Стивън Кинг
Безсъние (25)

2.

След като минаха под дървената арка в отсрещния край на паркинга, Ралф дръпна Лоуис към една пейка и я накара да седне, макар тя разпалено да настояваше, че се чувства добре.

— Но аз имам нужда от секунда-две почивка, за да дойда на себе си. — Той се настани до нея.

Лоуис отметна кичур коса от спепоочието му и нежно го целуна.

След пет минути Ралф вече се чувстваше уверен, че ако се изправи, няма да се строполи на земята; хвана Лоуис за ръката и се изправиха заедно.

— Откри ли ги, Ралф? Откри ли му следите?

Той кимна.

— Но за да ги видим, трябва да се изкачим малко по-нагоре. Отначало опитах, като се издигнах точно толкова, че да виждам аурите, но не се получи. Трябва ни още мъничко.

— Добре.

— Налага се да бъдем предпазливи. Защото когато виждаме…

— Ни виждат. Прав си. Освен това не бива да забравяме да следим и времето.

— В никакъв случай. Готова ли си?

— Почти. Мисля, че ще бъда по-смела, ако ме целунеш отново.

Ралф се усмихна и се подчини.

— Вече съм готова.

— Добре — да вървим.

Отново усетиха познатото примигване.

3.

Водени от дирята червеникави петна, те прекосиха потъналата в боклук площадка, където построяваха лунапарка по време на окръжния панаир, и стигнаха до стадиона. Лоуис поспря за миг пред високата колкото половин човешки бой ограда, огледа се, за да се увери, че не я наблюдават, после се покатери отгоре. Отначало се движеше с очарователната гъвкавост на момиченце, но като преметна крак и яхна оградата, спря. На лицето й се изписа едновременно изненада и досада.

[Лоуис? Какво става?]

[Всичко е наред. Проклетото бельо ми изигра номер. Сигурно съм отслабнала, защото всичко се смъква. Ох, да му се не види!]

Ралф си даде сметка, че всъщност вижда не само къдричките на комбинезона й, но и десетина сантиметра розов найлон. Яхнала широката горна дъска на оградата, тя дърпаше плата, а Ралф прикри усмивката си. Мислеше да й каже, че изглежда много сладка, но се отказа.

[Обърни се, докато оправя този глупав комбинезон, Ралф. Междувременно престани да се хилиш!]

Ралф се обърна с гръб към нея и погледна към Административния център. Ако действително се беше ухилил (струваше му се по-вероятно Лоуис да е забелязала присмеха по аурата му), то при вида на черния смъртен покров, усмивката му помръкна.

[Лоуис, сигурно ще е много по-лесно, ако го махнеш.]

[Ще ме прощаваш, Ралф Робъртс, но не са ме възпитавали да си свалям бельото и да го хвърлям по разни стадиони, а ако някога си познавал момиче, което е вършело такива неща, то надявам се това да е било преди още да си се запознал с Каролин. Жалко, че нямам…]

Той внезапно си представи безопасна игла.

[Предполагам, нямаш, нали, Ралф?]

Той поклати глава и в отговор й изпрати друг образ — пясък, който изтича през пясъчен часовник.

[Добре де, добре, разбрах. Мисля, че го закрепих колкото да издържи още малко. Вече можеш да се обърнеш.]

Тя се спусна от другата страна на оградата съвсем леко и уверено, но аурата й бе избледняла значително, а тъмните сенки отново се бяха появили под очите й. Но поне за момента въстанието на бельото бе потушено.

Ралф също се покатери на оградата, преметна крак от другата страна и скочи при Лоуис. В съзнанието му се пробудиха стари, отдавна забравени спомени от детството му.

[Не след дълго ще трябва пак да заредим, Лоуис]

Тя кимна уморено.

[Зная. Да вървим.]

4.

Последваха дирята по пистата, прехвърлиха се през оградата от другата страна, после се спуснаха по обраслия с храсталаци склон до Нейболт Стрийт. Докато се препъваха надолу по хълма, Ралф видя, че Лоуис мрачно придържа комбинезона си през полата, помисли дали пак да я пита дали няма да й е по-лесно, ако захвърли проклетото бельо, но реши да не я поучава.

Най-голямата му тревога — че в един момент следите на Атропос просто ще се загубят — отначало се оказа безпочвена. Червеникавите следи водеха по неравната настилка на Нейболт Стрийт, покрай небоядисаните жилищни блокове, които отдавна вече трябваше да са разрушени. По провисналите въжета се вееше парцаливо пране, от мръсни дворове надничаха мърляви деца със сополиви носове и ги проследяваха с поглед. Красиво момченце на около три годинки, застанало на стъпалата пред дома си, ги изгледа безкрайно подозрително, после се хвана за чатала, а със свободната си ръка им показа среден пръст.

Нейболт Стрийт свършваше до старото железопътно депо и тук Ралф и Лоуис за миг изгубиха следите. Застанаха до едно магаре за дърва, с което беше препречен входът, и заоглеждаха обширния изоставен парцел. Тук-там всред слънчогледите и трънаците лъскаха ръждясали релси и под следобедното слънце проблясваха стъкла от стотици изпотрошени бутилки. Отстрани на порутения склад за дизелово гориво с крещящорозов спрей бяха изписани думите „СЮЗИ УЛИЗА ГОЛЕМИЯ МИ ДЕБЕЛ“. Тази трогателна декларация бе обградена с игриви свастики.

Ралф: [Къде, по дяволите, са следите?]

[Ето ги там, Ралф — виждаш ли?]

Тя посочваше към линията, която до шейсет и трета година беше главният железен път, а сега представляваше ръждясали, обрасли с треволяк релси, които водят наникъде. Повечето траверси липсваха — бяха изгорени от пияниците или пък от скитниците, запътили се да търсят работа в Арустук. Върху една от оцелелите траверси Ралф забеляза червеникавата диря. Следите изглеждаха по-пресни от онези, които ги бяха довели дотук.

Ралф замислено се взираше в релсите. Ако не го лъжеше паметта, линията заобикаляше игрището за голф и отвеждаше обратно към… към западния край на града. Той предположи, че това е същата изоставена железопътна линия, минаваща край летището и ливадата за пикник, където Фей Шапен сигурно и в този миг обмисля организирането на предстоящия турнир „Писта № 3 класик“.

„Въртим се в омагьосан кръг — мислеше си той. — Дявол да го вземе, изгубихме цели три дни, но мисля, че най-накрая пак ще се озовем там, откъдето тръгнахме… не в рая, а на Харис Авеню.“

— Здрасти, приятели. Кво праите?

Ралф бе почти убеден, че гласът му е познат, а и това чувство бе затвърдено от първия поглед към човека, който ги заговори. Той бе застанал зад тях, точно там, където тротоарът на Нейболт Стрийт най-после предаваше Богу дух. Изглеждаше на около петдесет, но Ралф предположи, че всъщност е може би пет или дори десет години по-млад. Носеше тениска и парцаливи дънки. Аурата, която го обвиваше, беше зелена като бира, произвеждана по случай Деня на Свети Патрик. Точно по това го и позна в крайна сметка. Същият пияница бе дошъл при тях с Бил онзи път, когато завари Макгавърн в Строфорд Парк да се вайка заради стария си приятел Боб Полхърст… който, както се оказа после, го надживя. Понякога животът е по-смешен и от филмите с Гручо Маркс.

Обзе го странно чувство на обреченост, а с него се промъкна и интуитивно разбиране на силите, които ги заобикаляха в този миг. Нямаше значение доброжелателни ли са тези сили или зли, дали са подчинени на Целта или на Случайността — те вяха колосални и това беше най-важното; в тази светлина Думите на Клото и Лахезис за избора и за свободната воля звучаха смехотворно. Струваше му се, че двамата с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело — колело, което непрестанно ги връщаше там, откъдето бяха тръгнали, като същевременно ги отвеждаше все по-навътре в ужасяващия тунел.

— Да ти се намират малко дребни, гос’ине?

Ралф се приплъзна малко по-надолу, за да е сигурен, че пияницата ще чуе отговора му, и каза:

— Бас държа, че чичо ти се е обадил от Декстър. Съобщил ти е, че пак можеш да се върнеш на работа в мелницата… но само ако пристигнеш там още днес. Нали така?

Пияницата изненадано запримигва насреща му.

— Ами… да-а. Нещо такова. — Той се опита да си припомни историята — на която вероятно сам вярваше много повече от всички хора, на които я беше разправял напоследък — и най-сетне хвана мъглявата й нишка. — Да ви кажа, чудна работица е. И мое пак да ме земат. То за Бангор и Арустук има рейс в два часа, ама билета е пет и пеесе, а па аз имам само два двайсе пет…

— Имаш седемдесет и шест цента — намеси се Лоуис. — Две по двадесет и пет цента, две по десет цента, една монета от пет цента и една от цент. Но като имам предвид колко пиеш, аурата ти има изключително здравословен вид, само това мога да ти кажа. Сигурно си здрав като вол.

Пияницата я изгледа озадачено, после отстъпи крачка назад и изтри с длан носа си.

— Не се тревожи — успокои го Ралф, — на жена ми навсякъде й се привиждат аури. Тя е много особена натура.

— Така ли било?

— А-ха. Освен това е много щедра и мисля, че няма да те обиди с дребна сума. Нали така, Алис?

— Той ще ги изпие. В Декстър няма никаква работа.

— Не, вероятно няма — каза Ралф и се втренчи в нея, — но аурата му има изключително здрав вид. Изключително.

— Ти май също си падаш психо — отбеляза пияницата. Очите му продължаваха да се местят предпазливо ту към Ралф, ту към Лоуис, но в тях просветваше спотаена надежда.

— Знаеш ли, че си прав — отговори му Ралф. — А пък напоследък тази ми способност взе да излиза на преден план.

Той сви устни, сякаш току-що му бе хрумнала интересна мисъл, и вдъхна. От аурата на скитника изскочи ярък зелен лъч и влезе в устата на Ралф. Вкусът бе много характерен — на ябълково вино. Беше резливо и възкиселичко, но приятно. Заедно с вкуса Ралф усети как се възвръща и силата му, което бе хубаво, както и невероятната яснота на мисълта, което пък беше още по-хубаво.

Забеляза, че Лоуис подава на пияницата двадесетдоларова банкнота. Той обаче не я видя веднага — бе зареял поглед в небето. В същия миг от аурата му щръкна още един зелен лъч. Прелетя като ослепителна мълния над буренясалата просека и се пъхна в устата и носа на Лоуис. Банкнотата в ръката й лекичко потрепери.

[О, Боже, толкова е хубаво!]

— Тия проклети пилотчета от военновъздушната в Чарлстън! — възнегодува пияницата. — Забравят, че не бива да надскачат звуковата бариера, докато не идат над океана! Едва не си подмокрих… — Съгледа банкнотата в ръката на Лоуис и челото му се смръщи още повече. — Абе, я-аа кажете, къв е тоа майтап, дето ми го пробутвате? Не съм тъп, да ви кажа. Може и да си попийвам от време на време, ама това не значи, че съм тъп.

„Чакай да мине малко време — мислено му отвърна Ралф — и ще почувстваш ефекта от пиенето.“

— Никой не те смята за тъп — каза Лоуис, — нито пък се шегуваме. Ето, вземи парите.

Скитникът продължи озадачено да се мръщи, ала след като внимателно се вгледа в Лоуис (и хвърли изпитателен поглед към Ралф), на лицето му се разля широка, победоносна усмивка. Пристъпи към Лоуис и протегна ръка към банкнотата, която бе заслужил, макар че не го осъзнаваше.

Миг преди да докосне банкнотата, Лоуис отдръпна ръката си.

— Гледай да си купиш и нещо за хапване, освен пиенето. И си помисли дали си щастлив от този начин на живот.

— Абсолютно сте права — ентусиазирано извика пияницата, без да откъсва поглед от банкнотата. — Ама абсолютно, госпожа! Знам за едно място, дето помагат на такива като мене. Като нищо ще отида там. Без майтап, всеки Божи ден мисля за това. — Но очите му нито за миг не изпускаха двадесетачката; изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му потекат лигите. Лоуис погледна Ралф въпросително, сетне сви рамене и подаде банкнотата на пияницата.

— Благодарско, госпожа! — Той извърна очи към Ралф. — Тая дама е истинска принцеса! Силно се надявам, че го знаете.

Ралф нежно изгледа Лоуис и промълви:

— Знам го, приятел.

5.

Половин час по-късно двамата крачеха между ръждясалите релси, които заобикаляха общинското игрище за голф. Бяха се поиздигнали над нивото на Мимолетните след срещата с пияницата (може би защото той самият беше в приповдигнато настроение) и всъщност не можеше да се каже, че крачат. Първо, полагаха съвсем малко или почти никакви усилия и въпреки че краката им се движеха, Ралф имаше усещането, че по-скоро се плъзгат. Освен това не беше много сигурен, че съществата от нивото на Мимолетните ги виждат — катерички подскачаха безгрижно из краката им, заети със събиране на храна за зимата, а по едно време Лоуис рязко сведе глава, защото една червеношийка за малко не се вряза в челото й. Птицата рязко се понесе нагоре, сякаш чак в последния момент осъзна, че срещу нея се е изпречило човешко същество. Играчите на голф също не им обръщаха никакво внимание. Ралф смяташе любителите на голфа за хора, обсебели от своя спорт, но тази липса на всякакъв интерес му се стори подозрителна. Той, ако бе видял двама души да крачат посред бял ден по изоставената железопътна линия, положително би прекъснал играта, за да установи какво се канят да правят непознатите и накъде са се запътили. „Мисля, че особено любопитно щеше да ми се стори защо дамата непрекъснато мърмори: «Стой си на мястото, проклето нещо» и подръпва полата си“ — рече си Ралф и се ухили. Само че играчите изобщо не благоволиха да ги погледнат, въпреки че четиримата, които се бяха запътили към девета дупка, минаха достатъчно близо, та да чуе Ралф как се тюхкат, че цената на някакви акции спадала. Мисълта, че с Лоуис отново са станали невидими — или поне едва забележими — започваше да му изглежда напълно правдоподобна. Правдоподобна… и тревожна. „Времето лети по-бързо, когато си горе“ — бе казал старият Дор.

Колкото по на запад отиваха, толкова по-свежа ставаше следата и капките и петната разтревожиха Ралф. На местата, където бе попаднало върху релсите, лепкавото вещество бе унищожило ръждата като киселина. Бурените, върху които бе покапало, бяха почернели и изсъхнали — дори най-жилавите. Като прекосиха третия озеленителен пояс и навлязоха в гъсталака от преплетени хилави дръвчета и храсталаци, Лоуис го дръпна за ръкава и посочи напред. Огромни петна от слузестото вещество, което Атропос оставяше след себе си, лъщяха като отвратителна боя по стволовете на дърветата, а във вдлъбнатинките между релсите — вероятно там, където някога е имало траверси — имаше цели локвички.

[Приближаваме към дома му, Ралф.)

[Да.]

[Ако се върне и ни открие в бърлогата си, какво ще правим?]

Ралф сви рамене. Не знаеше, но не беше много сигурен, че този въпрос го вълнува. Да му мислят силите, които ги местят насам-натам като пионки по шахматна дъска — ония, дето господин К. и господин Л. наричаха По-висока Цел. Ако Атропос се появи, Ралф ще се опита да изскубне езика на малкия плешив негодник и да го удуши с него. А пък ако с това провали нечии планове, толкова по-зле. Не искаше да се бърка в делата на съществата от нивото на Дълголетните — важното беше да пази Лоуис, която бе изложена на риск, и да се опита да предотврати кръвопролитието в Административния център. Може да му остане малко свободно време да помисли и за себе си — сега, когато се бе подмладил, изобщо не му се умираше. Такива му бяха задачите, а ако оня дребен мръсник му се изпречи на пътя, някой от двамата ще отпадне от играта. А пък ако това не се връзва с плановете на големите шефове, много им здраве!

Лоуис четеше мислите му по неговата аура — видя го в собствената й аура — затова се обърна към нея.

[Какво означава това, Ралф? Че ще се опиташ да го убиеш, ако се опита да ни попречи ли?]

Той се замисли за миг, после кимна.

[Да-а — точно така.]

Тя кимна.

[Ралф?]

Той въпросително повдигна вежди.

[Ако се наложи да го направиш, ще ти помогна.]

Ралф бе абсурдно трогнат от тези думи… и с усилие скри от нея още нещо: че я води със себе си само за да бди над нея. Тази мисъл му напомни за обеците й, но бързо прогони изображението, защото не искаше тя да го види в аурата му.

Междувременно мислите на Лоуис се бяха отклонили в относително по-безопасна посока.

[Дори да влезем и излезем, без да го срещаме, той ще разбере, че някой е идвал, нали? А може би ще се досети кой точно.]

Навярно беше права, но това нямаше голямо значение — поне за момента изборът им бе ограничен само до тази възможност. Щяха да действат стъпка по стъпка и да се надяват, че ще доживеят до следващия ден. „Макар че, ако зависеше от мен, сигурно бих предпочел да проспя тези събития — рече си Ралф и тъжно се усмихна. — Божичко, чувствам се така, сякаш са минали години, откакто съм спал цяла нощ.“

Досети се за любимата фраза на Каролин за дългия път до рая. Точно сега му се струваше, че ще се почувства в рая, ако спи до обяд… или даже до по-късно.

Хвана Лоуис за ръка и двамата отново поеха по следите на Атропос.

6.

На дванадесет метра източно от желязната ограда, заобикаляща летището, ръждивите релси свършваха. Следата на Атропос обаче продължаваше, макар не за дълго — Ралф бе почти сигурен, че вижда края й. Отново му се натрапи странното изображение — с Лоуис са привързани към спиците на гигантско колело. Ако не грешеше, бърлогата на Атропос беше на един хвърлей от мястото, където Ед се сби с дебелия шофьор.

Силен повей на вятъра разнесе отвратителна миризма на гнило, отдалеч се чуваше гласът на Фей Шапен, който изнасяше лекция на любимата си тема:

— … и винаги съм казвал, че ма-джонг прилича на шахмата, шахматът прилича на живота, ако умееш която и да е от тези игри…

Вятърът стихна. Ралф още чуваше гласа на Фей, но отделните думи се губеха. Ала това не бе беда — беше чувал лекцията толкова често, че много добре знаеше как продължава.

[Ралф, вонята е отвратителна! Това е той, нали?]

Кимна, но не вярваше тя да го е видяла. Стискаше с все сила ръката му и се взираше напред с широко отворени очи. Слузестата следа, която започваше пред вратите на Административния център, свършваше в основата на изсъхнал дъб, наклонен като пияница, който търси опора. Причината за загиването на дървото и защо е наведено бе ясна — от едната страна кората на ствола бе обелена от мълния. Пукнатините, назъбеностите и издатинките по нея сякаш оформяха безмълвно пищящи лица, а голите клони на дървото се простираха към небето като зловещи йероглифи… които имаха — поне както му се струваше на Ралф — ужасяваща прилика с японските йероглифи, които означаваха „камикадзе“. Мълнията не бе успяла да прекатури дървото, но със сигурност се беше постарала да го стори. Част от огромните корени бяха изтръгнати. Бяха пропълзели под оградата и бяха повдигнали част от нея в странна форма, която напомни на Ралф за един негов познат на име Чарлс Енгстром.

— Не играй с Чъки — все повтаряше майка му. — Той е мръсно момченце.

Ралф не знаеше дали Чъки е мръсно момченце или не, но със сигурност беше малоумен. Имаше навик да се крие зад някое дърво в двора, стиснал дълга пръчка, която наричаше Пръчко Любопитко. Като минеше някоя жена с по-широка пола, Чъки пъхваше Пръчко Любопитко под дрехата и я повдигаше. Доста често успяваше да разгледа бельото на някоя жени (цветът на дамското бельо живо го интересуваше), преди тя да е проумяла какво става и да е хукнала подир хилещото се хлапе към вратата на къщата им, заплашвайки, че ще се оплаче на майка му. Оградата на летището, нагъната от корените на дъба, напомняше на Ралф полите на жертвите на Чъки, когато Пръчко Любопитко тъкмо се бе пъхнал под тях и започваше да ги повдига.

[Ралф?]

Той я погледна. [Кой е Прасчо Пит? И защо си се замислил за него точно сега?]

Ралф избухна в смях.

[По аурата ми ли го видя?]

[Сигурно — вече и аз не зная. Кой е той?]

[Друг път ще ти кажа. Да вървим.]

Хвана я за ръка и я поведе към дъбовото дърво, където следата на Атропос свършваше; вонята на леш, която бе характерна за плешивото докторче, се усили.