Стивън Кинг
Безсъние (24)

2.

Изминаха близо два километра в пълно мълчание. Дорънс отвори стихосбирката на Робърт Крийли и зачете някакво стихотворение, местейки пожълтелия си нокът от ред на ред. Ралф си спомни една игра, с която се забавляваха като деца — не много хубава игра. Казваше се „лов на бекасини“. Хващаш няколко деца, които са по-малки и много по-наивни от теб самия разказваш им някаква фантастична история за митичната бекасина, после им даваш мрежа и ги пращаш цял следобед да обикалят из мочурищата и из деретата, за да търсят измислените птици. Тази игра се наричаше още „на лов за зелен хайвер“ и внезапно Ралф изпита натрапчивото чувство, че Клото и Лахезис са изпратили него и Лоуис точно за зелен хайвер.

Извърна се на седалката и се втренчи право в стария Дор. Онзи прегьна ъгълчето на страницата, която четеше в момента, затвори книгата и погледна събеседника си с интерес.

— Предупредиха ни да не се доближаваме нито до Ед Дипно, нито до Докторчо № 3 — каза Ралф. Говореше бавно и отчетливо. — Подчертаха изрично, че не трябва и да си помисляме да се доближаваме до тях, защото в настоящата ситуация и на двамата им е дадена страшна сила и има голяма вероятност да ни смачкат като мухи. Всъщност Лахезис дори ни предупреди, че ако се опитваме да попречим на Ед или на Атропос, ще си имаме работа с един от шефовете от по-горните нива… с някого, когото Ед наричаше Пурпурния крал. Доколкото разбрах, бил много неприятен тип.

— Да — допълни Лоуис със слаб гласец. — Точно така ни казаха, когато бяхме на покрива. Поискаха да убедим организаторките да отменят речта на Сюзън Дей. Затова и отидохме в „Хай Ридж“.

— И успяхте ли да ги убедите? — попита Уайзър.

— Не. Откачените приятелчета на Ед бяха дошли преди нас и бяха подпалили къщата, освен това вече бяха застреляли две жени. Едната беше онази, с която трябваше да разговаряме.

— Гретхен Тилбъри — допълни Ралф.

— Да — съгласи се Лоуис. — Но със сигурност вече няма нужда да правим каквото и да било — наистина не вярвам при това положение да настояват за провеждане на събранието. Как биха могли? За Бога, има поне четирима убити! Може би дори повече! Ще трябва да отменят митинга или поне да го отложат. Нали така?

И Дорънс, и Джо замълчаха. Ралф също не отговори — спомнил си бе зачервените, разярени очи на Хелън. „Как е възможно да питаш? — бе казала тя. — Ако сега ни спрат, печелят.“

Ако сега ни спрат, печелят.

Има ли някакъв законен начин, по който полицията би могла да ги спре? Вероятно не. Може би тогава Градският съвет? Може би. Може би ще свикат извънредно събрание и ще отменят разрешението за провеждане на събранието на „Грижи за жената“. Но дали ще го направят? Ако пред общината се съберат две хиляди гневни, съсипани от мъка жени, които обикалят наоколо и хорово скандират: „Ако сега ни спрат, печелят“, дали Градският съвет би отменил разрешението?

Ралф усети как сърцето му се свива от лоши предчувствия.

Хелън несъмнено смяташе събранието за изключително важно и сигурно мнозина мислеха като нея. Вече не ставаше въпрос за правото на избор на жената какво да прави със собственото си тяло, а за сериозна кауза, за която си струва да загинеш и да се почете паметта на приятелите, които вече са мъртви. Митингът се превръщаше от политическа проява в траурна служба за загиналите.

Лоуис го бе сграбчила за рамото и го разтърсваше с все сила. Ралф се върна на нивото на човешката реалност, но се чувстваше объркан, като човек, събуден насред изключително ярък сън.

— Те непременно ще го отменят, нали? А дори и да не го сторят поради някаква безумна причина, повечето хора ще се изплашат да отидат, след случилото се в „Хай Ридж“.

Ралф обмисли думите й и поклати глава.

— Навярно ще решат, че опасността е преминала. По телевизията ще съобщят, че двама от екстремистите, които са нападнали приюта, са мъртви, а третият е в шок или нещо подобно.

— Но Ед! Ед! — извика тя. — За Бога, та нали именно той ги е накарал да извършат нападението!

— Вероятно си права, но как да го докажем? Знаеш ли какво ще открият полицаите в къщата на Чарли Пикъринг, където и да е тя? Бележка, в която се казва, че всичко е негова идея. Която напълно оневинява Ед, като го обвинява как ги е изоставил точно в най-тежкия момент. А пък ако не я намерят в квартирата на Чарли, ще бъде в дома на Франк Фелтън. Или пък на Сандра Маккей.

— Но това… това е… — Лоуис млъкна и прехапа устни. После извърна изпълнени с надежда очи към Уайзър. — А Сюзън Дей? Къде е тя? Знае ли някой? Ти знаеш ли? С Ралф ще й се обадим по телефона и…

— Вече е в Дери — отвърна Уайзър, — но се съмнявам, че дори полицията знае къде точно се намира. Като пътувахме насам с дядото, чух по новините, че събранието довечера ще се състои… вероятно така е казала самата госпожа Дей.

„Разбира се — помисли си Ралф. — Разбира се. Представлението продължава, представлението трябва да продължи, и тя го знае. Човек, който е плувал на гребена на вълната на женското движение през всичките тези години — дявол да го вземе, още от Чикагския конгрес от шейсет и осма — разпознава ключовите моменти от пръв поглед. Претеглила е риска и е решила, че е приемлив. Или пък е преценила ситуацията и е сметнала, че загубата на доверието на хората, свързана с оттеглянето й, е недопустима. А може би и двете. Във всеки случай самата тя е пленница на събитията — на ка-тет — както и всички ние.“

Наближаваха Дери. На хоризонта се виждаше Административният център.

Този път Лоуис се обърна към стария Дор.

— Къде е тя? Ти не знаеш ли? Няма значение с колко телохранители е обградена — ние с Ралф можем да ставаме невидими, когато пожелаем… освен това много добре ни се удава да променяме решенията на хората.

— О, дори Сюзън Дей да се откаже от изнасяне на речта, това няма да промени нищо — отвърна старецът, без да престане да се усмихва, което вбеси Ралф. — Независимо от всичко, довечера жените ще дойдат в Административния център. Ако заварят вратите заключени, ще ги разбият, ще влязат и все пак ще проведат събранието си. Ще покажат, че не се страхуват.

— Построена къща назад не се връща — пи в клин, ни в ръкав обяви Ралф.

— Точно така, приятел! — възкликна Дор и го потупа по рамото.

3.

Пет минути по-късно фордът на Джо подмина ужасяващо грозната, съвършено безлична статуя на Пол Бъниан на входа на Административния център и свърна след табела с надпис „ВЪВ ВАШИЯ ЦЕНТЪР ПАРКИРАНЕТО ВИНАГИ Е БЕЗПЛАТНО“.

Огромният паркинг беше разположен между центъра и хиподрума в Баси Парк. Ако довечера в сградата щеше да се проведе рокконцерт или пък първенство по борба, в този ранен час паркингът щеше да бъде свободен, но очевидно предстоящото събитие изобщо не можеше да се сравнява с баскетболен мач или пък с изложба на огромни строителни машини. На паркинга вече имаше шейсет-седемдесет коли и няколко групички хора, които гледаха към зданието. Повечето бяха жени. Някои носеха кошници за пикник, неколцина плачеха и почти всички носеха на ръкавите си черни ленти. Ралф забеляза жена на средна възраст с уморено, интелигентно лице и буйна прошарена коса, която бъркаше в чантата си и раздаваше лентите. На тениската й беше щампован ликът на Сюзън Дей с думите „ЩЕ ПОБЕДИМ“.

Алеята за коли пред вратите на центъра беше още по-претъпкана от паркинга. Там бяха спрени поне шест микробуса на телевизията и под триъгълната бетонна козирка се бяха събрали хора от екипите, които обсъждаха как най-добре да заснемат събитието. А събитие щеше да има, поне според плаката, изработен от чаршаф, който висеше от козирката и лениво се полюшваше на ветреца. „СЪБРАНИЕ ЩЕ ИМА — гласеше размазаният, изписан със спрей текст. — 20:00 ЕЛАТЕ ДА ПРОЯВИТЕ СОЛИДАРНОСТТА СИ. ДА ИЗРАЗИТЕ ГНЕВА СИ. ДА УТЕШИТЕ СЕСТРИТЕ СИ.“

Джо спря форда и се извърна към Дор с въпросително повдигнати вежди. Дор кимна и аптекарят погледна към Ралф.

— Вие с Лоуис слизате тук. Желая ви успех. Ако можеше, щях да дойда с вас — дори го питах — но той казва, че не съм подготвен.

— Точно така — съгласи се Ралф. — Много сме трогнати от всичко, което направи за нас, нали, Лоуис?

— Разбира се.

Ралф посегна да отвори вратата, но изведнъж се отказа. Обърна се към Дорънс и го попита:

— За какво е всичко това? Каква е истинската причина? Със сигурност не става дума само за живота на двете хиляди души, които по думите на Клото и Лахезис ще присъстват тук довечера. За съществата, които те наричат Вечни, две хиляди човешки живота може би не са нищо повече от малко повече смазка върху лагерите. Хайде, Алфи, обясни защо сме тук.

Усмивката на Дор най-сетне помръкна — без нея изглеждаше по-млад и имаше странно застрашителен вид.

— Йов задавал на Господ същия въпрос — отвърна той, — но не получил отговор. Нито пък вие ще получите отговор, но все пак ще ви кажа поне това — вие се превърнахте в център на велики събития и могъщи сили. Животът в по-висшата вселена е почти замрял, откакто всички, принадлежащи на Случайността и на Целта, следят вашия напредък.

— Това е направо страхотно, но не го разбирам — промълви Ралф, по-скоро примирено, отколкото ядно.

— Нито пък аз, но ми е достатъчна мисълта, че ще загинат две хиляди души — тихо рече Лоуис. — Никога няма да си простя, ако поне не опитам да попреча на онова, което ще се случи. До края на живота си ще сънувам смъртния покров около оная сграда. Даже и по един час да спя, пак ще го сънувам.

Ралф размисли, после кимна. Отвори вратата и стъпи на асфалта.

— Права си. А и Хелън ще бъде там. Възможно е да доведе и Натали.

„А може би — добави наум — искам реванш от Докторчо № 3.“

„О, Ралф — простена Каролин. — Пак ли се правиш на Клинт Истууд?“

Не, не на Клинт Истууд. Нито пък на Силвестър Сталоун или на Арнолд Шварценегер. Даже не и на Джон Уейн. Той не е екшън-герой, нито пък филмова звезда — той е просто старият Ралф Робъртс от Харис Авеню. Ала имаше зъб на доктора с ръждивия скалпел. И то не защото беше убил едно бездомно куче и пенсионирания учител по история, с когото Ралф съжителстваше през последните десет години. От ума му не излизаше мисълта за приемната в „Хай Ридж“ и за жените, подпрени на стената под плаката на Сюзън Дей. И не подутият корем на Мерилий изпъкваше пред очите му, а косата на Гретхен Тилбъри — красивата й руса коса, която бе изгоряла почти напълно от карабинния изстрел. Чарли Пикъринг бе дръпнал спусъка и сигурно Ед Дипно бе тикнал пушката в ръцете му, но Ралф винеше Атропос — Атропос, крадеца на въженца за скачане; Атропос, крадецът на шапки; Атропос, крадеца на гребенчета.

Атропос, крадеца на обеци.

— Хайде, Лоуис — подкани я той. — Хайде…

Но тя сложи ръка на рамото му и поклати глава.

— Още не — върни се в колата и затвори вратата. Той се вгледа внимателно в нея, после се подчини. Тя замълча за миг, събирайки мислите си, сетне заговори, втренчена право в стария Дор:

— Все още не разбирам защо ни изпратиха в „Хай Ридж“. Нито веднъж не казаха направо какво трябва да направим, но ние знаем — нали, Ралф — че искаха от нас точно това. Искам да разбера. Ако трябва да сме тук, защо изобщо ходихме там? Радвам се, че спасихме живота на няколко души, но мисля, че Ралф е прав — един-двама човека повече не означават много за ония, които устройват представлението.

Настъпи тишина, след миг Дорънс проговори:

— Клото и Лахезис сториха ли ти се премъдри и всезнаещи същества, Лоуис?

— Ами… бяха умни, но мисля, че не са гении — отвърна тя след минутка размисъл, — По едно време споменаха, че са черноработниците, много по-нископоставени от шефовете, които всъщност взимат решенията.

Старият Дор кимна и се усмихна.

— В световната схема самите Клото и Лахезис са почти Мимолетни. Изпитват страх и страдат от неосъзнати предразсъдъци. Освен това понякога вземат погрешни решения… но крайна сметка това няма значение, защото те също служат Целта. И на „ка-тет“.

— Смятаха, че ще загубим, ако се изправим лице в лице срещу Атропос, нали? — попита Ралф. — Затова успяха да убедят сами себе си, че ще изпълним поставената ни от тях задача, като „влезем през задната врата“… а тази врата се оказа „Хай Ридж“.

— Да — потвърди Дор. — Точно така.

— Страхотно — отвърна Ралф. — Обичам да ми оказват доверие. Особено когато…

— Не — прекъсна го Дор. — Не е това. Ралф и Лоуис смаяно се спогледаха.

— За какво говориш?

— То е и двете неща едновременно. Нещата в Целта много често са такива. Разбирате ли… ъ-ъ… — Той въздъхна. — Мразя всичките тези въпроси. Почти никога не отговарям на въпроси, казах ли ви вече?

— Да — отвърна Лоуис.

— Да. Ето ти на сега! Всичките тези въпроси! Неприятни! И безполезни!

Ралф погледна Лоуис, тя отвърна на погледа му. Нито един от двамата не понечи да излезе от колата. Дор въздъхна тежко.

— Добре де… но това е последното нещо, което ще кажа, тъй че внимавайте. Клото и Лахезис може и да са ви пратили в „Хай Ридж“ по погрешни причини, но Целта не е сбъркала. Вече изпълнихте задачата си там.

— Като спасихме жените — въздъхна Лоуис. Но Дорънс поклати глава.

— Тогава какво сме направили? — повиши тон тя. — Какво? Нямаме ли право да знаем каква проклета Цел сме постигнали?

— Не. Поне засега. Защото трябва да я постигнете отново.

— Това е пълен абсурд — отбеляза Ралф.

— Само че не е — отвърна му Дор. Беше притиснал „За Любовта“ към гърдите си, огъваше меките корици и настойчиво се взираше в Ралф. — Случайността е абсурдна. Целта е разумна.

„Добре — рече си Ралф, — тогава какво сме направили в «Хай Ридж», освен дето спасихме хората в избата? И Джон Лийдекър, естествено мисля, че ако не се бях намесил, Чарли Пикъринг и него щеше да убие, като Крис Нел. Може ли да е свързано по някакъв начин с Лийдекър?“

Предполагаше, че е прав, но не му звучеше много убедително.

— Дорънс — започна той, — не можеш ли да ни дадеш малко повече информация? Искам да кажа, че…

— Не — прекъсна го Дор, но не грубо. — Повече никакви истории, няма време. Ще се съберем на една хубава вечеря, когато свърши всичко това… ако все още сме живи, разбира се.

— Наистина знаеш как да развеселиш човека. — Ралф отвори своята врата. Лоуис го последва и двамата слязоха на паркинга. Ралф се наведе и погледна Джо Уайзър. — Има ли още нещо? Сещаш ли се за нещо друго?

— Не, не мисля…

Дор се приведе и му пошепна нещо. Джо се заслуша и се смръщи.

— Е? — попита Ралф, когато Дорънс се облегна отново на седалката.

— Каза да не забравяте гребенчето ми — отговори аптекарят — Представа нямам за какво говори, но това не е никаква новост.

— Не се притеснявай — отвърна Ралф и се поусмихна. — Това е едно от малкото неща, които аз разбирам. Хайде, Лоуис — да се поразтьпчем и да поговорим с хората.

4.

Насред паркинга тя го сръга толкова силно, че Ралф едва не политна, и му прошепна:

— Гледай! Хей там, отсреща! Това не е ли Кони Чънг?

Ралф проследи погледа й. Да — жената с бежовото палто, застанала между двамата оператори с емблемата на CBS на саката им, със сигурност беше Кони Чънг. Почти всяка вечер се беше възхищавал на симпатичното й, интелигентно лице и приятната усмивка, затова веднага я позна.

— Ако не е Кони, значи има близначка — отвърна той. Лоуис сякаш напълно бе забравила за стария Дор, „Хай Ридж“ и докторчетата — в този миг тя отново бе жената, която Бил Макгавърн обичаше да нарича „нашата Лоуис“.

— Дявол го взел! Тя пък какво прави тук?

— Ами… — почна Ралф, сетне закри с длан устните си и се прозя толкова силно, че едва не се задави. — Сигурно събитията в Дери вече са станали национална новина. Навярно е дошла да снима репортаж, който ще бъде излъчен по вечерните новини. Така или иначе…

Изведнъж, без никакво предупреждение, аурите отново се появиха. Ралф ахна.

— Исусе Христе! Лоуис, виждаш ли това?

Едва ли. Ако го беше видяла, надали щеше да обърне внимание на Кони Чънг. Гледката беше неописуемо противна и за пръв път Ралф си даде сметка, че прекрасният свят на аурите има и своя ужасяваща страна — толкова отвратителна, че караше обикновеният човек да благодари на Бога за ограничеността на сетивните си възприятия.

„Дори не съм се озовал на по-горно ниво — рече си той. — Поне така ми се струва. Аз просто наблюдавам този свят като човек, който гледа през прозорец. В действителност не се намирам в него.“

Нито пък имаше желание да бъде в него. Подобна гледка би накарала всекиго да съжали, че не е сляп.

Лоуис учудено го гледаше.

— Какво, цветовете ли? Не. Трябва ли да се опитам? Случило ли се е нещо нередно?

Опита се да й отговори, но не успя. Миг след това пръстите й се впиха болезнено като пинсета над лакътя му и той разбра, че не е необходимо да й дава обяснения. За добро или за зло Лоуис вече виждаше ужасяващата картина.

— О, Боже! — изскимтя тя със задавен гласец, а-ха да се разплаче. — О, Боже, о, Боже!

Когато се намираха на покрива на общинската болница, аурата, надвиснала над Административния център, напомняше грамаден чадър — като емблемата на „Травелърс Иншуърънс Къмпани“, оцветена в черно от някое дете. А тук, на паркинга, човек се чувстваше като в огромна и отвратителна мрежа против комари, толкова стара и занемарена, че е покрита със зеленикавочерна плесен. Яркото октомврийско слънце помръкна и придоби размерите на потъмняла сребърна монета. Наоколо сякаш падна мъгла и гледката напомни на Ралф снимка на Лондон от края на деветнадесети век. Вече не наблюдаваха смъртния покров около Административния център — бяха живи погребани в него. Ралф буквално усещаше как нещо жадно се притиска към него, как се опитва да му внуши чувство на отчаяние, ужас и празнота.

„Защо да рискуваме? — питаше се той, безразлично проследявайки как фордът на Джо Уайзър с Дор на задната седалка свърна обратно към Главната улица. — За Бога, каква е ползата от всичко това? Не можем да повлияем на събитията. Може би в «Хай Ридж» сме успели да постигнем нещо, само че разликата между това, което стана там, и онова, което ще се случи тук, е като разликата между мазно петно и черна дупка в космоса. Ако се замесим в тази история, със сигурност ще загинем.“

Някой стенеше до него и изведнъж осъзна, че Лоуис плаче. Напрегна последните си сили и я прегърна през раменете, после й прошепна:

— Дръж се, Лоуис! Ще се справим.

Същевременно се питаше дали действително ще успеят.

— Та ние го вдишваме! — хълцаше тя. — Все едно засмукваме смърт! О, Ралф, да се махаме оттук! Моля те да се махнем оттук!

Предложението й беше безкрайно примамливо, все едно да предложиш чаша вода на умиращия от жажда в пустинята, но Ралф поклати глава.

— Ако не направим нещо, довечера тук ще загинат две хиляди души. Цялата тази история е доста объркана, но точно това ми е пределно ясно.

— Добре — пошепна тя. — Тогава ме прегърни по-силно, за да не си разбия главата, ако припадна.

Ралф реши, че положението е абсурдно. Двамата с Лоуис сега изглеждаха като енергични хора на средна възраст, но влачеха крака като старци, чиито мускули са отпуснати, а костите им са по-чупливи от стъкло. Ралф чуваше, че Лоуис диша тежко като жена, която току-що е получила някаква сериозна травма.

— Ще те отведа оттук, ако искаш — искрено й предложи той. Ще я преведе обратно през паркинга и ще я настани на оранжевата пейка, която се виждаше оттук. А като пристигне автобусът, ще се качат на него и ще се върнат на Харис Авеню.

Усещаше как аурата-убиец, която обвиваше Административния център, го притиска и се опитва да го задуши като найлонова торбичка, нахлузена на главата му. Изведнъж си спомни думите на Макгавърн по повод на емфизема на Мей Локър — това е от онези болести, дето не те оставят. Сега разбра как се е усещала Мей Локър през последните няколко години от живота си. Независимо колко дълбоко поемаше черния въздух, имаше чувството, че се задушава. Сърцето му биеше лудешки, главата му се пръскаше от болка, все едно, че страдаше от най-тежкия махмурлук в живота си.

Понечи да повтори, че ще я заведе у дома, но тя заговори, задъхвайки се на всяка дума:

— Предполагам… ще мога се справя… но се надявам… че няма да продължи дълго. Ралф, възможно ли е да усещаме нещо толкова силно, без дори да виждаме цветовете? Защо те не могат? — Тя посочи журналистите, скупчени около сградата. — Толкова ли са безчувствени всички Мимолетни?

Той поклати глава, но си помисли, че новинарските екипи, видеотехниците и хората от охраната, застанали пред вратите и под лозунга, рисуван със спрей, всъщност чувстват нещо. Забеляза, че мнозина от тях държат чашки с кафе, но не отпиват от тях. Върху капака на едно комби беше поставена кутия с понички, но единствената, която бе извадена, бе оставена отстрани на салфетка. Ралф набързо огледа лицата на двайсетина души, но на нито едно не видя усмивка. Хората от телевизията си гледаха работата — изчисляваха ъглите на камерите, опъваха коаксиални кабели и ги прикрепваха за цимента с изолирбанд — но го правеха някак машинално. Липсваше възбудата, която би трябвало да съпровожда отразяването на голямо събитие.

Кони Чънг изникна изпод козирката заедно с някакъв красив брадат оператор — „МАЙКЪЛ РОЗЕНБЕРГ“ — гласеше картичката, прикрепена към якето му с емблемата на CBS — и с ръце очерта рамка, показвайки как иска да бъде заснет лозунгът. Розенберг кимна. Лицето на Чънг бе бледо и разтревожено, по едно време насред разговора с брадатия оператор тя замлъкна и несигурно докосна слепоочието си, сякаш бе загубила нишката на мисиите си или пък й бе призляло.

В израженията на всички присъстващи имаше някаква прилика и на Ралф му се струваше, че знае каква е тя — всички страдаха от онова, което в детските му години се наричаше меланхолия, а меланхолия бе просто превзета дума за „криво ми е“.

Изведнъж си припомни всички мигове в живота си, когато бе изпитвал онова, което чувства плувец, попаднал на ледено морско течение, или пък пътник в самолет, натъкнал се на въздушна яма. Носиш се по течението на своя ден, понякога — горе-долу, но се справяш и си вършиш работата… после, ни в клин, ни в ръкав, сякаш избухваш в пламъци и се разбиваш на парчета. Натрапва ти се мисълта: „И каква, по дяволите, е ползата от всичко това?“ — без връзка с някакво действително събитие, но въпреки това въздействието й е невероятно силно — и изведнъж ти се приисква да се пъхнеш в леглото и да се завиеш презглава.

„Може би това е причината за подобни емоции — мислеше си той. — Навярно се чувстваш така, винаги когато се сблъскаш със събитие, което ще донесе смърт и мъка. Зловещият покров е опънат като шатра за празненство на открито, изработена от паяжини и сълзи, вместо от брезент и въжета. Тук долу, на нашето ниво, не го виждаме, но го усещаме. О, усещаме го и още как. А сега…“

А сега аурата се опитва да ги изсмуче. Сигурно не те са вампири, както се страхуваха досега, а това със сигурност беше вампир. Смъртният покров напомняше някакво полубезчувствено чудовище и положително щеше да ги изсмуче целите. Ако му позволят.

Лоуис политна към Ралф и той положи всички усилия да я задържи, за да не паднат и двамата на асфалта. Посте тя вдигна глава (толкова бавно, сякаш косата й бе напоена с течен цимент), сви ръка около устата си и рязко пое въздух. В същия миг като че примигна като лампичка. При други обстоятелства Ралф би сметнал примигването за зрителна измама, но не и сега. Лоуис се бе издигнала на друго ниво — само колкото да се зареди.

Не я бе видял как прониква в аурата на келнерката, но сега всичко се случи пред очите му. Ореолите на журналистите бяха като разноцветни японски фенери, които се опитват да разпръснат мрака в грамадна тъмна пещера. От аурата на брадатия оператор сега стърчеше тъничък виолетов лъч. На два-три сантиметра от лицето на Лоуис лъчът се раздвои. Горната част се раздели на още два лъча, които потънаха в носа й, а долното разклонение се плъзна между разтворените й устни. Сиянието проблесна иззад страните й, осветявайки я отвътре като динен фенер.

Желязната й хватка се поразхлаби и Ралф усети, че изведнъж тялото й олекна. След миг виолетовият лъч изчезна. Тя погледна към Ралф. Мъртвешки бледите й страни едва забележимо поруменяха.

— Чувствам се по-добре — много по-добре. А сега е твой ред, Ралф!

Не му се искаше да го прави — още му изглеждаше като кражба — но трябваше, ако не искаше да припадне от изтощение — усещаше как и последните капки енергия, които зае от момчето с фланелка на „Нирвана“, се изпаряват през порите му. Сви ръка около устните си, точно като днес сутринта на паркинга пред „Дънкин Донатс“, и се огледа, търсейки подходяща цел. Отстъпвайки назад, Кони Чънг се бе приближила с още няколко крачки до тях; тя продължаваше да гледа плаката, окачен на козирката, и да разговаря с Розенберг (който не изглеждаше по-зле след кражбата на Лоуис). Без да му мисли повече, Ралф рязко пое въздух.

Аурата на Чънг имаше същия прекрасен кремав оттенък на сватбена рокля като аурите на Хелън и Натали, когато му бяха дошли на гости заедно с Гретхен Тилбъри. Вместо лъч от ореола на репортерката изскочи нещо подобно на дълга изпъната панделка. В същия миг Ралф почувства прилив на енергия, която веднага прогони болезнената умора от ставите и от мускулите му. Отново беше в състояние да мисли ясно — сякаш някой проми утайката, която бе затлачила мозъка му.

Кони Чънг млъкна насред думата си, вдигна за миг очи към небето, после отново заговори на оператора. Ралф се огледа и улови тревожния поглед на Лоуис, която му прошепна:

— По-добре ли си сега?

— Горе-долу — отвърна той, — само че продължавам да се чувствам като пъхнат в спален чувал.

— Мисля, че… — почна Лоуис, но погледът й беше привлечен от нещо вляво от вратите на Административния център. Изписка и се сгуши в Ралф, а очите й така се бяха ококорили, сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си. Той проследи погледа й и дъхът му секна. Проектантите се бяха опитали да прикрият тухлените стени на сградата и бяха насадили покрай нея вечнозелени храсти. Те не бяха подкастряни или пък нарочно бяха оставени да растат, докато вейките се преплетат, заплашвайки изцяло да скрият тясната тревна ивица, която ги разделяше от алеята за коли.

Стотици гигантски насекоми, подобни на праисторически трилобити, пъплеха ту навън, ту навътре из храстите, катереха се една върху друга, удряха глави, а от време на време дори се изправяха на задните си крачка и се докосваха с предните, подобно на елени, които преплитат рога в любовния период. Не бяха прозрачни като птицата върху сателитната антена, но въпреки това в тях също имаше нещо призрачно и недействително. Аурите им трептяха трескаво („И идиотски“ — помисли си Ралф) в цял спектър цветове; бяха толкова ярки и едновременно с това толкова ефимерни, че човек можеше да ги помисли за чудати светулки.

„Освен дето не са. Знаеш какви са.“

— Хей! — спря ги Розенберг, операторът на Чънг, но почти всички, събрани пред зданието, се бях обърнали към Ралф и Лоуис.

— Тя добре ли е, приятелю?

— Да — извика Ралф в отговор. Пръстите му още бяха свити на фуния и той бавно свали ръка, чувствайки се нелепо. — Просто…

— Видях плъх! — викна Лоуис и се усмихна глуповато и замаяно… както би се усмихнала „нашата Лоуис“, и Ралф си помисли, че се възхищава от самообладанието й. Тя посочи вечнозелените храсти с ръка, която почти не трепереше. — Точно там се пъхна. Божке, беше огромен! Видя ли го, Нортън?

— Не, Алис.

— Ако присъствате на събранието довечера, госпожо, ще видите какви ли не диви животни. — Всички се засмяха някак насила и се върнаха към своите задачи.

— Божичко, Ралф — пошепна Лоуис. — Ония… ония чудовища…

Той хвана ръката й и я стисна.

— Спокойно, скъпа.

— Знаят, нали? Точно затова са тук. Като лешояди са.

Ралф кимна. Пред очите му няколко буболечки се измъкнаха от храстите и плъзнаха нагоре по стената. Пъплеха замаяно и мудно — като мухи, които бръмчат на прозореца през ноември — и оставяха след себе си лигави разноцветни следи. Дирите бързо избледняваха и изчезваха. Изпод храстите изпълзяха още буболечки и плъзнаха по моравата.

Един от местните репортери се насочи право към гъмжащите от гадини храсти и Ралф видя, че това е Джон Къркланд. Той разговаряше с красива жена, облечена в един от ония делови костюми, „излъчващи сила“, които Ралф намираше — при нормални обстоятелства, разбира се — безкрайно секси. Предположи, че това е продуцентката на Къркланд, и се запита дали аурата на Лизет Бенсън се оцветява в зелено, когато тази жена е наоколо.

— Отиват към насекомите! — трескаво му пошепна Лоуис. — Трябва да ги спрем, Ралф — трябва да ги спрем!

— Няма да правим абсолютно нищо.

— Но…

— Не можем да вдигнем тревога заради някакви си гадинки, които освен нас никой друг не вижда. Ще ни изпратят в лудницата. Освен това буболечките не са дошли за тях. — Той поспря, после добави: — Поне така се надявам.

Проследиха с поглед как Къркланд и красивата му колежка стъпиха на моравата, право върху подобните на желе, оплетени един в друг гърчещи се, пъплещи трилобити. Един се лепна за лъснатата до олясък мокасина на Къркланд, изчака го да спре за момент, после изпълзя на крачола му.

— Пет пари не давам за тая Сюзън Дей — казваше Къркланд. — Важното събитие тука се върти около „Грижи за жената“, а не около нея — ще се нагледаш на пискливи мадами с черни ленти на ръкава.

— Внимавай, Джон — сухо отвърна жената. — Пристрастията ти започват да си проличават.

— Нима? По дяволите. — Гадината на крачола му като че ли се бе запътила право към чатала му. На Ралф му хрумна, че ако в този миг Къркланд изведнъж съзре какво се готви да полази топките му, сигурно ще си загуби разсъдъка.

— Добре, но се постарай да говориш с организаторките на митинга — съветваше го продуцентката. — Тилбъри е мъртва, значи важните са Маги Петровски, Барбара Ричардс и доктор Робърта Харпър. Мисля, че Харпър ще представи довечера Големият шеф… или по-скоро голямата шефка.

Тя пристъпи на моравата и с високия си ток набучи една от пълзящите гадини. От нея плиснаха вътрешности с цветовете на дъгата и някакво восъчнобяло вещество, което приличаше на картофено пюре. На Ралф му хрумна, че това са личинки.

Лоуис притисна лице в ръката му.

— И си дръж очите на четири за една госпожа на име Хелън Дипно — добави продуцентката и пристъпи към сградата. Нанизаната на тока й буболечка се гърчеше.

— Дипно — повтори Къркланд и почука челото си. — Някъде там дълбоко нещо ми просветва.

— А-ха, там се върти последната ти активна мозъчна клетка. Хелън е съпругата на Ед Дипно. Разделени са. Интервюиран я, ако искаш трогателен репортаж. С Тилбъри бяха добри приятелки. А може би много близки приятелки, ако разбираш какво имам предвид.

Къркланд цинично се изхили — изражението му нямаше нищо общо с онова за пред камерата и Ралф изпита смайване. Междувременно една от цветните гадинки бе успяла да се покатери на обувката на жената и пълзеше нагоре по крака й. Ралф наблюдаваше с безпомощно удивление как се скрива под ръба на полата й. Как се катери по бедрото й като котенце под хавлиена кърпа. Отново му се стори, че продуцентката усеща нещо — докато напътстваше Къркланд какви интервюта да взима по време на митинга, тя машинално посегна надолу и почеса подутинката. Ралф не чу звука от пръсването на отвратителната гадина, но си представи какво се е случило. Мислено видя как вътрешностите й се стичат по чорапогащника й като гной, която ще остане там поне докато жената си вземе душ довечера — невидимо, неосезаемо, неподозирано присъствие.

Сега двамата колеги се захванаха да обсъждат как да заснемат предвиденото за днес следобед заседание на защитниците на живота… при условие, че то изобщо се състои. Продуцентката смяташе, че даже и от „Приятели на живота“ не са толкова глупави, та да се явят тук след случилото се в „Хай Ридж“. Къркланд й обясни, че не бива да подценява лудостта на фанатиците. И през цялото време, докато разговаряха, разменяха си духовити забележки и клюкарстваха, все повече и повече разноцветни насекоми делово се катереха по краката и по телата им. Един смелчага бръмбар дори успя да изпълзи чак върху вратовръзката на Къркланд и се запъти към лицето му.

Някакво раздвижване привлече вниманието на Ралф. Обърна се към вратите точно навреме, за да види как един техник побутва с лакът приятеля си и ги посочва. Изведнъж той осъзна как изглеждат двамата с Лоуис — като хора без обяснима причина да са тук (не носят на ръкава си черна лента, а и не са представители на масмедиите). Дамата, която изкрещя, е допряла лице до ръкава на господина… въпросният господин пък е зяпнал като глупак.

Ралф й заговори тихо през зъби, като затворник, готвещ се да избяга в някой от старите филми на „Уорнър Брос“.

— Вдигни глава. Ставаме подозрителни.

За миг не повярва, че Лоуис ще го послуша… но тя се сепна и вдигна глава. Хвърли последен поглед към храстите, после се втренчи решително в Ралф и само в него.

— Виждаш ли някакви следи от Атропос, Ралф? Това е причината да сме тук, нали… за да му хванем следите?

— Може би. Мисля, че трябва да се доближим до сградата.

Нямаше желание да прави каквото и да било, но му се струваше много важно да действа. Усещаше как покровът ги притиска от всички страни, как ги задушава и пасивно се противопоставя на всякакво движение. С него трябваше да се справят.

Добре — съгласи се тя. — Ще поискам от Кони Чънг автограф и през цялото време ще се кискам като глупачка. По този начин ще привлека вниманието към себе си.

— Добре.

Той отново погледна към Джон Къркланд и продуцентката. Двамата обсъждаха какви събития биха наложили да прекъснат вечерния бюлетин и да се включат пряко, без да подозират как трилобитите пълзят по лицата им. Едно от насекомите бавно проникваше в устата на Къркланд.

Ралф извърна очи и позволи на Лоуис да го отведе при Кони Чънг и Розенберг, брадатия оператор. Забеляза как те я измерваха от глава до пети, после се спогледаха. Изглеждаха едновременно развеселени и отегчени — очевидно бяха свикнали с досадните обожателки. Лоуис стисна лекичко ръката на Ралф, с което искаше да каже: „Не ми обръщай внимание, гледай си своята работа, а аз ще направя необходимото.“

— Извинявайте много, ама не сте ли Кони Чънг? — попита Лоуис с неприкрит възторг, сякаш не можеше да повярва, че разговаря с толкова прочута личност. — Видях ви ей там и първо викам на Нортън, или това е дамата, дето води предаването заедно с Дан Радър, или съм откачила, после…

— Да, аз съм Кони Чънг и много се радвам да се запозная с вас, но сега се подготвям за новините довечера, тъй че ще трябва да ме извините…

— Ама разбира се, и през ум не би ми минало да ви притеснявам, само искам един автограф — да драснете нещо набързо — защото съм ваша почитателка номер едно, поне в Мейн.

Госпожа Чънг хвърли поглед към Розенберг. Той вече държеше химикалка — почти като опитна медицинска сестра, която подава на хирурга инструмент още преди да го е поискал. Ралф насочи вниманието си към входа на сградата и се постара да изостри възприятията си.

Онова, което видя пред вратите — полупрозрачно, чернеещо вещество — отначало го смая. Приличаше на някакво геологическо образувание. Нима е… не, не може да бъде! Ако онова пред очите му беше истинско (както са действителни предметите в света на Мимолетните), би попречило на вратите да се отварят, но това не се случваше. Пред очите му двама телевизионни техници нагазиха до колене във веществото, сякаш то бе като мъгла.

Ралф си спомни за сияйните отпечатъци, които хората оставяха след себе си — онези, които приличаха на танцовите диаграми на Артър Мъри — и в миг му се стори, че е разбрал всичко. Следите изчезваха като цигарен дим… само че цигареният дим всъщност не изчезва, а остава по стените, по прозорците и в белите дробове. Очевидно човешките аури също оставяха отпечатък. Сигурно ако минаваше само един човек, дори след като цветовете изчезнат, нямаше да види нищо, но това бе най-голямата сграда за обществени изяви в четвъртия по големина град в щата Мейн. Помисли си за всички хора, които са влизали и излизали през тези врати, и проумя какво означава полупрозрачното вещество. Това бе съответствието на вдлъбнатинката, която понякога се образува в средата на стълбища, по които често се минава.

„Не му обръщай внимание, миличък — върши си работата.“ Кони Чънг припряно изписваше името си на гърба на някакво листче, подадено й от Лоуис. Ралф огледа мътния нанос върху цимента пред вратите, търсейки следа от Атропос; помисли си, че по-скоро би го подушил, тъй като от него се разнасяше характерна миризма на развалено месо като онази, която лъхаше от месарския магазин на господин Хюстьн.

— Благодаря! — бърбореше Лоуис. — И му викам на Нортън: „Точно като по телевизията е, като порцеланова кукличка.“ Точно така му казах.

— Много ви благодаря — прекъсна я Чънг, — но наистина съм много заета…

— Ама, разбира се! Поздравете Дан Радър от мен.

— Непременно. — Чънг се усмихна и кимна, после подаде писалката на Розенберг. — А сега, ако ни извините…

„Ако е тук, значи е на по-високо ниво от мен — рече си Ралф. — Ще трябва да се изкача още мъничко.“

Но трябваше да внимава, и то не само защото не биваше да губи време. Имаше опасност, ако се изкачи прекалено високо, да изчезне от този свят и от погледите на насъбралите се, а такова събитие би могло да накара новинарите да забравят предстоящото събрание на защитниците на живота… поне за, известно време.

Ралф се съсредоточи, но този път безболезненият спазъм в съзнанието му не приличаше на примигване, а на плавно притваряне на миглите. Изведнъж цветовете заляха света и всичко грейна в удивителен блясък. Но най-наситеният цвят, потискащият основен тон, бе черното на смъртния покров, което бе сякаш отрицание на всички останали цветове. Отново го обзе слабост, която накара сърцето му да се свие. Изведнъж си даде сметка, че се налага да побърза и да слезе на нивото на Мимолетните, преди жизнените му сили съвсем да са се изтощили.

Отново погледна към вратите. Известно време не забеляза нищо освен избледняващите аури на простосмъртни като самия него… после всичко изведнъж се проясни като послание, написано с лимонов сок, когато поднесеш листа към пламъка на свещ.

Очакваше нещо, което на вид и на мирис да наподобява Разлагащите се вътрешности в боклукчийските кофи зад месарницата на господин Хюстьн, но действителността беше още по-противна, може би защото беше толкова невероятна. По самите врати бяха размазани кървави слузести петна — може би отпечатъци от неуморните пръсти на Атропос, а отпред имаше голяма локва от същото вещество, която се всмукваше във втвърдения нанос. Гледката беше толкова ужасяваща — толкова извънземна — че в сравнение с нея разноцветните гадини изглеждаха едва ли не нормално. Веществото приличаше на повръщано от куче, което е болно от нов вид изключително опасен бяс. Ралф забеляза следи — отначало изсъхнали съсиреци и петна, които постепенно се превръщаха в малки капки, като от разляна боя.

„Ами че да — мислеше си Ралф. — Точно затова трябваше да дойдем тук. Малкият негодник не може да стои далеч от това място. То му действа като кокаин на наркоман.“

Представяше си как Атропос стои тук, гледа го… хили му се… после пристъпва напред и долепва длани до вратите. Прокарва ги надолу. Оставя гнусните лепкави втпечатъци. Черпи сила и енергия от същата чернилка, която изсмукваше жизнеността на Ралф.

„Разбира се, трябва да посети още много места, има да върши сума ти други работи — навярно си много зает, ако си такъв свръхестествен ненормалник като него — но въпреки това нещо го влече насам. И как ли се чувства тук? Все едно чука красива мацка, ей така.“

Лоуис го подръпна за ръкава и Ралф се обърна към нея. Тя все още се усмихваше, но страхът в очите й подсказваше, че й се иска да изкрещи. Зад нея забеляза Кони Чънг и Розенберг, които крачеха към зданието.

— Трябва да ме изведеш оттук — пошепна тя. — Не издържам повече. Имам чувството, че полудявам.

[Добре — няма проблеми.]

— Не те чувам, Ралф — и освен това ми се струва, че виждам слънчевите лъчи през теб. Божичко, сигурна съм, че ги виждам!

[О… почакай…]

Той се съсредоточи и почувства как светът под него леко се приплъзва. Цветовете избледняха; аурата на Лоуис изчезна.

— По-добре ли си?

— Във всички случаи се чувствам истинска. Той се поусмихна.

— Добре. Хайде да вървим.

Прихвана я за лакътя и я поведе към мястото, където ги остави Джо Уайзър. Кървавите капки водеха в същата посока.

— Откри ли каквото търсеше?

— Да.

Тя засия.

— Но това е страхотно! Знаеш ли, видях как се издигаш нагоре — беше много странно, сякаш наблюдавах как се превръщаше в черно-бяла фотография. Сетне… когато ми се стори, че виждам слънчевите лъчи през теб… беше много…

— Зловещо, а?

— Не… не точно зловещо. Просто странно. Виж, ония гадини… те бяха зловещи. Пфу!

— Знам какво си изпитала. Но мисля, че те още са ей там, отзад.

— Може, но имаме още много път, докато излезем от омагьосаната гора, нали така?

— А-ха — Карол би казала „много път до рая“.

— Моля те да не ме изоставяш, Ралф Робъртс.

— Ралф Робъртс ли? Никога не съм чувал за него. Името ми е Нортън.

Изпита удоволствие, като видя, че думите му я разсмяха.