Стивън Кинг
Безсъние (3)

2.

„Добре — мислеше си Ралф, докато наблюдаваше сутрешния поток клиенти, които влизаха и излизаха от «Червената ябълка». — Положението е следното: Макгавърн казва, че изглеждаш ужасно, тази сутрин едва не припадна в краката на Лоуис Шаси, и току-що отмени часа си при «вашия стар семеен лекар». А сега какво? Просто ще си свиркаш? Ще се примириш с положението и ще вдигнеш ръце?“

В идеята сякаш имаше някаква магия — напомни му за кармата и прочие — но щеше да му е необходимо нещо повече от магия, за да не полудее през дългите часове преди пукването на зората. В книгите пишеше, че по света има хора, и то немалко, на които са им достатъчни около три-четири часа сън на нощ. Ралф Робъртс обаче не бе сред тях.

Изобщо не го беше грижа как изглежда — отдавна бяха отминали дните, когато можеше да мине за „любимец на жените“ — но се притесняваше от факта, че вече не се чувства зле; чувстваше се ужасно. Безсънието бе започнало да завладява всички страни на живота му така, както миризмата на пържен чесън на петия етаж след известно време се разнася из цялата жилищна сграда. Всичко наоколо му изглеждаше безцветно; светът му се струваше черно-бял като вестникарска фотография.

Вече му бе трудно, дори мъчително, да взема и най-простите решения, като например дали да стопли замразено ястие за вечеря, или да си вземе сандвич от „Червената ябълка“. През последните две седмици бе открил, че се прибира от видеотеката на Дейв с празни ръце не защото там нямаше касета, която би искал да гледа, а точно обратното — защото имаше прекалено много. Не можеше да реши дали иска някой от филмите за мръсния Хари, или комедия с Били Кристал, или пък някой от старите епизоди на „Стар Трек“. След няколко неуспешни посещения той рухваше в същия този люлеещ се стол, като едва не плачеше от отчаяние… а може би и от страх.

Постепенното притъпяване на сетивата и неспособността му да взема решения не бяха единствените проблеми, произтичащи от безсънието; паметта също започваше да му изневерява. Беше свикнал да ходи на кино поне веднъж, а понякога и два пъти седмично, откакто се пенсионира от печатницата, където работеше като счетоводител. Вземаше и Каролин — до миналата година, когато положението й се бе влошило дотолкова, че не й доставяше удоволствие да ходи където и да било. След смъртта й ходеше най-често сам, макар че Хелън Дипно го бе придружавала един-два пъти, когато съпругът й си беше вкъщи да гледа бебето (самият Ед никога не идваше; твърдеше, че от взирането в екрана получавал главоболие). Ралф толкова често се бе обаждал на автоматичната информация в киносалона, за да провери часовете на прожекциите, че бе запомнил телефонния номер. Обаче през лятото откри, че все по-често му се налага да поглежда в телефонния указател — вече не беше съвсем сигурен дали последните четири цифри са 1317 или 1713.

— 1713 е — каза той на глас. — Сигурен съм. — Но наистина ли беше?

Каза си: „Обади се пак на Личфийлд. Хайде, Ралф — стига си ровил из останките на спомените. Направи нещо конструктивно. Ако пък Личфийлд ти навява лоши спомени, обади се на друг. Телефонният указател е пълен с номера на лекари.“

Вероятно бе така, но вече бе прекалено стар, за да си избира тепърва нов домашен лекар по метода „ала-бала-ни-ца“. И няма да се обажда на Личфийлд. Точка по въпроса.

„Добре, тогава какво следва, упорит стар козел такъв? Още няколко цяра от народната медицина? Надявам се, че не планираш подобно нещо, защото както е тръгнало, скоро ще стигнеш до око от тритон и жабешки език.“

Отговорът, който изплува в съзнанието му, бе като прохладен ветрец в горещ ден… и беше абсурдно простичък. Четенето на книги по въпроса през това лято бе насочено по-скоро към изясняване на проблема, отколкото към откриване на лек за него. Бе изпробвал само домашни цярове като уискито и меда, макар в учебниците да пишеше, че те вероятно няма да имат никакъв ефект или че ще бъде краткотраен. Макар че книгите все пак предлагаха някои уж изпитани методи за справяне с безсънието, единственият, който Ралф бе опитал, бе най-простият и най-лесният: да си ляга рано. Този метод не бе дал резултат — той просто си лежеше буден до 11:30 или до малко по-късно, след това заспиваше и се събуждаше в нов, по-ранен час — но някое друго средство можеше да се окаже успешно.

Във всеки случай си струваше да опита.

3.

Вместо следобеда да работи в градината, Ралф отиде до библиотеката и прелисти отново някои от учебниците. Всички автори твърдяха, че ако ранното лягане не помогне, човек трябва да опита да заспива по-късно. Той се върна у дома (вече имаше едно наум от предишните си приключения, така че взе автобуса), изпълнен с надежда. Възможно е това да му помогне. Ако ли не, отново ще се върне към Бах, Бетовен и Уилям Акерман.

Първият му опит с този метод, който в една от книгите бе наречен „забавян сън“, бе направо комичен. Събуди се в обичайно вече време (3:45 според електронния часовник на камината във всекидневната) с болки в гърба и схванат врат, без в първия момент да разбира как се е озовал в люлеещия се стол до прозореца или защо телевизорът работи, но на екрана се мержелеят само снежинки.

Едва когато предпазливо отпусна главата си назад, придържайки тила си с длан, разбра какво се е случило. Беше решил да седи буден до три часа, по възможност дори до четири. След това щеше да се пъхне в леглото и да заспи спокойния сън на праведниците. Поне такъв бе планът му, Вместо това Невероятният безсънник от Харис Авеню се бе унесъл по време на встъпителния монолог на Джей Лено, като дете, което се опитва да стои будно цяла нощ. И след това, разбира се, се беше събудил в проклетия стол. Проблемът си бе останал, както би казал Джо Фрайди; само мястото се бе променило.

Въпреки това Ралф си легна с отчаяна надежда, но желанието му (ако не нуждата) за сън бе изчезнало. След като полежа буден един час, отново се настани на люлеещия се стол, подпря с възглавница схванатия си врат и печално се усмихна.

4.

Ала вторият му опит изобщо не беше комичен. Следващата нощ започна да му се доспива в обичайния за него час — 11:20, точно когато Пит Чърни съобщаваше какво ще бъде времето утре. Този път Ралф успешно се пребори с дрямката и успя да изгледа цялото предаване на Упи (макар че едва не заспа по време на разговора между Упи и тазвечершната гостенка — Розан Арнолд) и късния филм, който започна след това. Беше стар филм с Оди Мърфи, в който Оди печелеше войната в Тихия океан почти сам. Понякога на Ралф му се струваше, че има негласно споразумение между местните телевизионни станции филмите в малките часове на нощта да бъдат само с участието на Оди Мърфи или на Джеймс Бролин.

След като бе взривен и последният японски бункер, програмата на канал 2 приключи. Ралф превъртя копчето, търсейки някой друг филм, но останалите станции бяха приключили предаванията си. Помисли си, че би могъл да гледа филми по цяла нощ, ако имаше кабелна телевизия, като Бил на долния етаж или Лоуис, която живееше малко по-нататък на същата улица; спомняше си, че бе прибавил това в списъка на нещата, които щеше да прави през тази година. Но тогава Каролин почина и кабелната телевизия вече не го привличаше.

Намери стар брой на „Спортс Илюстрейтед“ и зачете някаква статия за женския тенис, която бе пропуснал при първото преглеждане, хвърляйки често-често поглед към часовника, докато стрелките се приближаваха към 3:00. Каза си, че този път може би ще успее. Клепачите му бяха толкова натежали, сякаш бяха от бетон, и макар че внимателно четеше статията дума по дума, изобщо не схващаше какво иска да каже авторът й. Цели изречения му се изплъзваха.

„Тази нощ със сигурност ще спя. За пръв път от месеци насам слънцето ще изгрее без моя помощ и това не е просто добре, приятели и съседи; това е направо велико.“

И тогава, малко след три, приятната сънливост започна да изчезва. Не излетя като тапа на бутилка шампанско, а по-скоро изтече като пясък през фино сито или вода в някой частично задръстен канал. Когато Ралф осъзна какво става, не изпита паника, а горчиво разочарование. Това бе чувството, което бе започнал да разпознава като противоположно на надеждата и когато се дотътрузи в спалнята в три и петнайсет, не можеше да си спомни да е изпадал някога в по-тежка депресия от тази. Имаше чувството, че го задушава.

— Моля те, Господи, само да подремна — промърмори той и изгаси лампата, но подозираше, че молбата му няма да бъде удовлетворена.

Така и стана. Макар че беше буден от двайсет и четири часа, след трийсет минути усети, че изобщо няма да заспи. Да, беше уморен повече от когато и да било досега — но да си уморен и да ти се спи понякога бяха две противоположни понятия. Сънят, този приятел на всички хора, най-добрият лекар още от памтивека, отново го бе изоставил.

Към четири часа направо не можеше да гледа леглото, както се случваше винаги когато откриеше, че не може да го използва по предназначение. Рязко отпусна крака на пода и почеса косматите си гърди. Нахлузи отново чехлите си и се затътри към всекидневната, където се тръшна в люлеещия се стол и отправи поглед към Харис Авеню. То се разкриваше пред него като сцена, където единственият актьор в полезрението му дори не бе човек, а едно куче, което куцукаше към парка.

— Здравей, Розали — измърмори Ралф и потърка очите си. Беше четвъртък сутрин, ден за прибиране на боклука по Харис Авеню, така че не бе изненадан да види Розали, която беше постоянна обитателка на квартала през последната година и нещо. Тя креташе по улицата и душеше кофите за смет, подбирайки ги като опитен купувач на битпазар.

Розали — която тази сутрин куцаше по-силно от всякога и изглеждаше уморена като Ралф — откри голям телешки кокал с прилични размери и затепа нататък, стиснала го между зъбите си. Ралф я проследи с поглед, а после просто продължи да седи с ръце в скута си, вперил очи в безлюдната улица, където оранжевите високоволтови лампи поддържаха илюзията, че Харис Авеню е само сцена, напусната от актьорите след края на вечерното представление; оранжевата светлина превръщаше гледката в сюрреалистичен декор.

Ралф Робъртс седеше в люлеещия се стол, където напоследък прекарваше толкова много утринни часове, и чакаше светлината и движението да съживят света пред погледа му. Най-сетне първият актьор-човек — вестникарчето Пит — се появи на сцената на своя велосипед „Рали“. Момчето караше велосипеда си по улицата, хвърляше навитите на руло вестници към верандите, които улучваше доста точно.

Ралф го погледа, после тежко въздъхна и стана да си приготви чай.

— Изобщо не си спомням да съм чел за подобна гадост в хороскопа си — прошепна, после завъртя кранчето на чешмата и започна да пълни чайника.

5.

Онези безкрайни часове преди зазоряване и още по-мъчителният следобед дадоха на Ралф Робъртс ценен урок: да не пренебрегва факта, че все пак спи по три-четири часа, макар да е прекарал целия си живот с погрешното впечатление, че има право на най-малко шест, дори на седем часа сън. Този четвъртък изигра ролята и на мрачно прозрение: ако нещата не тръгнеха към подобрение, в бъдеще има опасност да се чувства по този начин почти през цялото време. Мамка му — през цялото време! Отиде в спалнята в десет и още веднъж — в един, надявайки се да подремне — щеше да бъде доволен дори от една лека дрямка, а половин час сън щеше да му спаси живота — но успя само да се унесе за малко. Чувстваше се смазан, но изобщо не му се спеше.

Около три часа следобед реши да си приготви чаша бульон. Напълни чайника с прясна вода, сложи я да заври и отвори шкафчето над кухненския плот, където държеше подправките и различните пликове с храни, подходящи само за астронавтите и за старите хора — ястия на прах, към които консуматорът трябваше само да прибави топла вода.

Размести консервите и бутилките, създавайки пълен безпорядък, и остана загледан в шкафчето за известно време, сякаш очакваше кутията с пакетчетата бульон да се появи като по чудо в пространството, което бе освободил. Когато това не стана, той повтори операцията, само че този път постави нещата на предишните им места, след което отново впери поглед с израз на разсеяна обърканост, който започваше да се превръща (за щастие той не го осъзнаваше) в най-обичайното му изражение.

Когато чайникът завря, той го премести на един от задните котлони и отново се втренчи в шкафчето. Постепенно (бавно, много бавно) започна да го осенява мисълта, че, изглежда, е свършил пакетчетата вчера или по-предния ден, макар че колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни да го е направил.

— Да не би това да ви изненадва? — запита той кутиите и бутилките в отвореното шкафче. — Толкова съм изморен, че не мога да си спомня дори собственото си име.

„Напротив, мога — помисли си. — Казвам се Лион Редбоун. Видяхте ли!“

Шегата не бе кой знае колко остроумна, но почувства как лека усмивка — усещаше я ефирна като перце — изкриви устните му. Влезе в банята, среса си косата и слезе на долния етаж. „Оди Мърфи навлиза във вражеска територия в търсене на провизии — помисли си той. — Приоритетна задача — намирането на кутия с пакетчета пилешки бульон с ориз. Ако откриването и набавянето на този продукт се окаже невъзможно, ще се насоча към постигане на втората цел: юфка с телешко. Зная, че мисията е рискована, но…“

— … но винаги действам най-добре сам — завърши той, излизайки на верандата.

Старата госпожа Перен, която случайно минаваше покрай дома му, сепнато го изгледа, но не каза нищо. Той я изчака да отмине по тротоара — този следобед не се чувстваше в състояние да води разговори с когото и да било, а най-малко с госпожа Перен, която на осемдесет и две годишна възраст все още би могла да си намери работа сред морските пехотинци от Парис Айлънд. Той се престори, че разглежда паяжината под стрехата на верандата, докато сметна, че тя се е отдалечила на безопасно разстояние, след което прекоси Харис Авеню на път за „Червената ябълка“. И точно там започнаха истинските му проблеми за деня.

6.

Влезе в магазина, като отново разсъждаваше над пълния провал на експеримента с „отложения сън“; питаше се дали съветите в учебниците не са само измишльотини, базиращи се на домашните цярове, които неговите познати толкова усърдно се стараеха да му пробутат. Мисълта не бе особено приятна, но той реши, че съзнанието му (или силата, която се криеше дълбоко в него и всъщност бе отговорна за това мъчение) му изпраща съобщение, което бе дори още по-неприятно: „Нали все пак спиш, Ралф. Не толкова дълго, както едно време, но бъди благодарен и на това, защото е по-добре от пълното безсъние. Сега вече го разбираш, нали?“

— Да — промърмори Ралф, вървейки по централната редица към щанда с яркочервените кутии с бульон. — Разбирам го отлично.

Сю, която беше на смяна всеки следобед, се засмя дружелюбно.

— Сигурно имаш влог в банката, Ралф.

— Моля? — Той не се извърна към нея; оглеждаше червените кутии. Ето бульон с лук… с грах… комбинацията телешко с юфка… но къде, по дяволите, беше пилешкият с ориз?

— Мама винаги казваше, че хората, които си говорят сами, имат… О, Боже мой!

За момент Ралф си помисли, че тя просто е произнесла изречение, което е прекалено сложно за уморения му мозък, нещо за това как хората, които си говорели сами, са открили Бог, но след това момичето изкрещя. Той бе клекнал да огледа кутиите на долния рафт и писъкът го накара да се изправи на крака толкова бързо и рязко, че колената му изпукаха. Обърна се към входа на магазина, закачи с лакът горния рафт и събори пет-шест кутии на пода.

— Сю? Какво ти е?

Тя не му обърна никакво внимание. Гледаше през вратата, притиснала юмручета до устните си, а над тях се кокореха кафявите й очи. После задавено извика:

— Божичко, колко кръв!

Ралф се извърна още повече, събаряйки още няколко кутии на пода, и се загледа през мръсната витрина на „Червената ябълка“. Това, което видя, го накара да ахне, и му трябваха няколко секунди — може би около пет — за да осъзнае, че окървавената, пребита жена, която се влачеше залитайки към магазина, е Хелън Дипно. Винаги бе смятал Хелън за най-красивата жена в западната част на града, но днес в нея нямаше нищо красиво. Едното й око бе подуто и затворено; лявото й слепоочие бе цепнато и скоро там щеше да има синина; подутите й устни и страните й бяха изцапали с кръв, която продължаваше да шурти от носа й. Вървеше, залитайки като пияна; здравото й око сякаш не виждаше нищо: то просто бе втренчено в празното пространство.

Но по-ужасяващ от външния й вид бе начинът, по който се отнасяше с Натали. Беше метнала ревящото, изплашено бебе през рамо, сякаш носеше чувал с картофи.

— О, Господи, ще изпусне детето! — изпищя Сю, но макар че бе десетина крачки по-близо до вратата от Ралф, изобщо не помръдна — стоеше като закована, притиснала ръце към устата си, а ококорените й очи сякаш изпълваха лицето й.

Изведнъж умората на Ралф изчезна. Той хукна между щандовете, рязко отвори вратата и изтича навън. Озова се до Хелън точно навреме, за да я хване за раменете, когато тя се блъсна в хладилника — за щастие не удари Натали — и залитна в друга посока.

— Хелън! — извика той. — Господи, Хелън, какво се е случило?

— А? — произнесе със странен глас, който нямаше нищо общо с гласа на пъргавата млада жена, която понякога идваше с него на кино и въздишаше по Мел Гибсън. Погледна го и той разбра, че Хелън дори не съзнава коя е, камо ли пък къде се намира, какво се е случило или кога се е случило. — А? Рал? К’во?

Бебето се изплъзна. Ралф пусна Хелън, протегна ръка към Натали и успя да сграбчи презрамката на гащеризона й. Детето изписка, размаха ръчички и се взря в него с големите си тъмносини очи. Той пъхна другата си ръка между крачетата му секунда преди презрамката, която държеше, да се откопчае. За момент Натали се задържа на ръката му като гимнастичка на греда и Ралф усети влажната издутина в пелените й през гащеризона. Подпря гръбчето й с другата си длан и я притисна към гърдите си. Сърцето му биеше лудо и макар вече да държеше здраво бебето, продължаваше да вижда как то се изплъзва и главичката с ефирна косица се удря в осеяния с фасове паваж.

— А? Рал? — повтори Хелън. Видя дъщеря си в ръцете му и сякаш за пръв път осъзна какво се е случило. Протегна ръце към детето си и Натали, все още в прегръдката на Ралф, също й подаде пухкавите си ръчички. Младата жена политна, блъсна се в стената на сградата и се олюля. Краката й се преплетоха (Ралф видя пръски кръв по белите й маратонки и се удиви колко ярко бе станало всичко изведнъж; цветовете отново бяха населили света, поне за малко) и тя щеше да падне, но точно в този момент Сю изтича навън. Вместо да падне, Хелън бе подпряна от отварящата се врата и се вкопчи в нея като пияница в уличен стълб.

— Рал? — Погледът й се беше прояснил, но изражението й подсказваше, че все още не може да повярва на случилото се. Тя си пое дълбоко въздух и с усилие проговори: — Да… Даа ми бе-ето. Бе-ето. Даа ми… На-али.

— Почакай, Хелън. Още не можеш да се държиш на крака.

Сю все още бе от другата страна на вратата, подпирайки с нея Хелън. Страните и челото на момичето бяха пепеляво-бледи, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Излез оттам — извика й Ралф. — Подхвани я.

— Не мога! — изпелтечи Сю. — Цялата е в к-к-кръв!

— За Бога, я престани! Това е Хелън! Хелън Дипно, живее малко по-нататък по улицата.

И макар че Сю сигурно знаеше това, едва произнасянето на името я накара да се опомни. Измъкна се през отворената врата и когато Хелън отново залитна назад, тя обви ръка около раменете й и я прегърна здраво. Изненаданото изражение все още бе изписано по лицето на Хелън. Ралф откри, че му е все по-трудно да го гледа. Стомахът му се обръщаше при вида й.

— Ралф? Какво става? Злополука ли?

Той извърна глава и видя Бил Макгавърн, застанал в края на паркинга. Носеше една от своите спретнати сини ризи, с ръбове от гладене по ръкавите, засенчваше очи с изящната си ръка с дълги пръсти. Изглеждаше странно, но Ралф нямаше време да се чуди защо; твърде много неща се случваха едновременно.

— Не е злополука — изкрещя. — Пребили са я. Дръж, поеми детето.

Подаде Натали на Макгавърн, който отначало се отдръпна, но после я пое. Момиченцето отново се разплака. Бил, който имаше вид на човек, комуто току-що са подали препълнен с повръщано плик, я държеше с протегнати ръце, а крачетата й се люшкаха във въздуха. Зад него бе започнала да се събира малка тълпа, най-вече тийнейджъри с бейзболни униформи, запътили се към домовете си след следобедния мач на игрището зад ъгъла. Зяпаха подутото и окървавено лице на Хелън с някак си жадно изражение и Ралф се сети за Библейската притча за това как Ной се напил, как добрите синове отвърнали погледи от голия старец, а лошият син продължавал да гледа…

Избута Сю и прегърна Хелън. Здравото й око отново се извъртя към него. Този път тя произнесе по-отчетливо името му и от благодарността, която Ралф усети в гласа й, му се приплака.

— Сю, вземи бебето. Бил не разбира от тия работи.

Тя се подчини, нежно гушвайки Нат. Макгавърн я дари с признателна усмивка и Ралф внезапно осъзна какво му се е сторило странно. Бил не носеше сламената шапка, която (поне през лятото) изглеждаше като част от него.

— Хей, господине, какво се е случило? — запита едно от хлапетата.

— Нищо, което да ти влиза в работата — отвърна Ралф.

— Изглежда така, сякаш е изиграла няколко рунда с Ридик Боу.

— Не бе, с Тайсън! — обади се друго хлапе и макар да не бе за вярване, групичката избухна в смях.

— Изчезвайте оттук! — изкрещя им Ралф, внезапно вбесен. — Вървете да си пишете домашните! Нямате работа тук!

Те се поотдръпнаха, но никое не си тръгна. Та това, което виждаха, беше кръв, и то не на киноекрана.

— Хелън, можеш ли да ходиш?

— Да. Мишля… мисля, че мога.

Той внимателно я поведе през отворената врата на „Червената ябълка“. Хелън се движеше бавно, тътрейки крака като старица. Възкисела миризма на пот лъхаше от порите й и Ралф почувства как стомахът му отново се преобръща. Не точно от миризмата, а от усилието да свърже някак тази Хелън с пъргавата и сексапилна жена, с която бе говорил вчера, докато тя работеше в градината си.

Внезапно си спомни още нещо за вчерашния ден. Хелън носеше сини, силно изрязани шорти, и той бе забелязал две синини по краката й — едно голямо жълто петно на лявото бедро и по-нова и тъмна синина на десния прасец.

Поведе я към малката канцелария зад касата. Хвърли поглед в изпъкналото огледало против крадци, монтирано в ъгъла, и видя как Макгавърн придържа вратата за Сю.

— Заключи — нареди той.

— Божичко, Ралф, не бива да…

— Само за две минути. Моля те.

— Ами… добре тогава.

Ралф чу щракването на резето, докато помагаше на Хелън да седне на стола зад разхвърляното бюро. Вдигна телефонната слушалка и натисна бутона, на който пишеше 911. Преди да чуе сигнала, Хелън протегна ръката си със засъхнали струйки кръв по нея и натисна бутона за прекъсване на връзката.

— Не-ей… Рал. — Тя преглътна с очевидно усилие и опита отново: — Недей.

— Напротив. Ще се обадя.

В здравото й око проблесна страх.

— Не! Недей! — Погледна зад гърба му и отново протегна ръце. Смиреното й, умолително изражение накара Ралф да потръпне.

— Ралф? — обади се Сю. — Тя иска детето.

— Зная. Дай й го.

Сю подаде Натали на Хелън и Ралф видя как малката — навярно бе навършила една година — обви ръчички около шията на майка си и притисна личице в рамото й. Хелън я целуна по главичката. Очевидно това й причиняваше болка, но въпреки това тя го направи отново. И отново. Ралф видя кръвта, спекла се в леките гънки по врата й. Усети как гневът му отново запулсира.

— Ед беше, нали? — запита я Ралф. Разбира се, че е бил той — едва ли човек би прекъснал телефонната връзка, когато някой се опитва да се обади в полицията, ако е пребит от напълно непознат — но все пак трябваше да я попита.

— Да — отвърна Хелън. Шепнеше едва доловимо, заровила глава в ефирното облаче косица на дъщеричката си. — Да, Ед беше. Но не бива да звъниш в полицията. — Вдигна поглед към него; в здравото й око се четеше мъка и страх. — Моля те, не се обаждай в полицията, Ралф. Не мога да понеса мисълта бащата на Натали да влезе в затвора заради… заради…

Избухна в сълзи. Малката за момент ококори очички с комично учудване, после също се разплака.

7.

— Ралф? — обади се колебливо Макгавърн. — Искаш ли да й донеса тиленол или нещо друго?

— По-добре недей. Не знаем какво й е и колко сериозни са нараняванията й. — Погледна към витрината, макар да се страхуваше от онова, което ще види: любопитни хора, прилепили лица до стъклото. Някои засенчваха с длани очите си, за да виждат по-добре.

— Какво да правим сега? — обади се Сю. Наблюдаваше зяпачите и нервно мачкаше крайчеца на престилката си. — Ако шефовете разберат, че съм заключила магазина през работно време, ще си загубя работата.

Хелън го дръпна за ръката.

— Моля те, Ралф! — повтори тя, но този път от подутите й устни излезе „Мо-я те, Рафф“. — Не се обаждай на никого.

Старецът я изгледа неуверено. През живота си беше виждал жени с какви ли не синини, дори няколко (макар и, честно казано, не много), които бяха пребити много по-жестоко от нея. Но това никога не му се бе струвало толкова страшно. Моралните му принципи бяха оформени по време, когато хората мислеха, че онова, което става между съпруг и съпруга зад заключените врати на дома им, си е тяхна работа — мъжът може да налага с юмруци, а жената да му го връща с острия си език. Не можеш да накараш хората да се държат както трябва, а да се бъркаш в личния им живот — дори и с най-добри намерения — означава да превърнеш приятелите си във врагове.

Внезапно си спомни как Хелън носеше детето — небрежно, като чувал с картофи. Ако го бе изпуснала на паркинга или докато пресичаше Харис Авеню, сигурно нямаше да разбере. Навярно само майчиният инстинкт я бе накарал да вземе детето със себе си. Не бе искала да остави Нат при човека, който я бе пребил така жестоко, че сега виждаше само с едното око и говореше завалено.

Спомни си и още нещо, свързано с дните след смъртта на Каролин. Бе изненадан от силата на скръбта си — в края на краищата беше очаквал тази смърт; смяташе, че почти е успял да я преодолее още докато жена му бе жива — но мъката му попречи да уреди погребението. Успя да се обади на погребалното бюро „Брукингс-Смит“, но Хелън бе тази, която взе бланката за некролога от местния вестник „Дери Нюз“ и му помогна да я попълни, Хелън го бе придружила, когато трябваше да избира ковчег (Макгавърн, който мразеше смъртта и мрачните подробности, свързани с нея, беше изчезнал) и пак Хелън му бе помогнала да избере погребален венец. И, разбира се, Хелън организира скромното събиране след погребението, осигурявайки сандвичи от хранителния магазин на Франк и безалкохолни напитки и бира от „Червената ябълка“.

Беше му помогнала в труден момент, когато бе напълно безпомощен. Беше длъжен да й се отплати за добрината, макар в момента тя да не оценяваше жеста му.

— Бил? — обърна се към съседа си. — Какво ще кажеш? Макгавърн премести поглед от Ралф към Хелън, седнала на червения пластмасов стол, свела подпухналото си лице, и после пак към Ралф. Извади носна кърпичка и нервно изтри устните си.

— Не зная. Хелън ми е много симпатична и искам да постъпя както е редно — знаеш, че го искам — но при подобни случаи… кой може да каже кое е редно?

Ралф внезапно си спомни какво казваше Каролин, когато той започнеше да мънка и да врънка за някое задължение, което не искаше да свърши, някое пазаруване, което би искал да пропусне, или някое посещение на вежливост, което не искаше да направи: „Обратният път към рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите.“

Отново посегна към телефона и когато Хелън понечи да му попречи, той отблъсна ръката й.

— Тук е полицейското управление в Дери — изрече механичен глас. — Натиснете единица за спешни случаи, двойка за полицейски услуги и тройка за информация.

Ралф, който внезапно осъзна, че са му необходими и трите, се поколеба за миг, после натисна двойката. Дочу сигнал и един женски глас произнесе:

— Тук е полицията, номер 911, мога ли да ви помогна?

Той пое дълбоко дъх и отвърна:

— Обажда се Ралф Робъртс. Намирам се в магазин „Червената ябълка“ на Харис Авеню със съседката ми, която живее на същата улица. Името й е Хелън Дипно. Пребита е доста сериозно. — Той нежно погали Хелън по бузата и тя притисна чело в гърдите му. Усещаше топлината на кожата й през ризата си. — Моля ви, елате възможно най-бързо.

Затвори телефона и клекна до младата жена. Натали изгука радостно и посегна да го ощипе за носа. Ралф се усмихна, целуна ръчичката й, погледна Хелън в очите и промълви:

— Съжалявам, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Просто не можех да постъпя другояче.

— Вече нифто не разбирам! — отвърна тя. Носът й бе спрял да кърви, но когато посегна да го избърше, тя трепна.

— Хелън, защо го е направил? Защо те е пребил така? — Той започна да си припомня и други синини — може би са се появявали постоянно. Ако беше така, досега не го е забелязал. Заради смъртта на Каролин. И заради безсънието, което бе последвало. Във всеки случай не му се вярваше това да е първият случай, когато Ед е вдигнал ръка на жена си. Днес може би беше прехвърлил мярката, но не бе за пръв път. Осъзнаваше тази идея и признаваше нейната логичност, но откри, че въпреки това не можеше да си представи Ед да го върши. Припомняше си бързата усмивка на Ед, живите му очи, как ръцете му непрекъснато шаваха, докато говореше… но колкото и да се опитваше, не можеше да си го представи как използва тези ръце да пребие така жестоко жена си.

И тогава в съзнанието му изплува един спомен — как Ед върви вдървено към шофьора на камиона и как му удря плесница. Споменът за това бе като да отвориш вратата на килера на Фибър Макгий в онова старо радиошоу — само че онова, което изпадаше от него, не бе лавина от боклуци, а серия ярки образи от онзи отдавна отминал юлски ден. Буреносните облаци, струпали се над летището. Ръката на Ед, който маха през сваленото стъкло на датсуна, сякаш да накара портала да се отвори по-бързо. Шалчето с избродираните върху него китайски символи.

„Хей, хей, Сюзън Дей, колко дечица си убила, брей?“ — помисли си Ралф, но сякаш дочу гласа на Ед и се досети какво ще каже Хелън още преди да е отворила уста.

— Струва ми се направо нелепо — промърмори тя. — Удари ме, защото подписах една петиция — само за това! Разнасят я из целия град. Някой ми я пъхна в ръката, когато онзи ден влизах в супермаркета. Каза ми, че ще бъде от полза за дом „Грижи за жената“ и това ми се стори хубаво. Освен това детето взе да мрънка, така че просто…

— Просто я подписа — промълви Ралф. Тя кимна и отново заплака.

— Каква петиция? — запита Макгавърн.

— Канят Сюзън Дей в Дери. Тя е феминистка…

— Знам коя е Сюзън Дей — сопна се съседът му.

— Та както ти казвах, група хора я канят да произнесе реч тук. От името на дом „Грижи за жената“.

— Когато днес Ед си дойде, беше в отлично настроение — каза Хелън през сълзи. — Почти винаги е така в четвъртък, защото тогава работи само половин ден. Говореше как ще прекара следобеда, като се преструва, че чете книга, а всъщност само ще гледа как пръскачката се върти в градината… знаеш какъв е…

— Да — отвърна Ралф, спомняйки си как Ед пъхна ръка в един от варелите на едрия мъж и лукавата усмивка

(Знаем ги тия номера!) изписана на лицето му.

— Да, знам го какъв е.

— Помолих го да купи храна за детето… — Гласът й започна да се извисява, в него се долови плачлива нотка. — Не знаех, че така ще се ядоса… Право да си кажа, напълно бях забравила, че съм подписала онази проклета петиция… и все още не мога да разбера защо Ед се ядоса толкова… но… когато се върна… — Тя притисна Натали до себе си, цялата разтреперана.

— Шшш, Хелън, по-спокойно, всичко е наред.

— Не, не е! — Младата жена вдигна поглед към него; от здравото й око течаха сълзи, а от насиненото се процеждаха под подпухналия му клепач. — Н-н-ие е! Защо този път не можа да се сдържи? И какво ще стане сега с мен и детето? Къде ще отидем? Нямам никакви пари, освен в общата ни чекова книжка… Нямам работа… о, Ралф, защо се обади в полицията? Не биваше да го правиш! — Тя го удари по рамото с малкото си юмруче.

— Всичко ще се нареди. Имаш много приятели в квартала.

Но той почти не се чуваше какво говори и не бе усетил лекия й удар. Гневът пулсираше в гърдите и в слепоочията му като второ сърце.

Не бе казала „Защо не се сдържа?“, а „Защо този път не можа да се сдържи?“

Този път.

— Хелън, къде е Ед сега?

— Вкъщи, предполагам — отвърна тя вцепенено. Старецът я потупа по рамото, обърна се и тръгна към вратата.

— Ралф? — разтревожено се обади Бил Макгавърн. — Къде отиваш?

— Заключи вратата след мен — обърна се Ралф към Сю.

— Божичко, не знам дали… — Момичето хвърли колеблив поглед към зяпачите, надничащи през зацапаната витрина. Броят им се беше увеличил.

— Заключи — повтори той и наклони глава, долавяйки воя на приближаваща се сирена. — Чуваш ли?

— Да, но…

— Ченгетата ще ти кажат какво да правиш, а и шефът няма да ти се кара — дори може да ти даде награда, задето си постъпила както трябва.

— Ще си я разделя с теб — каза тя и отново погледна към Хелън. Страните на Сю бяха леко порозовели. — Божичко, Ралф, погледни я само! Наистина ли я е пребил само защото е подписала някаква глупава петиция?

— Явно е така — отвърна Ралф. Разбираше всичко, но думите сякаш звучаха някъде отдалеч. Гневът му нарастваше и сякаш го душеше с палещи ръце. Искаше му се да е на четирийсет или дори на петдесет, за да даде на Ед добър урок. Предполагаше, че даже и при сегашните обстоятелства би го направил.

Тъкмо завърташе резето на вратата, когато Макгавърн го сграбчи за рамото.

— Къде отиваш?

— Да се видя с Ед.

— Шегуваш ли се? Та той ще те смаже, ако му попаднеш в ръцете! Не видя ли какво е направил с нея?

— Точно така, видях — отвърна Ралф. Тонът му накара Бил да подскочи и да отдръпне ръката си.

— Мамка му, та ти си на седемдесет години, ако случайно си забравил! А в момента Хелън се нуждае от приятел, не от някой пребит старец, когото може да посещава, защото лежат в една и съща болница.

Беше прав, разбира се, но това само още повече разгневи Ралф. Предполагаше, че безсънието подклажда гнева му и му пречи да прецени спокойно ситуацията, но това нямаше значение. В известна степен яростта сякаш го облекчаваше. Във всеки случай беше за предпочитане, отколкото да живее в свят, където всички предмети бяха добили различни оттенъци на тъмносивото.

— Ако ме пребие, ще ми дадат малко демерол и най-сетне ще се наспя както трябва — каза той. — А сега ме остави на мира. Бил.

Пресече паркинга пред „Червената ябълка“. Една полицейска кола се приближаваше със святкащи сини лампи. Любопитните зяпачи го обсипаха с въпроси: „Какво стана? Тя добре ли е?“, но Ралф не им отговори. Спря на тротоара, изчака полицейската кола да завие към паркинга, после забързано пресече Харис Авеню; Макгавърн го последва на почтително разстояние.