Стивън Кинг
Безсъние (15)

2.

Пиеше втора чаша чай, когато се сети, че в бележката на Бил се споменаваше за някаква вечеря. Изведнъж му хрумна да му предложи да се видят в закусвалнята на „Сън Даун“. Така ще могат да започнат всичко отначало.

„Мисля, че е наложително да се сдобрим, защото оня малък откачалник му е взел шапката, а аз съм почти убеден, че това означава заплаха за Бил.“

Моментът беше подходящ. Взе телефона и избра номера, който изобщо не му бе трудно да си припомни: 941–5000. Номерът на болницата „Дери Хоум“.

3.

Администраторката го свърза със стая 313. Умореният глас на жената, която вдигна телефона, принадлежеше на Денис Полхърст, племенницата на умиращия. Бил отсъствал в момента, обясни му тя. Към един часа дошли четирима други учители от „чичовите дни на величие“, както ги нарече Денис, и Бил предложил да отидат на обяд. Ралф можеше да си представи как съквартирантът му от долния етаж би го формулирал: по-добре късно, отколкото никога. Това бе една от любимите му пословици. На въпроса, дали го очаква скоро да се върне, Денис Полхърст отговори утвърдително.

— Толкова е предан. Не зная какво бих правила без него, господин Робинс.

— Робъртс. По думите на Бил господин Полхърст е прекрасен човек.

— Да, всичките му приятели го обичат. Разбира се, сметката няма да пристине в клуба ни почитателите му, нали?

— Не — смутено отвърна Ралф. — В бележката на Бил пише, че чичо ви е много зле.

— Така е. Лекарят твърди, че нямало да издържи деня, камо ли нощта, но тази песен вече съм я чувала и преди. Бог да ме прости, но понякога чичо е като ония реклами по телевизията — обещават какво ли не, но никога не изпълняват обещаното. Предполагам, че звучи ужасно, но вече прекалено много се уморих, за да ме е грижа. Тази сутрин изключиха животоподдържащите системи — не можех да поема сама цялата отговорност, но се обадих на Бил и той каза, че чичо би искал да постъпим така. „Време е Боб да изследва другия свят — каза. — Този вече го изучи в най-големи подробности.“ Нали е поетично, господин Робинс?

— Да. Името ми е Робъртс, госпожо Полхърст. Бихте ли предали на Бил, че го е търсил Ралф Робъртс и да ми се оба…

— Та значи изключихме го и бях напълно подготвена — изнервена, бихте казали — а той не умря. Не разбирам. Той е готов, аз съм подготвена, завършил е живота си… защо да не може тогава да си умре?

— Не зная.

— Смъртта е много глупава — отбеляза тя с отегчения глас на най-уморените и най-оскърбените. — Ако някой акушер се бави толкова с прерязването на пъпната връв на бебето, ще го лишат от лекарски права.

Напоследък Ралф често се отплесваше, но този път смисълът на думите й бързо проникна в съзнанието му.

— Какво казахте?

— Моля? — стреснато попита тя, сякаш собствените й мисли се бяха зареяли.

— Споменахте за прерязване на някаква връв…

— Ами… просто така се изразих.

Гласът й стана още по-неприятен… само дето не беше неприятен, както изведнъж осъзна Ралф; в него се долавяше страх. Тук имаше нещо нередно. Сърцето му изведнъж се разтуптя по-бързо.

— Нямах нищо конкретно наум — настояваше тя и изведнъж слушалката на телефона в ръката на Ралф придоби зловещ сив оттенък.

„Мислела е да го убие, и то съвсем насериозно — смятала е да му сложи възглавница на лицето и да го задуши с нея. «Няма да продължи дълго — казвала си е. — Ще бъде проява на милосърдие. — Най-после всичко ще свърши.»“

Ралф отдръпна слушалката от ухото си. Синя светлина, ледена като февруарско небе, струеше от дупките на тънки лъчи.

„Мисълта за убийство е обагрена в синьо“ — каза си, облещил невярващ поглед към сините лъчи, които започнаха да се огъват към пода. Отдалеч чуваше разтревожения глас на Денис Полхърст. „Не че някога съм искал да го зная, но сега вече така или иначе ми е известно — убийството има син цвят.“

Той отново доближи долната част на слушалката към устата си, накланяйки я така, че да отдалечи от себе си горната половина, обгърната от синкавото сияние. Страхуваше се, че ако я доближи прекалено много до ухото си, може да оглушее от студеното, яростно отчаяние, което се излъчваше от нея.

— Кажете на Бил, че се е обаждал Ралф. Робъртс, не Робинс.

Затвори, без да дочака отговор. Сините лъчи се отчупиха и полетяха към пода. Ралф отново се сети за ледените висулки — този път си представи как падат, ако след топъл зимен ден прокараш облечена в ръкавица ръка от вътрешната страна на стрехата. Лъчите изчезваха, преди да се допрат до линолеума. Огледа се. Нищо в стаята не сияеше, не блещукаше, нито пък трептеше. Сиянията отново бяха изчезнали. Въздъхна от облекчение, но в този миг от Харис Авеню прогърмя моторът на кола.

Ралф Робъртс изкрещя.

4.

Вече не му се пиеше чай, но още бе гладен. Най-отзад в хладилника откри диетична пепси, наля я в пластмасова чаша и излезе навън. Вече не издържаше да стои в апартамента, който сякаш вонеше на злощастно будуване. Случилото се преди малко напълно го извади от релси.

Денят бе станал още по-красив, ако това изобщо бе възможно — духаше силен, но топъл вятър, който сякаш завихряше светлини и сенки над западния край на Дери и брулеше листата от дърветата. После ги запращаше по тротоарите като танцуващи оранжеви, жълти и червени дервиши.

Ралф тръгна наляво, но не защото изпитваше съзнателно желание да се върне на поляната за пикник край летището, а просто защото искаше вятърът да духа в гърба му. Независимо от това след десет минути отново се озова на пътечката, която водеше към полянката сред дърветата. Сега там нямаше никого, но той не се изненада. Надали излезлият вятър се бе сторил на възрастните мъже и жени чак толкова студен, че да се приберат на бърза ръка по домовете си — просто бе много трудно да задържиш картите или фигурите за шах на масата, когато немирникът-вятър непрекъснато се опитва да ги отнесе. Ралф се приближи към дървената маса, където обикновено се разполагаше компанията на Фей Шапен, и почти не се изненада от бележката, затисната с камък — още преди да я прочете, вече знаеше съдържанието й.

„Две разходки; две срещи с плешивия доктор със скалпела; двама старци, които страдат от безсъние и имаш пъстроцветни видения; две бележки. Точно като Ной, които взел животните в ковчега не по едно, а по двойки… дали пък няма да завали и проливен дъжд? И тъй, какво ще кажеш, старче?“ Не знаеше какво би могло да се каже… но бележката на Бил му приличаше на некролог, който се пише в момента, а известието на Фей без съмнение бе абсолютно същото. Чувството, че се носи нанякъде без никакво усилие или колебание, бе прекалено силно, за да се усъмни в него; все едно да се събудиш на сцена и да изричаш реплики (или пък да се запъваш на всяка дума) от пиеса, която не помниш да си репетирал, или изведнъж да видиш смисъл в нещо, което дотогава си считат за пълна глупост, или пък да откриеш… Какво да откриеш?

— Още един таен град, какво друго — промърмори той. — Дери на ореолите.

После се вторачи в бележката на Фей и я прочете, а през това време вятърът си играеше закачливо с оредяващата му коса.

„Онези от вас, които искат да отдадат последна почит на Джими Вандърмиър, се приканват да го сторят най-късно до утре. Отец Кохлин дойде днес преди пладне и ми каза, че горкият човек бере душа. Обаче МОЖЕ да приема посетители. Лежи в реанимацията в Общинската болница, стая 315.

Фей

P. S. Помнете, че времето е съвсем ограничено.“

Ралф прочете бележката два пъти, затисна я пак с камъка, та да може следващият старчок, който намине, да я прочете, а после просто остана до масата с пъхнати в джобовете ръце, със сведена глава, загледан в писта № 3 изпод разрешените си вежди. Едно къдраво листо, оранжево като Халоуинските тикви, с които скоро щяха да украсят улицата, долетя от синьото небе и кацна върху оредяващата му коса. Ралф разсеяно го махна и се замисли за две болнични стаи в реанимацията, две болнични стаи, които се намираха една до друга. В едната беше Боб Полхърст, а в другата — Джими Вандърмиър. А съседната стая в същия коридор бе № 317, където почина жена му.

— Не е съвпадение — промълви той.

Но какво беше тогава? Причудливи форми в мъглата? Тайнствен град? И двете фрази бяха доста изразителни, но не отговаряха на въпроса му.

Ралф се настани върху съседната маса, събу обувките си и кръстоса крака. Вятърът непрестанно се втурваше в косата му и я разрошваше. Старецът седеше с леко приведена глава и сбърчено чело. В тази замислена поза, обхванал колене с длани приличаше на Хоумъровия^[1] Буда — седеше на масата и прехвърляше наум спомените си за Док № 1 и Док № 2… след което ги сравняваше с днешните си впечатления от Док № 3.

Първо впечатление: и трите същества му напомняха на извънземните от жълтите вестници като „Инсайд Вю“ и на картините от типа „авторска концепция“. Ралф знаеше, че подобни изображения на тайнствени извънземни датират отпреди много години; говореше се за контакти с дребните плешивковци — така наречените докторчета — от много отдавна, може би откакто се говореше за НЛО. Беше почти сигурен, че е чел поне една подобна статия още през шестдесетте.

— Добре де, да речем, че неколцина от тия приятели са се появили и тук — обърна се той към врабче, което току-що бе кацнало върху кошчето за смет. — Не само трима, а триста. Или пък три хиляди. С Лоуис не сме единствените, които са го забелязали. А…

А в повечето съобщения за такива срещи не се ли споменаваше и за остри предмети?

Да, но не за скалпели и ножици — поне на Ралф така му се струваше. Като че ли мнозинството от хората, които твърдяха, че са били отвлечени от плешивите докторчета, говореха за медицински сонди.

Врабчето отлетя, но Ралф не му обърна внимание. Мислеше за малките плешивковци, които бяха посетили Мей Локър в нощта, когато тя почина. Какво още знае за тях? Какво оше бе видял? Бяха облечени в бели престилки, като онези, които носеха лекарите по телевизионните филми от петдесетте и шестдесетте и каквито аптекарите използваха и днес. Само че техните престилки, за разлика от тази на Док № 3, бяха чисти. № 3 размахваше ръждив скалпел — ако по ножицата, която Док № 1 държеше в дясната си ръка, е имало ръжда, то Ралф не я бе забелязал. Дори след като я разгледа с бинокъла.

„Още нещо — може би не е важно, но най-малкото си му обърнал внимание. Размахващият ножицата беше десняк, поне доколкото може да се съди по това как държеше оръжието си. Онзи със скалпела пък беше левак.“

Вероятно не беше важно, но имаше нещо в него — поредният причудлив силует в мъглата, този път обаче смален — което тъй или иначе го човъркаше. Нещо, свързано с понятията ляво и дясно.

— Направо завий наляво — промърмори Ралф, повтаряйки ключовата реплика на стара шега, която вече не помнеше. — Наляво завий направо.

Няма значение. Какво още знае за тези докторчета? Е, разбира се, имаха аури — доста приятни, със зеленикавозлатист цвят — и оставяха след себе си от ония (следите на хората в бяло) танцови диаграми на Артър Мъри. И въпреки че чертите им го бяха поразили с абсолютната си безличност, ореолите им излъчваха сила… здрав разум… и…

— И достойнство, дявол да го вземе! — възкликна Ралф.

Вятърът отново залудува и обрули още листа. На петдесетина метра от поляната, недалеч от старите вагони, растеше криво, полуизкоренено дърво, което сякаш посягаше към Ралф и протегнатите му клони всъщност наистина наподобяваха хищни нокти.

Изведнъж си даде сметка, че за старец, който наближава прага на онази възраст, която Шекспир (и Бил Макгавърн) нарича „дълги гащи и домашни чехли“, онази нощ наистина е видял доста неща. Но никое от тях — макар и едно-едничко — не загатваше за някаква опасност или пък за злонамереност. Ралф сам бе заключил, че тук се крие нещо зло, и това не бе изненадващо. Непознатите същества бяха физически неестествени; бе ги видял да излизат от дома на болна жена по такова време на нощта, когато рядко се посрещат гости; освен това ги бе забелязал само минути, след като се събуди след странния кошмар.

Все пак сега, като си припомняше видяното, в паметта му изникнаха и други подробности. Например как съществата стояха пред входа на дома на госпожа Локър, сякаш това бе съвсем в реда на нещата; или пък породилото се у него впечатление, че наблюдава двама стари приятели, които разтоварят, преди всеки да поеме по пътя си. Двама стари другари, които обсъждат още веднъж събитията, преди всеки да се прибере в дома си след дългата работна нощ.

„Да, действително остана с такова впечатление, но това не означава, че можеш да му вярваш, Ралф.“

Но той смяташе, че може да му вярва. Стари приятели, отдавнашни колеги, които са приключили с работата за нощта. Къщата на Мей Локър е била последната им спирка.

Добре, значи разликата между Док № 1 и № 2, и третия е от земята до небето. Те бяха чисти, а той — мръсен; те имаха аури, а той — не (поне Ралф не бе ги забелязал); те носеха ножици, а той имаше скалпел; те изглеждаха разумни и здравомислещи, като двама уважавани старейшини, а № 3 изглеждаше съвсем умопомрачен.

„Едно обаче е несъмнено. В противниковия отбор участват свръхестествени същества и освен Лоуис единственият човек, който май знае за съществуването им, е Ед Дипно. Искаш ли да се обзаложим по колко часа спи Ед напоследък?“

— Не — каза Ралф. Вдигна треперещите си ръце и закри очи. Ед бе споменал плешиви доктори и ето ти плешиви доктори. Дали е имал предвид докторите, като приказваше за центурионите? Ралф не знаеше. Много се надяваше да е така, защото всеки път, като се сетеше за тях, самата дума центуриони бе започнала да извиква в съзнанието му много по-неприятни образи: същества с качулки, яхнали мършави червенооки кранти, които връхлитат върху хобитите пред кръчмата.

Хобитите го наведоха на мисълта за Лоуис и ръцете му се разтрепераха още повече.

Каролин: „Обратният път до рая е дълъг, миличък, тъй че не задълбавай в подробностите.“

Лоуис: „В моето семейство да умреш на осемдесет значи, че си умрял млад.“

Джо Уайзър: „В крайна сметка патологьт вписва в графата «причина за смъртта» по-скоро «самоубийство», отколкото «безсъние».“

Бил: „Беше специалист по Гражданската война, но сега дори не знае какво е Гражданска война, да не говорим кой победи в нашата.“

Денис Полхърст: „Смъртта е много глупава. Ако някой акушер се бави толкова с прерязването на пъпната връв…“

Сякаш някой изведнъж бе включил ярък прожектор в главата му и Ралф изкрещя в слънчевия есенен следобед. Дори самолетът „Делта 727“, който кръжеше за кацане над писта № 3, не успя напълно да заглуши вика му.

6.

Прекара остатъка от следобеда на верандата в нетърпеливо очакване Лоуис да се върне. Можеше отново да потърси Макгавърн в болницата, но не го стори. Вече не изпитваше същата необходимост да разговаря с него. Все още не разбираше всичко но му се струваше, че е проумял много повече неща отпреди, а ако внезапното му прозрение на поляната за пикник изобщо имаше някаква стойност, то да каже на Макгавърн къде се е затрила сламената му шапка нямаше да доведе до абсолютно нищо, дори ако той му повярва.

„Трябва да върна шапката — помисли си Ралф. — Както и обеците на Лоуис.“

Беше невероятен късен следобед. От една страна, не се случи нищо. От друга страна, се случи всичко. Светът на сиянията изплуваше и изчезваше около него като величествения парад на сенките на облаците над западния край на града. Ралф седеше и гледаше унесено и само от време на време ставаше, за да похапне или да отиде до тоалетната. Видя старата госпожа Бениган, която стоеше на предната си веранда с неизменното яркочервено палто, облегната на бастуна си, и оглеждаше градината си. Видя и ореола й — със здравия розов цвят на току-що изкъпано бебе — и си рече наум, че се надява госпожа Б. да няма много роднини, които я чакат да си иде от тоя свят. На отсрещната страна на улицата забеляза някакъв младеж, който се бе запътил с бодра крачка към „Червената ябълка“. Той бе самото олицетворение на здравето с протърканите си дънки и якето без ръкави, но Ралф видя полепналия като мазнина по него черен покров, а връвчицата, която се издигаше над главата му, приличаше на изгнил шнур за завеси в изоставена къща.

Плешиви докторчета не се мяркаха, но малко след пет и половина от една шахта насред Харис Авеню лумна пурпурна светлина; издигна се в небето като фойерверк в библейските сцени от филмите на Сесил Б. Демил и вися там около три минути, а после в миг се стопи. Над комините на сградата на старата мандра на Хауърд Стрийт кръжеше огромна, подобна на праисторически ястреб птица, а над Строфорд Парк като дълги панделки лениво се виеха ту червени, ту сини течения.

Когато футболната тренировка в частното училище „Феърмаунт“ приключи в шест без четвърт, десетина дечурлига се изсипаха на паркинга пред „Червената ябълка“, откъдето щяха да си купят бонбони и цели камари картички — по това време на годината сигурно ще са на футболни отбори, предположи Ралф. Две момчета спряха и се спречкаха за нещо, а аурите им — едната зелена, а другата в преливащи се оттенъци на оранжево, станаха по-наситени, свиха се, заискриха и от тях се заиздигаха алени, тънки като конец спирали.

„Внимавай!“ — мислено викна Ралф на момченцето, обгърнато от оранжевата светлина, само миг преди другото да захвърли учебниците си на земята и да го цапардоса през устата. Двамата се сборичкаха и се завъртяха в тромав, враждебен танц, после се търкулнаха на тротоара. Около тях се насъбраха крещящи деца, които ги насърчаваха. Над групичката като буреносен облак набъбна пурпурночервен похлупак. Завихряше се бавно по посока на часовниковата стрелка и за Ралф бе едновременно ужасяващ и красив; той се питаше каква ли е аурата над истинско бойно поле. После реши, че всъщност не иска да знае отговора на този въпрос. Оранжевото момче тъкмо яхна зеленото и започна да го налага, когато Сю излезе от магазина и им се развика да престанат да се бият.

Оранжевото момче се отдръпна с нежелание. Побойниците се изправиха и си размениха враждебни погледи. После зеленото момче се обърна и влезе в магазина, като си даваше вид, че изобщо не го е грижа. Но ефектът се развали от погледа, който хвърли през рамо, за да се убеди, че противникът му не върви след него.

Някои от зяпачите го последваха в „Червената ябълка“ да се подкрепят след тренировката, а другите се скупчиха около оранжевото момче и започнаха да го поздравяват. Над тях невидимата пурпурночервена отровна гъба започна да се разсейва като облаци, подгонени от силен вятър. Тя се разпадна на дрипави късчета и изчезна.

„Улицата е изпълнена с енергийни потоци — рече си Ралф. — Сиянията, които излъчваха двете хлапета през деветдесетте секунди, докато се боричкаха, сигурно биха стигнали за осветлението в Дери за цяла седмица, а ако човек можеше да улови енергията, която отделяха зяпачите — енергията вътре в гъбата — сигурно цял Мейн щеше да се осветява от нея поне месец Представяш ли си как би изглеждал светът на сиянията на Таймс Скуеър две минути преди дванадесет в новогодишната нощ?“

Не можеше и не искаше да си представя. Подозираше, че е съзрял ударната вълна на толкова колосална сила, пред която всичките ядрени оръжия, произведени от 1945 година досега, притежаваха мощта на детски пистолет с капси. Може би тази сила бе достатъчна да разруши вселената… или пък да сътвори нова.

7.

Ралф се качи в кухнята, изсипа боб от консерва в една тенджерка, а в друга сложи два кренвирша, и докато притопляше скромната си вечеря, нетърпеливо се заразхожда из апартамента, като ту щракаше с пръсти, ту прокарваше ръка през косата си. Проникналата чак в костите му умора, която носеше от средата на лятото като невидим товар, поне за момента бе изчезнала напълно — чувстваше се изпълнен с маниакална енергия, буквално претъпкан с нея. Сигурно затова хората взимат транквиланти и кокаин, обаче Ралф подозираше, че това опиянение е далеч по-приятно, защото като премине, няма да се чувства ограбен и малтретиран, сякаш не е използвал наркотик, а сам е бил използван.

Ралф Робъртс, който не осъзнаваше, че косата, която пръстите му приглаждат, се е сгъстила и за пръв път от пет години насам в нея се забелязват черни нишки, обикаляше апартамента си с танцова стъпка и си тананикаше мелодийка от началото па шейсетте: „Хей, момиче сладко, не можеш ли да се поспреш… все се вееш, тичаш, пееш, рипаш и люлееш…“

Бобът къкреше в тенджерката, кренвиршите вряха — но на Ралф му се струваше, че те едва ли не танцуват, на печката под звуците на някое джазпарче или пък на любима стара песен. Като продължаваше да пее с все сила, той сложи кренвиршите при боба, изсипа в тенджерата половин шише кетчуп, прибави малко чили, после със замах разбърка всичко и забърза към вратата. В една ръка носеше вечерята, както си беше в тенджерата. Пъргаво изтича надолу по стълбите като хлапе, което закъснява за първия учебен ден. Пътьом взе някаква стара жилетка — беше на Макгавърн, но хич не му пукаше — от гардероба в антрето и отново излезе на верандата.

Сиянията бяха изчезнали, но Ралф не се разтревожи; в момента храната го интересуваше повече от всичко. Не помнеше кога за последен път е бил истински гладен като сега. Седна на най-горното стъпало, дългите му крака с кокалести колена щръкнаха от двете му страни — така приличаше на Икабод Крейн^[2] — и започна да се храни. Първите няколко хапки опариха устните и езика му, но той започна да се храни още по-бързо, едва ли не да се тъпче.

Спря чак когато изяде половината от боба. Звярът в стомаха му не бе заспал — засега още не — но поне се бе поукротил. Той се уригна и огледа Харис Авеню със задоволство, каквото не беше изпитвал от години. При дадените обстоятелства едва ли имаше повод за подобно чувство, но това не го накърняваше ни най-малко. Кога ли за последен път се бе усещал толкова добре? Може би сутринта, когато се събуди в оня хамбар някъде между Дери, щата Мейн, и Пафкийпси, щата Ню Йорк, запленен от преплитащите се лъчи, които прорязваха топлия, ухаещ на сено хамбар.

Може би никога досега не се беше чувствал по този начин.

Да, може би никога.

Съзря госпожа Перин, която се задаваше по улицата — вероятно се връщаше от „Убежището“ — където осигуряваха безплатна храна и подслон за бездомни. Ралф за пореден път се удиви на странната й плавна походка, която постигаше без помощта на бастун и като че ли без да се движи в ханша. Косата й, която все още беше по-скоро черна, отколкото прошарена, бе прихваната — или може би „укротена“ бе правилната дума — от бонето, което слагаше, докато работеше на шубера. Носеше бели обувки като на медицинска сестра и дебел чорапогащник с цвят на захарен памук… не че Ралф виждаше обувките или пък краката й — тази вечер госпожа Перин беше с мъжки балтон, който стигаше почти до глезените й. Като ходеше, като че ли използваше само горната част на краката си — знак за хронично заболяване на гърба, предположи Ралф — походката, както и палтото, придаваха на приближаващата се Естер Перин сюрреалистичен вид. Приличаше на черна царица на дъска за шах — фигура, която е премествана от невидима ръка или пък се движи сама.

Докато тя се приближаваше към мястото, където седеше Ралф — не беше свалил разкъсаната риза, а на всичкото отгоре ядеше направо от тенджерата — сиянията отново започнаха да изплуват. Уличните лампи вече светеха и Ралф забеляза, че над всяка виси бледолилава дъга. Освен това над някои покриви се носеше червена мъглица, над други — жълта, а над трети — бледоалена. На изток, откъдето вече се задаваше нощта, хоризонтът беше обсипан със зелени петънца.

Пред него изведнъж разцъфна аурата на госпожа Перин — имаше наситения сив цвят, който му напомняше на униформите на курсантите от „Уест Пойнт“. По-тъмни петънца проблясваха като призрачни копчета пред гърдите й (Ралф предполагаше, че старата дама има бюст). Не беше много сигурен, но си помисли, че те може би са знак за влошаване на здравето й.

— Добър вечер, госпожо Перин — любезно поздрави той и проследи с поглед думите си, които се виеха пред очите му като снежинки.

Тя го изгледа от глава до пети, сякаш едновременно го прецени и реши, че не заслужава вниманието й, после процеди:

— Виждам, че още си с тази риза, Робъртс.

Онова, което не изрече, но Ралф бе сигурен, че си мисли, беше: „Освен това виждам, че седиш тук и ядеш боб направо от тенджерата като някой дрипав скитник… и обикновено запомням онова, което съм видяла, Робъртс.“

— Вярно е. Май съм забравил да я сменя.

— Хммм — отвърна тя и на Ралф му се стори, че сега преценява бельото му. „Кога за последен път ти е хрумвало да го смениш? Изтръпвам, като си помисля, Робъртс.“

— Прекрасна вечер, а, госпожо Перин?

Госпожа Перин отново го стрелна с поглед, сетне извърна очи към небето. После пак към Ралф.

— Ще се застуди.

— Мислите ли?

— О, да — циганското лято свърши. Гърбът ми вече за нищо не го бива освен за прогнози за времето, но с това поне се справя доста добре. — Тя замълча, после произнесе: — Това, струва ми се, е пуловерът на Бил Макгавърн.

— Май да — съгласи се Ралф, питайки се дали следващият й въпрос няма да е дали Бил знае за „кражбата“. От нея можеше да се очаква всичко.

Вместо това тя му нареди да се закопчае.

— Не искаш да хванеш пневмония, нали? — попита тя, а изражението й пбдсказваше, че би добавила: „Както и да те приберат в лудницата.“

— Съвсем не.

Той остави тенджерката, посегна към копчетата, но изведнъж спря. Кухненската ръкавица още се мъдреше на лявата му ръка. Досега изобщо не я бе забелязал.

— Ще ти бъде по-лесно, ако свалиш това чудо — отбеляза госпожа Перин. Очите й като че ли проблеснаха дяволито.

— Предполагам да — смирено отвърна Ралф. Смъкна ръкавицата и закопча жилетката на Бил.

— Предложението ми все още е в сила, Робъртс.

— Не ви разбрах?

— Предложението да ти закърпя ризата. В случай, че някога решиш да се разделиш с нея за ден-два. — Тя позамълча. — Предполагам, имаш друга риза, която да облечеш, докато закърпя тази, с която си в момента?

— О, да. Разбира се. Даже няколко.

— Сигурно е истинско предизвикателство за теб коя от тях да избереш всеки ден. Имаш сос от боба по брадичката, Робъртс.

Тя извърна очи и с маршова стъпка продължи по улицата.

Тогава Ралф направи нещо, което нито беше възнамерявал да стори, нито разбираше; то бе продиктувано от инстинкт, точно както удара, с който днес накара Док № 3 да остави Розали на мира. Вдигна ръката, на която беше допреди малко кухненската ръкавица, и я сви на фуния пред устата си. После дълбоко пое въздух, при което дъхът му лекичко изсвири.

Резултатът беше потресаващ. От аурата на госпожа Перин като бодил на таралеж щръкна тънко спопче сивкава светлина. То бързо се удължи и се изви назад, понесе се над осеяната с есенни листа полянка и уцели фунията, която образуваха свитите пръсти на Ралф. Той усети как го поема с дъха си, сякаш поглъщаше чиста енергия. Изведнъж той изпита усещането, че засиява — като неонова реклама или като светещия надпис над някое голямо кино. През гърдите и стомаха му като че премина някаква сила и го изпълни целия. Същевременно се стрелна в главата му, заплашвайки да отнесе горната част на черепа му, сякаш тя бе покрив над ракетно хранилище.

Виждаше как лъчите, сиви като мъгла, струят между пръстите му. В съзнанието му проблесна, но само за миг, неописуемо приятно усещане за собствената му мощ. То бе последвано от срам и ужас.

„Какво правиш, Ралф? Каквото и да е това, то не ти принадлежи. Би ли бръкнал в портмонето й, за да задигнеш някой и друг долар, докато тя не гледа?“

Лицето му пламна. Той отпусна свитата на фуния ръка и стисна устни. В същия миг чу — всъщност почувства — как нещо изхруптя в него. Нещо подобно на звука, който човек издава, докато дъвче суров ревен.

Госпожа Перин спря и Ралф проследи с тревожен поглед как се поизвърна и огледа Харис Авеню. „Не исках да го сторя — мислено й рече той. — Честна дума, не исках… Още не мога да свикна с това.“

— Робъртс?

— Да?

— Чухте ли нещо? Прозвуча почти като изстрел.

Той усети как в ушите му пулсира гореща кръв, но поклати отрицателно глава.

— Не… но слухът ми вече не го бива…

— Сигурно беше ауспухът на някоя кола — заяви старицата и го освободи от задължението да измисли ново оправдание. — Честно казано, здравата се изплаших.

После отново закрачи със странната си походка, пак спря и се обърна към него. Аурата й бе започнала да избледнява, но Ралф наблюдаваше очите, които подозрително го оглеждаха.

— Променил си се, Робъртс — заяви тя. — Бих казала, че си се подмладил.

На Ралф, който очакваше нещо съвсем друго (например: „Върни ми веднага онова, което ми задигна, Робъртс“) не му оставаше друго, освен да запелтечи смутено:

— Мислите ли… това е много… искам да кажа, благодар…

Тя нетърпеливо махна, сякаш искаше да каже: „О, я млъквай!“

— Сигурно е от светлината. Съветвам те да не накапваш жилетката, Ралф. Имам впечатлението, че господин Макгавърн е човек, който пази вещите си.

— Трябваше да си пази шапката — отвърна Ралф. Старицата отново изпитателно го изгледа.

— Моля?

— Сламената шапка. Загубил я е някъде.

Госпожа Перин се замисли върху думите му, сетне презрително изсумтя и заяви:

— Прибирай се, Робъртс. Ако останеш навън, ще хванеш пневмония.

После плавно се извърна и продължи по пътя си, без видимо да е пострадала от „кражбата“ на Ралф.

„Кражба ли? Почти съм сигурен, че не това е правилната дума, Ралф. Онова, което направи току-що, беше много по-близо до…“

— Вампиризъм — мрачно промълви Ралф.

Отмести тенджерата настрана и заразтрива ръце. Чувстваше се засрамен… виновен… но сякаш всеки миг щеше да се пръсне от прилив на енергия.

„Вместо кръв й открадна жизнена сила, но това не променя факта, че постъпваш като вампир.“

Да, наистина. И изведнъж му хрумна, че може би не го прави за пръв път.

„Променил си се, Робъртс. Бих казала, че си се подмладил.“ Това му бе казала госпожа Перин, но нима хората не правеха подобни забележки от края на лятото насам?

Главната причина, поради която приятелите му не го бяха принудили да отиде на лекар, бе, че на вид му нямаше нищо. Оплакваше се от безсъние, но изглеждаше като олицетворение на здравето. „Май пчелният восък е имал ефект“ — беше казал Джони Лийдекър точно на излизане от библиотеката в неделя, което на Ралф сега му изглеждаше като събитие от желязната ера. А когато Ралф го попита за какво става дума, детективът обясни, че говори за безсънието му. „Изглеждаш милион пъти по-добре от деня, в който се запознахме.“

И Лийдекър не беше единственият. Ралф се влачеше криво-ляво по цял ден, чувстваше се объркан и смазан… но хората непрекъснато му казваха колко добре изглежда, колко е освежен, колко е подмладен. Хелън… Макгавърн… че дори и Фей Шапен спомена нещо подобно преди седмица-две, макар да не си спомняше сега точно какво…

— Разбира се, че си спомням! — възкликна той. — Попита ме дали не си слагам крем против бръчки. Крем против бръчки, за Бога!

Дали още тогава е крадял от жизнената енергия на другите? Крадял е дори без да го съзнава.

— Сигурно така е било. Мили Боже, аз съм вампир.

„Но дали тази е най-правилната дума?“ — изведнъж се запита той. Нима не е възможно в света на аурите крадецът на жизнена сила да се нарича центурион?

Бледото, разкривено лице на Ед изскочи в съзнанието на Ралф като призрак, който се връща да обвини убиеца си; старецът потръпна от ужас, обви колене с ръце и склони глава в скута си.