налудничаво, донякъде съжаляваше. Сега действителният живот — животът, който течеше на етажите под това ниво — му изглеждаше почти като мираж и той разбра какво искаше да каже Лахезис, като им съобщи, че не ще се върнат към предишния си живот, ако се задържат тук прекалено дълго.

Лахезис: [Наистина трябва да тръгваме. Всичко добро, Ралф и Лоуис. Никога няма да забравим услугата, която ни направихте.]

Ралф: [Та имахме ли избор? Наистина ли имахме избор?]

Лахезис, много тихо: [Нали ви обяснихме? Мимолетните същества винаги имат избор. На нас това ни се струва страшничко… но все пак го намираме за прекрасно.]

Ралф: [Я ми кажете, ръкувате ли се понякога?]

Клото и Лахезис стреснати се спогледаха и Ралф долови как проведоха светкавичен диалог на нещо като телепатичен стенографски език. Като се обърнаха отново към него, на лицата им бяха изписани абсолютно еднакви нервни усмивки — усмивките на тийнейджъри, които са решили, че ако това лято не съберат достатъчно кураж да се качат на голямото влакче, което лети с бясна скорост в лунапарка, никога няма да станат истински мъже.

Клото: [Разбира се, много пъти сме ставала свидетели на този обичай, но не — никога не сме си стискали ръцете.]

Ралф погледна към Лоуис и забеляза, че тя се усмихва… но му се стори, че в очите й проблясват сълзи.

Протегна ръка първо на Лахезис, защото той като че бе мъничко по-уверен от колегата си.

[Подай си ръката, господин Л.]

Лахезис се взира в дланта му толкова дълго, че Ралф се усъмни дали човечето ще се здрависа, макар несъмнено да му се искаше. Сетне, съвсем плахо докторчето протегна ръчица и позволи на Ралф да я стисне. Старецът почувства гъделичкащо трептене, когато аурите им се докоснаха и се сляха… а в допирната точка прелетяха странни сребърни фигурки. Напомниха му японските йероглифи по шала на Ед.

Стисна ръката на Лахезис два пъти — бавно и тържествено — след това я пусна. Тревожното изражение на джуджето бе заменено от широка, глуповата усмивка. То се обърна към другаря си.

[По време на тази церемония енергията му е почти незащитена! Почувствах я! Прекрасно е!]

Клото също протегна ръка към Ралф и миг преди дланите им да се докоснат, господин К. затвори очи като човек, който очаква да му поставят болезнена инжекция. Междувременно Лахезис стискаше ръката на Лоуис, ухилен до уши като водевилен танцьор, когото викат на бис.

Клото с очевидно нежелание стисна ръката на Ралф. Стисна я веднъж, но доста крепко. Старецът се ухили.

[Внимавай да не я откъснеш, господин К.]

Клото отдръпна ръка. Като че ли търсеше подходящ отговор.

[Благодаря, Ралф. Ще я нося навсякъде. Нали така казвате вие?]

Възрастният човек избухна в смях. Клото, който тъкмо се обръщаше да се ръкува с Лоуис, му се усмихна объркано и Ралф го тупна по гърба.

[Правилно си схванал, господин К. — съвсем правилно.]

Прегърна Лоуис през раменете и любопитно огледа докторчетата за последен път.

[Пак ще се видим, нали?]

Клото: [Да, Ралф.]

Ралф: [Е, чудесно тогава. След седемдесет години ме устройва — предлагам да си го запишете в календара.]

Те се усмихнаха фалшиво като политици, но това не го изненада особено. Леко им се поклони, после прегърна Лоуис и проследи с поглед господин К. и господин Л., които заслизаха бавно по хълма. Лахезис отвори вратата на поизкривената кабинка с надпис „МЪЖЕ“ — Клото пък застана пред отворената врата, на която пишеше „ЖЕНИ“. Лахезис се усмихна и помаха. Клото размаха ножицата си в някакъв чудат поздрав.

Ралф и Лоуис им помахаха в отговор.

Плешивите докторчета пристъпиха в кабинките и затвориха вратите.

Лоуис изоърса рукналите си сълзи и се обърна към Ралф

[Това ли е всичко? Това е всичко, нали?]

Той кимна.

[Какво ще правим сега?]

Ралф й подаде ръка.

[Разрешете да ви изпратя, мадам.]

Лоуис се усмихна и стисна ръката му точно под лакътя.

[Благодаря ви, сър. Можете.]

Хванати под ръка, те излязоха от Строфорд Парк и когато се озоваха на Харис Авеню, вече се бяха върнали в Мимолетния свят; без много шум отново бяха заели своите места във всемирния ред — всъщност дори не го бяха усетили.

8.

Дери панически стенеше и се потеше от възбуда. Виеха сирени, хора крещяха от прозорците си на приятелите си на улицата, а на всеки ъгъл се тълпяха зяпачи да наблюдават пожара от другата страна на долината.

Ралф и Лоуис не обръщаха никакво внимание на суматохата. Изкачваха се бавно по хълма Горната миля и усещаха изтощението си — то сякаш се бе трупало в тях като тихомълком нахвърляни торби с пясък. Езерцето бяла светлина, което бележеше паркинга на „Червената ябълка“, им се струваше невероятно далеч, макар Ралф да знаеше, че дотам има само три пресечки.

Отгоре на всичко от сутринта температурата бе спаднала поне със седем градуса, духаше силен вятър, а никой от двама им не бе подходящо облечен за такова време. Ралф подозираше, че това е началото на първата истинска есенна буря и краят на циганското лято в Дери.

Срещу тях надолу по хълма бързаха Фей Шапен, Дон Вийзи и Стан Ебърли — очевидно се бяха отправили към Строфорд Парк. Бинокълът, с който старият Дор понякога наблюдаваше как самолетите рулират, кацат и излитат, висеше на врата на Фей. Заедно с Дон, който вече оплешивяваше и бе доста пълен, приликата на приятелите с едно по-известно трио се набиваше в очите. „Тримата суфльори на Апокалипсиса“ — рече си Ралф и се ухили.

— Ралф! — възкликна Фей. Дишаше учестено и почти пъхтеше. Вятърът развяваше косата му, като ту му я завираше в очите, ту я отмяташе назад. — Проклетият Център избухна! Някой го бомбардирал от самолетче! Чухме, че хиляди хора били загинали!

— И аз така чух — съгласи се Ралф. — Всъщност ние с Лоуис тъкмо идваме от парка, ходихме да погледаме. Оттам, да знаеш, се вижда по-добре.

— Божке, знам, живял съм тук около сто години, мътните ме взели, нали тъй? Къде, мислиш, отиваме? Елате с нас!

— Тъкмо се бяхме запътили към дома на Лоуис да проверим какво ще кажат по телевизията. Може после да ви намерим.

— Добре, ние — леле-мале. Ралф, какво ти е това на главата?

Ралф запримига насреща му — какво му има на главата? — после, като спомен от кошмарен сън, в съзнанието му изникна озъбената гримаса на Ед и налудничавият му поглед. „Не, недей — бе изпискал Дипно. — Всичко ще развалиш.“

— Тичахме да си намерим по-добро място за наблюдение и Ралф се блъсна в едно дърво — обясни Лоуис. — Късмет извади че се размина с болницата.

Дон се засмя, но разсеяно, като човек, който си има по-важна работа. Фей пък изобщо не им обръщаше внимание. Ала Стан Ебърли ги наблюдаваше внимателно и на лицето му се четеше озадачено любопитство.

— Лоуис — рече той.

— Какво?

— Знаеш ли, че на китката ти е вързана маратонка?

Тя я погледна. Ралф я погледна. После Лоуис вдигна глава и се усмихна чаровно, след което възкликна:

— Ами… да! Много е шик, нали? Нося я като… талисман.

— А-ха — отвърна Стан. — Разбира се.

Само че той вече не гледаше маратонката — взираше се в лицето на Лоуис. Ралф се питаше как, за Бога, ще му обяснят защо изглеждат така утре, когато няма да могат да се скрият в сенките.

— Хайде! — нетърпеливо извика Фей. — Да вървим! Тримата се отдалечиха бързешком (Стан хвърли последен подозрителен поглед към Ралф и Лоуис). Ралф се заслуша какво си говореха, докато се отдалечаваха, едва ли не очаквайки Дон Вийзи да изцъка с език.

— Боже мили, беше толкова тъпо — рече Лоуис, — но все пак трябваше да кажа нещо, нали?

— Справи се прекрасно.

— Ами! Като отворя уста, все ще изтърся някоя глупост. Това е едната от големите ми дарби, а другата е, че по време на двучасов филм по телевизията мога да изям цял сладкиш. — Тя развърза маратонката и я погледна. — Хелън нали е в безопасност?

— Да — съгласи се Ралф и посегна към обувката. В този миг осъзна, че в лявата му ръка вече има нещо. Пръстите му бяха стояли свити толкова дълго време, че бяха изтръпнали и отказваха да се разтворят. Когато най-сетне се отпуснаха, Ралф видя в дланта си отпечатъци от ноктите си. Първото, което забеляза, бе че докато неговата халка си бе на мястото, тази на Ед бе изчезнала. Уж му ставаше идеално, но въпреки това явно се бе изхлузила от пръста му през последния половин час. „А може пък и да не е — прошепна някой и Ралф с удивление установи, че този път това не бе гласът на Каролин. Този път гласът, който звучеше в съзнанието му, принадлежеше на Бил Макгавърн. — Може пък просто да е изчезнала.“

Но не му се вярваше. Кой знае защо смяташе, че венчалната халка на Дипно е притежавала сили, които не са изчезнали със смъртта му. Пръстенът, който Билбо Бегинс бе намерил и с неохота бе дал на внука си Фродо, бе притежавал способността да отива където пожелае… и когато пожелае. Може би пръстенът на Ед е надарен със същата способност.

Но преди да успее да дообмисли тази идея, Лоуис му подаде маратонката и взе онова, което беше в ръката му — някаква смачкана хартийка. Разтвори я и я разгледа. Постепенно на лицето й се изписа загриженост и тя промълви:

— Спомням си тази снимка. Имаше и увеличение, което стоеше на перваза на камината в дневната им, поставено в разкошна златна рамка.

Ралф кимна.

— Тази сигурно я е носел в портфейла си. Беше залепена на командното табло в самолета. Преди да я взема, имаше опасност Ед да ме убие. Не можах да измисля друго, освен да грабна снимката. По този начин отвлякох вниманието му от сградата. Последните му думи бяха: „Дай си ми я, те са си мои.“

— Смяташ ли, че в този момент е говорел на теб?

Ралф пъхна маратонката в задния джоб на панталоните си и поклати глава.

— Не.

— Хелън се намираше в Административния център, нали?

— Да.

Ралф си спомни как изглеждаше младата жена в „Хай Ридж“ — пребледнялото й лице и зачервените й от дима очи. „Ако сега ни спрат, печелят — бе казала тя. — Не разбираш ли?“

Сега вече разбираше.

Измъкна снимката от ръката на Лоуис, отново я смачка и отиде до кофата за смет на ъгъла на Харис Авеню и Косут Лейн.

— Някой ден ще си вземем от тях друга снимка, която ще сложим на нашата камина. Тази обаче… не я искам.

Той запрати топчицата към кофата, която се намираше на по-малко от половин метър, но внезапен порив на вятъра отнесе встрани смачканата фотография. Почти като хипнотизирани Ралф и Лоуис я проследиха с поглед как се извива нагоре в небето. Лоуис първа извърна очи. Погледна Ралф, а по устните й играеше загадъчна усмивка.

— Мисля, че ми направи предложение за женитба, или само ми се е сторило.

Той понечи да й отвърне, но в този миг ги връхлетя нов порив на вятъра, при това толкова силен, че двамата стиснаха клепачи. Ралф отвори очи и забеляза, че Лоуис отново се изкачваше по хълма.

— Всичко е възможно, Лоуис — рече той.

— Вече го зная.

9.

Пет минути по-късно ключът на Лоуис изщрака в бравата на входната й врата. Тя въведе Ралф в дома си и затръшна вратата, сякаш да прогони ветровитата нощ. Последва я в дневната и би останал там, но Лоуис продължи напред. Без да изпуска ръката му, тя го отведе (може би щеше да го завлече насила при съпротива от негова страна) в спалнята.

Ралф извърна очи към нея. Лоуис посрещна погледа му съвсем спокойно… изведнъж той отново почувства примигването. Аурата на Лоуис сякаш разцъфна пред очите му като сива роза. Все още не се бе появила цялата, но постепенно се възвръщаше, като че беше пуловер, плетен от невидими ръце.

[Лоуис, сигурна ли си, че искаш точно това?]

[Разбира се! Да не мислиш, че ще те пратя вкъщи след всичко, което преживяхме?]

Изведнъж тя закачливо се усмихна.

[Освен това, Ралф — наистина ли си авантюристично настроен тази вечер? Кажи ми истината. И недей само да ме ласкаеш.]

Той се позамисли, после се разсмя и я притегли в обятията си. Устата й бе сладка и леко влажна като кожицата на зряла праскова. Целувката сякаш разтърси цялото му тяло, но възприятието като че бе съсредоточено в устата му. Когато устните им се разделиха, се чувстваше по-възбуден от всякога… но и странно изцеден.

[Какво, ако ти отговоря положително?]

Тя отстъпи крачка назад и го измери с поглед, сякаш опитвайки се да прецени дали говори истината, или като всеки мъж само се перчи и се преструва. Същевременно посегна към копчетата на роклята си. Като почна да ги разкопчава, Ралф забеляза нещо прекрасно — отново се бе подмладила. Не изглеждаше на четиридесет, но човек не би й дал повече от петдесет. Това бе резултат от целувката, разбира се, но най-забавното беше, че Лоуис не осъзнаваше как след като се бе заредила с енергията на скитника, сега беше почерпила и от неговата енергия. Но какво лошо има в това?

Тя привърши огледа, приведе се и го целуна по бузата.

[Мисля, че ще имаме достатъчно време за авантюри, РалФ — тази нощ обаче ще спим.]

Навярно имаше право. Преди пет минути изпитваше ужасно желание — винаги бе обичал да се люби, освен това не го беше правил от доста време. Ала искрицата бе изчезнала. Ралф не съжаляваше ни най-малко. В крайна сметка знаеше къде бе отишла.

[Добре, Лоуис — тази нощ ще спим.]

Тя отиде в банята и пусна душа. След няколко минути Ралф я чу да си мие зъбите. Чудесно бе, че все още ги има. През десетте минути, докато я нямаше, той успя да се поразсъблече, макар че пулсиращата болка в ребрата много го затрудняваше. Свали жилетката на Макгавърн и обувките си. После дойде ред на ризата и когато Лоуис се появи с прибрана назад коса и измито лице, той тъкмо се мъчеше с токата на колана. Красотата й го порази и изведнъж се почувства недодялан и глупав (да не говорим за стар). Лоуис бе облечена в дълга копринена нощница с цвят на рози и Ралф долавяше аромата на лосиона й за ръце.

— Позволи ми да ти помогна — каза тя и разкопча колана, преди да е успял да й възрази. В действията й нямаше нищо еротично — ръцете й се движеха с опитността на жена, която често е помагала на съпруга си да се облича и съблича през последната година от живота му.

— Ето ни пак на нашето ниво — отбеляза Ралф. — Този път дори не усетих как слязохме.

— Аз го почувствах, докато бях под душа. Всъщност дори се зарадвах. Доста е трудно да си измиеш косата, когато си обгърнат с аура.

Отвън вятърът вилнееше, люлееше цялата къща и стенеше във водосточната тръба. Погледнаха през прозореца и макар отново да бяха в Мимолетния свят, Ралф бе сигурен, че и Лоуис си мисли същото — в този миг Атропос е някъде там; безсъмнено е разочарован от развоя на събитията, но не и сломен; победен е, но не е убит; изгубил е битката, но не и войната. „Отсега нататък могат да му викат стария Едноушко“ — рече си Ралф и потръпна. Представи си как Атропос вилнее сред изплашеното население на града; как наднича и се крие, краде „сувенири“ и прерязва връвчици… с други думи, се утешава с работата си. Не можеше да си представи, че неотдавна е яхал това същество и го е кълцал със собствения му скалпел. „Как изобщо съм събрал кураж?“ — питаше се той, но подозираше, че знае отговора. Смелостта му беше вдъхновена най-вече от диамантените обеци, които малкото чудовище бе задигнало.

Осъзнаваше ли Атропос, че тези обеци бяха най-голямата му грешка? По своему Докторчо № 3 се бе оказал още по-голям невежа относно мотивацията на Мимолетните и от Клото и Лахезис.

Извърна се към Лоуис и сграбчи ръцете й.

— Отново загубих обеците ти. Но мисля, че този път не беше напразно. Съжалявам.

— Няма защо. Те и без това бяха изчезнали. Пък и Харолд и Джан вече не ме притесняват, защото сега имам приятел, който да ми помага, когато хората ме обиждат или когато ме дострашее. Нали така?

— Да. Точно така.

Тя го прегърна и отново го целуна. Май не беше забравила как се прави това, а Ралф подозираше, че на младини отлично е владеела изкуството да се целува.

— Хайде, бягай под душа. — Той понечи да й каже, че сигурно ще заспи в мига, в който подложи глава под топлата струя, но тя добави нещо, което го накара да млъкне. — Не се сърди, но от теб се разнася някаква странна миризма, особено от ръцете ти. Брат ми Вик миришеше така, когато цял ден е чистил риба.

След две минути Ралф вече беше под душа.

10.

Като излезе от банята, Лоуис вече лежеше под пухкавия юрган. Единствено лицето й се виждаше, и то от носа нагоре. Само по гащета Ралф бързо прекоси стаята, засрамен от тънките си крака и от шкембето си. Отметна завивките и бързо се пъхна под тях, при което се задъха от допира на хладните чаршафи до затоплената му кожа.

Лоуис веднага се притисна до него, а той скри лице в косата й и се отпусна. Беше хубаво да лежиш с Лоуис под пухените завивки, а навън вятърът да пищи и да брули дърветата, а от време на време най-силните му пориви да карат стъклата да дрънчат. Всъщност бе направо божествено.

— Слава Богу, че в леглото ми има мъж — сънено промърмори Лоуис.

— Става Богу, че това съм аз — отвърна Ралф и тя се засмя.

— Болят ли те ребрата? Искаш ли да намеря аспирин?

— Не. Утре сутринта със сигурност ще ме болят, но сега горещата вода като че ме отпусна напълно. — Темата какво би могло да се случи или да не се случи на сутринта, повдигаше един въпрос — който вероятно отдавна се таеше в съзнанието му. — Лоуис?

— Ммммм?

Ралф си представи как внезапно се събужда в мрака: изморен е до смърт, но изобщо не му се спи (това несъмнено е един от най-жестоките парадокси на света), а цифрите на електронния часовник бавно се променят от 3:47 на 3:48. Тъмната нощ на душата, описана от Ф. Скот Фицджералд, когато всеки час е толкова дълъг, че спокойно можеш да построиш великата Хеопсова пирамида.

— Мислиш ли, че ще спим през цялата нощ? — попита я той.

— Да — отвърна тя, без да се колебае нито миг. — Убедена съм, че ще спим непробудно. След миг потъна в дълбок сън.

11.

Ралф остана буден още пет минути, притискаше я в прегръдките си, вдъхваше прекрасните ухания, които се излъчваха от топлата й кожа, наслаждаваше се на гладката коприна, която чувствено се плъзгаше под пръстите му, и се удивляваше повече на факта, че се намира в леглото й, отколкото на събитията, довели го тук. Изпълваше го някакво дълбоко и простичко чувство, което разпозна, но не успя веднага да назове, защото си бе отишло от живота му прекалено отдавна.

Навън вятърът се усили и отново застена във водосточната тръба — сякаш гигантско момче духаше в гърлото на гигантска бутилка — и на Ралф му хрумна, че може би в живота няма нищо по-хубаво от това да се изтягаш в меко легло с жена в прегръдките си, а навън да вие есенният вятър.

Не, имаше нещо още по-хубаво — усещането, че заспиваш, че полека потъваш в благодатната нощ и се оставяш да те носи течението, без да знаеш накъде отиваш, както кануто се отделя от пристана и се плъзва по течението на широка бавна река в слънчев летен ден.

„От всички неща в живота на Мимолетните, сънят със сигурност е най-хубавото“ — рече си Ралф.

Вятърът навън продължаваше да бушува (воят му вече сякаш долиташе някъде отдалеч), огромната река го повличаше и той най-сетне успя да разпознае чувството, което го бе завладяло откакто Лоуис го прегърна и заспа като дете. То имаше много имена — спокойствие, мир, удовлетворение — но сега, когато вятърът виеше навън, а от гърлото на Лоуис долиташе някакъв звук на сънено доволство, на Ралф му се струваше, че това бе едно от онези редки неща, които са известни на хората, но нямат име — консистенция, аура, може би дори цяло ниво на битието в този стълб на съществуването. Това бе червеникавокафявият цвят на покоя; това бе тишината, която настъпва, след като си свършил някаква измерителна, но неотложна задача.

Когато вятърът отново застена и донесе далечния вой на сирени, Ралф не го чу. Беше заспал. По едно време му се присъни, че отива до тоалетната, и предположи, че може би го е направил в действителност. После пък сънува, че с Лоуис страстно се любят, и това може също да не беше сън. Дори да да е имало други сънища или мигове на пробуждане, Ралф не ги помнеше; този път не се събуди нито в три, нито в четири часа сутринта. Двамата спаха — през повечето време прегърнати — до седем вечерта в събота вечер, общо около двадесет и два часа.

По залез слънце Лоуис приготви закуска — вафлички, бекон, пържени картофки. Докато тя готвеше, Ралф се опита да раздвижи мускула в съзнанието си — да извика онова усещане за примигване, ала не успя. Лоуис също не можа, макар Ралф да бе готов да се закълне, че за миг тя сякаш се стопи и той видя готварската печка през нея.

— Толкова по-добре — отбеляза тя.

— Може би си права — съгласи се Ралф, но при все това се чувстваше така, като че бе загубил не пръстена, който бе взел от Атропос, а онзи, който бе получил от Каролин — сякаш нещо дребно, но жизненоважно бе изчезнало от живота му.

12.

След две нощи здрав, непробуден сън и аурите започнаха да избледняват. На следващата седмица напълно изчезнаха и Ралф започна да се пита дали пък всичко не е било просто чудат сън. Беше сигурен, че не е сънувал, но вече му беше все по-трудно да вярва в онова, което знаеше. Разбира се, белегът не беше изчезнал, но Ралф вече се питаше дали пък не го е имал от много отдавна, още от времето, когато в косата му нямаше бели нишки и все още вярваше — дълбоко в сърцето си — че старостта е мит или пък сън, или пък спохожда само обикновените хора.