Стивън Кинг
Безсъние (12)

1.

Дери на старчоците не беше единствената потайност, която съществуваше тихомълком в пределите на онова, което Ралф Робъртс винаги бе смятал за свой роден град. Като момче, отраснало в Мери Мийд, където днес се извисяваха какви ли не жилищни сгради, той бе открил, че освен Дери, който принадлежеше на възрастните, има и друг, владение единствено и само на децата. Например джунглата от запуснати бараки на наемните работници до железопътното депо на Нейболт Стрийт, където човек си намираше консерви от доматена супа, пълни наполовина с индийска супа с къри, и бутилки с глътка-две бира на дъното; или пък алеята зад Аладин Тиътър, където пушеха цигари „Бул Дърам“, а понякога пускаха бомбички „Блек Кет“; големият стар бряст, надвиснал над реката, където не едно и две момичета и момчета се бяха научили да се гмуркат; стотината (или може би по-скоро двеста) пътечки, които се виеха през Пущинака — обраснало дере, прорязващо центъра на града като белег от лошо зараснала рана.

Всички тези тайни улици и никому неизвестни магистрали се намираха извън полезрението на възрастните и те следователно ги пренебрегваха… макар и с някои изключения. Например едно ченге на име Алоишъс Нел — господин Нел за поколения деца от Дери — и чак сега, докато вървеше към поляната за пикник, близо до мястото, където Харис Авеню се превръщаше в Продължението, на Ралф му хрумна, че старият господин Нел вероятно е баща на Крис Нел… само дето това май не беше съвсем вярно, защото полицаят, когото Ралф бе видял за първи път с Джон Лийдекър, беше много млад, за да е син на стария господин Нел. По-скоро ще да му е внук.

Когато се пенсионира, Ралф откри още един таен град — онзи, който принадлежеше на старците, но преди смъртта на Каролин не се бе възприемал напълно като негов жител. Тогава беше попаднал в скришна територия, тайнствено прилична на онази от детството му, до голяма степен пренебрегвана от бързащия за работа или за игра свят, който топуркаше наоколо. Дери на старчоците се препокриваше с трети таен град — Дери на обречените, ужасяващо място, населявано най-вече от пияници, бегълци и умопобъркани, чието място е в лудницата.

Именно на тази поляна Лафайет Шапен посвети Ралф в една от най-важните истини в живота… в случай, че човек вече е станал истински старчок. Въпросът бе повдигнат, когато двамата мъже започваха да се опознават. Ралф беше попитал Фей с какво се е занимавал, преди да започне да идва на мястото за пикник.

— Ами, в истинския си живот бях дърводелец и правех мебели — беше отвърнат Шапен, а малкото му останали зъби лъснаха в широка усмивка, — но това приключи преди почти десет години.

Сякаш пенсионирането — Ралф си припомни какво му бе дошло наум тогава — беше нещо като вампирска целувка, която отправя онези, които оцелеят след нея, в света на неумрелите. Пък и като се позамисли човек, това май беше самата истина.

2.

След като се спаси от Макгавърн (или поне така се надяваше), Ралф прекоси горичката от дъбове и кленове, която закриваше поляната от Продължението. От по-раншната му разходка досега вече се бяха появили осем-девет души, повечето от които си носеха сандвичи и кафе. Семейство Ебърли и семейство Зел играеха карти с мазната колода, която стоеше скрита в хралупата на един дъб; Фей и Док Мълхеър, пенсиониран ветеринар, играеха шах; имаше и неколцина зяпачи, които висяха над главите ту на едните, ту на другите.

Всъщност старчоците се събираха на поляната, както и на повечето от свърталищата си в Дери, точно заради игрите, но според Ралф това бе само повод. Хората всъщност идваха да разкажат какво им се е случило, да си докажат (ако ще и само на себе си), че все още живеят някакъв живот, бил той истински или не съвсем.

Ралф седна на една празна пейка до зида и разсеяно запрокарва пръст по издълоаните надписи — имена, инициали, безброй „МАЙНАТА ТИ“ — докато гледаше как самолетите се приземяват на равномерни интервали от по две минути: „Чесна“, „Пайпър“, „Апачи“, „Туин Бонанза“ и „Въздушният експрес“ от Бостън, пристигащ в единадесет и четири десет и пет. Надаваше ухо и към разговора на другите, койт ту замираше, ту потръгваше. Името на Мей Локър се споме наваше доста честичко. Неколцина от тези хора я бях познавали и като че ли всички споделяха мнението на госпожа Перин — че Бог най-после е проявил милост и е прекратил страданията на Мей. Днес обаче повече се обсъждаше предстоящото посещение на Сюзън Дей. Старчоците обикновено не говореха за политика и винаги биха предпочели сладките приказки за рак на стомаха или удар, но дори и тук темата за абортите съумяваше да упражни уникалната си сила да ангажира, да разпалва и да противопоставя мненията.

— Много неподходящ град е избрала за агитациите си и дявол да го вземе, съмнявам се, че това й е известно — промърмори Док Мълхеър, втренчен начумерено в дъската, а през това време Фей Шапен размести светкавично останалите си фигури. — Нещата тук стават по определен начин. Помниш ли пожара в Блек Спот, а, Фей?

Фей изръмжа в отговор и взе и втория офицер на Док.

— Аз пък изобщо не разбирам тези пък въшки какво искат — каза Лайза Зел, вдигна предната част на вестник „Нюз“ от масата за пикник и потупа снимката на маскираните с качулки демонстранти пред женската асоциация. — Все едно, че искат да се върнем във времената, когато жените са правели аборт със закачалка.

— Точно това искат — отбеляза Джорджина Ебърли. — Смятат, че ако жената изпитва достатъчно страх от смъртта, ще роди бебето. И през ум не им минава, че да има дете може да я уплаши много повече от това да използва закачалка, за да го махне.

— Страхът пък какво общо има? — сопна се един от зяпачите, старче на име Педърсън с плоско лице. — Убийството си е, убийство, независимо дали бебето вече е родено или не, аз така го разбирам. Даже и само с микроскоп да се виждат, пак си е убийство. Защото ако не ги закачаш, ще станат деца.

— А-ха, значи всеки път като си биеш чикии, си цял Адолф Айхман — вметна Фей и премести царицата си. — Шах.

— Ла-фай-ет Ша-пен! — викна Лайза Зел.

— Да играеш със себе си съвсем не е същото — стрелна го с очи Педърсън.

— О, така ли? Нямаше ли в Библията един, дето Господ го проклел, задето лъскал стария морков? — попита друг зяпач.

— Сигурно имаш предвид Онан — изрече един глас иззад Ралф.

Той стреснато се обърна и видя стария Дор зад себе си. В едната си ръка държеше книга с меки корици и огромен надпис „№ 5“. „Ти пък, за Бога, откъде се взе?“ — запита се Ралф. Направо можеше да се закълне, че само преди минута-две зад гърба му нямаше никого.

— Онан, Шмонан — отвърна Педърсън, — те сперматозоидите изобщо не са като истинските бебета…

— Айде бе! — възкликна Фей. — Тогава защо кюретата не продават презервативи по бингозалите? Искам да знам.

— Това си е чисто невежество — продължи Педърсън. — И ако не разбираш…

— Само че Онан не са го наказали заради мастурбирането — извиси се пискливият, старчески глас на Дорънс. — Бог го е проклел, защото отказал да зачене дете на братовата си вдовица, за да се продължи родът им. Има стихотворение, мисля, че от Алън Гинсбург…

— Млъквай, дърт глупако! — писна Педърсън, после, метна гневен поглед на Фей Шапен. — А пък ти, ако не виждаш каква огромна разлика има между това мъж да мастурбира и жена да хвърли в тоалетната бебето, което Господ е сложил в корема й, и да пусне водата след това, значи не си по-умен от тоя тука.

— Този разговор е отвратителен — отбеляза Лайза Зел, по-скоро заинтригувано, отколкото отвратено.

Ралф й хвърли поглед през рамо и забеляза, че част от оградата липсва — сигурно работа на младежите, които превземаха поляната вечерно време. Това поне разбулваше една тайна. Не бе забелязал Дорънс, защото преди това старецът изобщо не е бил тук — размотавал се е по летището.

Хрумна му, че може би това е удобен случай да пипне Дорънс и да изкопчи от него някой и друг отговор… освен дето най-вероятно така щеше да се обърка още повече. Старият Дор беше и образ, и подобие на Чешърския котарак от „Алиса в страната на чудесата“.

— Огромна разлика, викаш? — попита Фей.

— А-ха! — По напуканите страни на Педърсън избиха ядни червени петна.

Док Мълхеър се размърда неловко на мястото си.

— Виж, хайде да престанем и да си довършим играта, а, Фей?

Онзи изобщо не му обърна внимание и продължи да се заяжда с Дорънс.

— Я пак си помисли за всичките ония сперматозоидчета, които умират в ръката ти всеки път, като седнеш на кенефа и си викаш колко гот би било Мерлин Монро да ти сграбчи…

Педърсън се пресегна към дъската и блъсна останалите фигури на земята. Док Мълхеър стреснато се дръпна — устните му се разтрепераха и той опули уплашено очи иззад очилата с розова рамка, залепена на две места с лейкопласт.

— А така, браво! — кресна Фей. — Адски разумен аргумент извади, смотаняк скапан!

Педърсън вдигна юмруци — нелепо подобие на борец тежка категория.

— Имаш да кажеш нещо по въпроса? Айде де, давай!

Фей бавно се изправи. Беше най-малко с една глава по-висок от Педърсън и поне с петнадесет килограма по-тежък.

Ралф не можеше да повярва на очите си. Ако заразата е проникнала чак тук, какво остава за целия град? Струваше му се, че Док Мълхеър май наистина е прав — сигурно Сюзан Дей хич и не подозира колко неподходяща идея е посещението й в Дери. Някои неща в този град — даже много неща — не бяха като другаде.

Преди да си даде сметка какво точно смята да прави, вече беше станал и му поолекна, като видя, че Стан Ебърли направи същото. Докато се приближаваха към настръхналите като петли мъже, те се спогледаха и Стан лекичко кимна. Ралф обви с ръка раменете на Фей миг преди Стан да сграбчи Педърсън за лакътя.

— Да ги нямаме такива — изкрещя Стан в обрасналото с косми ухо на Педърсън. — Най-накрая ще трябва да ви закараме в болницата със сърдечни удари, а на тебе два ти стигат, Харли. Или вече са три?

— Няма да го оставя да се подиграва с жените, които трепят бебета! — промълви Педърсън и Ралф забеляза, че по страните му се стичат сълзи. — Жена ми почина по време на раждането на втората ни дъщеря! Умря от отравяне на кръвта още през четирийсет и шеста! Тъй че няма да водя разговори на тема „убиване на бебета“!

— Божке! — възкликна Фей с променен глас. — Съвсем не знаех, Харли, извинявай…

— Да ти пикая на извинението! — кресна Педърсън и се изскубна от ръцете на Стан Ебърли.

После се хвърли към Фей, който вдигна юмруци, но отново ги отпусна, защото Педърсън се завтече покрай него, без въобще да го погледне. Хвана пътеката между дърветата, която водеше към Продължението, и се изгуби от поглед. Постледва тридесет секунди пълно мълчание, нарушавано само от бръмченето на кацащ „Пайпър Къб“.

3.

— Исусе Христе — промълви най-сетне Фей. — Виждаш един човек през ден цели пет, десет години и започваш да си въобразяваш, че вече знаеш всичко за него. Божичко, Ралфи, изобщо не знаех как е починала жена му. Чувствам се като пълен глупак.

— Не се разстройвай — опита се да го успокои Стан. — Сигурно е неразположен.

— Млъквай — сопна му се Джорджина. — Наслушахме се на мръсотии тази сутрин.

— Ще се зарадвам истински, като дойде тая Дей и като си тръгне, че да може нещата пак да се оправят — отбеляза Фред Зел.

Док Мълхеър беше коленичил на земята и събираше шахматните фигури.

— Искаш ли да довършим, Фей? — попита той. — Мисля, че си спомням как бяха подредени.

— Не — отвърна Фей. Гласът му, който звучеше твърдо, докато се препираха с Педърсън, сега трепереше. — Стига ми толкова. Направете с Ралф предквалификационна среща.

— Май ще пропусна — каза Ралф.

Оглеждаше се за Дорънс и най-сетне го забеляза. Пак се бе шмугнал през дупката в оградата. Беше нагазил до колене в избуялата трева край служебната алея, мачкаше книгата и гледаше как пайпърът се плъзга към терминала. Ралф си припомни как Ед бе профучал по тази алея със стария си кафяв датсун и как беше псувал

(Позабързай се, де! Позабързай се и яж лайна!)

бавно отварящия се портал. За пръв път след повече от година се запита какво изобщо е правел там Ед.

— … преди.

— А? — Той насочи с усилие вниманието си отново към Фей.

— Казах, че сигурно вече си почнал да спиш, защото изглеждаш сто пъти по-добре. Но сега май оглушаваш.

— Май да — съгласи се Ралф и се поусмихна. — Мисля да ида да си взема нещо за хапване. Не искаш ли да дойдеш с мен, Фей? Аз черпя.

— Не, вече пих кафе. И точно сега, да ти кажа право, ми тежи в стомаха като парче олово. Леле, Ралф, старият глупак плачеше, видя ли?

— Да, но на твое място не бих го правил на въпрос. — Ралф тръгна към Продължението, а Фей се затътри до него. Широките му рамене се прегърбиха, той сведе глава и заприлича досущ на мечка от цирка, облечена като човек. — Хората на нашите години плачат почти за всичко и ти го знаеш.

— Май че си прав. — Той благодарно се ухили на Ралф. — Във всеки случай съм ти благодарен, че ме спря, преди да оплескам работата още повече. Знаеш какъв съм понякога.

„Как ми се иска да не бяхме сами с Бил, като се забъркахме“ — помисли си Ралф, а на глас изрече:

— Не се притеснявай. Аз трябва да ти благодаря. Ще го спомена в автобиографията си, като подавам документи за оня висок пост в Обединените нации.

Фей се засмя доволно и го тупна по рамото.

— А-ха, за генерален секретар! Миротворец Номер Едно! Би се справил, Ралф, без майтап!

— Няма спор. Всичко хубаво, Фей.

Като се обърна да си тръгне, Фей го хвана за лакътя.

— Още не си се отказал от турнира другата седмица, нали? Писта № 3 Класик?

В първия момент Ралф не разбра за какво става дума, макар че още откакто пожълтяха първите листа, пенсионираният дърводелец непрестанно говореше за това. След края на своя „истински живот“ през 1984 година Фей всяка година организираше шахматен турнир, който бе нарекъл „Писта № 3 Класик“. Купата представляваше огромна никелирана автомобилна джанта, на която бяха изгравирани натруфена корона и скиптър. Шест от деветте пъти, когато беше присъждана купата, Фей — безспорно най-добрият играч сред старчоците (поне в западния край на града) — я бе връчвал на себе си, и Ралф подозираше, че в останалите три случая се беше предал нарочно, колкото да запази интереса на останалите участници в турнира. Тази есен хич не му беше до игра на шах — мислите му бяха заети с други неща.

— Разбира се — отговори той, — смятам да участвам.

Фей се ухили до уши.

— Чудесно. Трябваше да се състои миналата събота и неделя — така беше запланувано — но се надявах, че ако го отложа, Джими В. също ще може да участва. Само че той още е в болница, а ако го проточа, ще стане прекалено студено да се играе навън и в крайна сметка пак ще се окажем в задната стая на бръснарницата на Дъфи Спраг като през деветдесета.

— Какво му е на Джими В.?

— Ракът пак го е нападнал — отвърна Фей, а после добави по-тихо: — И тоя път май няма да го бъде.

Кой знае защо при тази новина на Ралф изведнъж му стана ужасно тъжно. В собствения си „истински живот“ с Джими Вандермеер се познаваха добре. По онова време и двамата пътуваха непрекъснато — Джими беше разпространител на поздравителни картички и шоколадови изделия, а Ралф се занимаваше с печатарски материали и хартиени изделия — и се справяха доста добре, тъй че в крайна сметка успяха да организират няколко общи обиколки на Нова Англия, по време на които се редуваха в шофирането и отсядаха в далеч по-луксозни хотели, отколкото всеки би могъл да си позволи поотделно.

Освен това си споделяха тайните на самотни търговски пътници. Джими беше разказал на Ралф за проститутката, която му свила портфейла през петдесет и осма, и как после трябвало да лъже жена си, че го ограбил стопаджия. Ралф пък си беше признал откритието, че на четиридесет и три годишна възраст се е пристрастил към кодтерпина и колко болезнено, но в крайна сметка успешно е било отказването от този навик. Каролин знаеше за чудатата му привързаност към таблетките против кашлица, колкото и жената на Джими В. беше известена за последната авантюра на мъжа си.

Сума ти пътувания, сума ти сменени гуми, сума ти вицове за търговския пътник и красивата фермерска дъщеря; сума ти разговори, които се проточваха до малките часове на нощта. Понякога говореха за Бог, друг път за данъка общ доход. По онова време Джими Вандермеер му беше дяволски добро другарче. После назначиха Ралф на канцеларска служба в печатарската компания и той загуби връзка с него. Започнаха да се срещат отново едва тук — и на няколкото други свърталища, които очертаваха неясните граници на Дери на старчоците: библиотеката, басейна, задната стая на бръснарницата на Дъфи Спраг и на още пет-шест места. Когато малко след смъртта на Каролин Джими му беше казал, че се е излекувал от рак на белия дроб и че нямало разсейки, Ралф си бе припомнил как приятелят му говори за бейзбол или за въдичарство, а течението покрай страничния прозорец на колата отнася един след друг димящи фасове от „Кемъл“. „Извадих късмет — беше му казал той. — С Дюк извадихме късмет.“ Само че и при двамата късметът май не се бе задържал за дълго. Не че при някого се задържа, в крайна сметка.

— О, Боже! — промърмори Ралф. — Ужасно съжалявам.

— Лежи в болницата вече три седмици — продължи Фей. — Подлагат го на разни облъчвания и му бият инжекции с отрова, която уж щяла да убие рака дето го гризе. Изненадан съм, че не знаеш.

„Сигурно си изненадан, но аз не съм. Безсънието непрекъснато поглъща нещо. Единият ден не можеш да се сетиш какво е станало с последното пакетче бульон, на другия губиш чувство за време, а на по-следващия идва ред на старите ти приятели.“

Фей поклати глава.

— Скапаният рак. Страх ме хваща, като си помисля как дебне.

Ралф кимна — мислите му вече се бяха прехвърлили на Каролин.

— В коя стая е Джими, знаеш ли? Може да ида да го видя.

— Съвсем случайно знам. Триста и петнайсет. Мислиш ли, че ще го запомниш?

Ралф се ухили.

— Поне за известно време.

— Непременно иди да го видиш — непрекъснато го тъпчат с лекарства, но той още разпознава лица, пък и бас държа, че много ще ти се зарадва. Веднъж ми беше казвал, че сте имали много общи спомени.

— Ами, знаеш как е — заедно на път, това е всичко. Като хвърляхме ези-тура кой да плати сметката, Джими все избираше „тура“. — Изведнъж му се доплака.

— Скапана работа, а? — тихо попита Фей.

— Да.

— Е, иди да го навестиш. Ще се зарадва, а и на теб ще ти олекне. То това е идеята всъщност. И да не забравиш за проклетия турнир! — После поизправи гръб, полагайки героични усилия да изглежда и да говори бодро, и заключи: — И да знаеш, че ако се откажеш сега, ще развалиш хубавото начинание.

— Ще направя всичко възможно.

— А-ха, то е ясно. — Той закачливо тупна с юмрук Ралф по рамото. — Благодаря ти още веднъж, че ме спря навреме, преди да съм успял да направя нещо, за което, знаеш, после щях да съжалявам.

— Винаги. Миротворец Номер Едно, това съм аз. — Ралф тръгна по пътечката към Продължението, после се обърна. — Виждаш ли онова шосе ей там? Дето тръгва от терминала за частни самолети и излиза на улицата? — Той посочи с ръка.

Един камион за доставки точно се насочваше към портала, а слънцето се отразяваше в предното му стъкло и ги заслепяваше с ярките си отблясъци. Камионът спря точно пред вратата и електронният лъч се задейства. Тя задрънча и се открехна.

— Да.

— Миналото лято видях Ед Дипно там, което означава, че има магнитна карта. Имаш ли представа как може да се е сдобил с нея?

— Имаш предвид оня от „Приятели на живота“ ли? Ученият, дето миналото лято проведе малко научно изследване върху побоя на съпруги?

Ралф кимна.

— Само че аз говоря за лятото на деветдесет и втора. Тогава караше стар кафяв датсун.

Фей се разсмя.

— Не различавам датсун от тойота или хонда, Ралф — престанах да правя разлика между колите горе-долу когато „Шевролет“ престанаха да произвеждат моделите с перки. Но мога да ти кажа кой най-вече използва този път — снабдители, монтьори, пилоти, членове на екипажа и диспечери. Мисля, че и пътниците имат специални карти, но само онези, които често летят с частни самолети. Единствените учени, които работят там, са онези от въздушната изпитателна станция. Ед такъв ли е?

— Не, химик е. Доскоро беше служител на лабораториите „Хокинг“.

— А-ха, играл си е с белите мишки? Ами, на летището няма мишки — това поне ми е известно — но сега, като се замислям, май има и едни други, дето използват този път.

— Така ли? Кои?

Фей посочи към една постройка от готови плоскости с ламаринен покрив на около седемдесет метра от частния терминал.

— Виждаш ли оная сграда? Това е „Соло Тек“.

— Какво е „Соло Тек“?

— Школа — отвърна Фей. — Школа за пилоти.

4.

Ралф се упъти към къщи по Харис Авеню, пъхнал огромните си ръце в джобовете си, с толкова ниско сведена глава, че освен пукнатините по тротоара под гуменките си не виждаше почти нищо. Ед Дипно пак занимаваше съзнанието му… както и „Соло Тек“. Нямаше как да отгатне дали „Соло Тек“ е бил причината Ед да бъде на летището през онзи ден, но изведнъж ужасно му се прииска да узнае отговора на този въпрос. Освен това се питаше къде ли живее той сега. Питаше се дали Джон Лийдекър не споделя любопитството му относно тези два въпроса, и реши да разбере.

Тъкмо минаваше покрай скромните сгради-близнаци, в едната от които се помещаваше „Джордж Лайфорд, дипл, експерт-счетоводител“, а в другата — „Меритайм Джуълри“ (ИЗКУПУВАМЕ СТАРОТО ВИ ЗЛАТО НА НАЙ-ВИСОКА ЦЕНА), когато сподавен лай го изтръгна от мислите му. Вдигна поглед и видя Розали, която седеше на тротоара, точно пред горния вход на Строфорд Парк. Старото куче дишаше шумно, от изплезения му език течаха лиги, които образуваха тъмна локва на цимента. Настръхналата му козина беше сплъстена на тъмни кичури, сякаш бе тичало, и то дишаше толкова бързо, че избелелият син нашийник на врата му сякаш трепереше. Когато Ралф го погледна, кучето излая — всъщност този път почти изскимтя.

Той хвърли поглед към отсрещната страна на улицата да види кого лае кучето, но освен пералнята „Бъфи-Бъфи“ друго не видя. През стъклото се виждаха няколко жени, които ходеха назад-напред, но Ралф не можеше да повярва, че Розали лае по тях. Точно сега на тротоара пред обществената пералня нямаше никого.

Ралф пак погледна кучето и сега забеляза, че то не просто седи на цимента, а клечи… и трепери от страх. Изглеждаше уплашено до смърт.

Никога до този миг не се беше замислял колко странно човешки изражения и движения имат кучетата: усмихват се, когато се радват; провесват глава, когато се срамуват; в очите им се чете тревога, а стойката им излъчва напрежение — точно като при хората. И също като при хората от всяка фибра на тялото им струи ужасяващ, безкраен страх.

Пак погледна към отсрещната страна на улицата, където като че ли беше приковано вниманието на Розали, и отново не видя нищо освен пералнята и празния тротоар отпред. После изведнъж си спомни как Натали протяга ръчички към сивосинкавите следи, които оставиха пръстите му, като посегна да избърше млякото от брадичката й. На всеки друг би се сторило, че тя просто размахва юмручета, като всяко друго бебе, което се опитва да улови въздуха… но Ралф знаеше тайната.

Беше видял тайната.

Розали се разскимтя панически и дразнещият слуха звук заприлича на Ралф на острото стържене на несмазани панти.

„Досега все се случваше от само себе си… но сигурно мога да го накарам пак да стане. Сигурно мога да се накарам да виждам…“

Какво да вижда?

Ами аурите. Разбира се, че тях. А може би пък Розали

(едно, две, три)

точно това гледаше. Ралф вече почти се досещаше

(гъската вино пи)

какво е то, но искаше да бъде сигурен. Въпросът беше как да го постигне.

„А как виждат хората?“

Като гледат, разбира се.

Ралф погледна Розали. Загледа я внимателно, опитвайки се да види всичко, което можеше да бъде видяно — избелелите шарки на синия шал, който й служеше за нашийник; прашната рошава и сплъстена козина, блещукащите сиви звездички около муцуната й. Секунда след това тя като че ли улови погледа му, защото се обърна, стрелна го с очи и тъжно изскимтя.

В същия миг Ралф усети как нещо прещраква в мозъка му — като стартер на кола. За миг, но много ясно изпита усещането, че олеква, а после денят заискри. Бе успял отново да се върне в този по-реален, по-плътен свят. Видя как около Розали изплува тъмна мембрана — като развален яйчен белтък — от която се издигаше тъмносива връвчица на балон. Само че то не започваше от черепа, както на всички човеци, които бе виждал Ралф в това състояние на по-висше възприятие — връвчицата на Розали започваше от муцуната.

„Сега поне знаеш каква е основната разлика между хората и кучетата — рече си той. — Душите им се намират на различно място.“

[Кученце! Ела тука, кученце!]

Ралф потръпна, като чу този глас, звучащ като тебешир, който скърца по черна дъска. Преди да си даде сметка, че не може да го заглуши, дланите му почти се бяха долепили до ушите му — но той не чуваше с ушите си, а и гласът причиняваше болка вътре в главата му; там, където ръцете му не можеха да достигнат.

[Ей, скапана торба с бълхи! Да не мислиш, че имам цял ден на разположение? Я веднага си дигай проскубания задник и идвай тука!]

Розали изскимтя и отмести поглед от Ралф към онова, което гледаше преди това. Понечи да се надигне, после пак се сви на задните си лапи. Шалчето на врата й подскачаше още по-силно отпреди и Ралф забеляза как около лявата й лапа се образува тъмен полумесец — мехурът й не издържа.

От другата страна на улицата видя Док № 3, който стоеше точно между пералнята и пенсионерската кооперация в съседство; Док № 3 с бялата си престилка (която беше така оплескана, забеляза Ралф, сякаш не я беше сменял от доста време), и миниатюрните дънки. На главата му още се мъдреше шапката на Макгавърн. Тя сякаш се крепеше на ушите на съществото; беше му толкова голяма, че скриваше почти половината му глава. В зловещо ухилената му уста лъщяха два реда заострени бели зъби — като на канибал. В лявата си ръка държеше нещо подобно на скалпел или бръснач. Едно гласче се опитваше да убеди Ралф, че това по острието е кръв, но той беше почти сигурен, че е само ръжда.

Док № 3 пъхна палеца и показалеца на дясната си ръка в устата си и изсвири така оглушително, че в главата на Ралф сякаш гръмна бормашина. Клекнала на тротоара, Розали се присви, после нададе кратък вой.

[Дигай си проклетия задник! Веднага!]

Розали се надигна и се повлече към уличното платно с подвита опашка. Разскимтя се и вече толкова я достраша, че едва ходеше и при всяко неохотно куцукване задните й лапи а-ха да се изплъзнат изпод нея.

[„Ей!“]

Ралф разбра, че е викнал, чак като видя синьото оолаче, което изплува пред лицето му. Беше поръбено с пухкави сребристи линии и приличаше на снежинка.

Като чу вика, плешивото джудже се обърна и инстинктивно вдигна оръжието, което държеше. На лицето му беше изписана ядна изненада. Стъпила с предни лапи в канавката, Розали беше спряла, вперила в Ралф ококорените си тревожни кафяви очи.

[Какво искаш бе, Дребен?]

Този глас изразяваше ярост, че са го прекъснали, ярост, че някой се е осмелил да го предизвика… но на Ралф му се стори, че в него се промъкват и други нотки. На страх? Искаше му се да вярва, че е така. Май по-добре да заложи на объркването и изненадата. Каквото и да беше това същество, явно бе свикнало да бъде невидимо за подобните на Ралф, камо ли пък някой от тях да го предизвиква.

[Какво има бе, Смъртник, езика ли си глътна? Или пък вече не помниш какво искаш?]

Ралф се чуваше по два различни начина. Беше почти убеден, че не говори само наум, но истинският му глас звучеше далечен и тъничък — като музика, долитаща от слушалките на уокмен, които си свалил за малко. Ако някой стоеше точно до него, сигурно щеше да го чуе какво казва, но Ралф знаеше, че думите му биха прозвучали като тих, едва доловим шепот — все едно някой току-що те е ударил в корема. Вътре в главата му обаче гласът му беше такъв, какъвто не го бе чувал от години — млад, силен и уверен.

Док № 3 навярно го бе чул по втория начин, защото веднага се сви и за миг вдигна оръжието (Ралф вече беше почти сигурен, че е скалпел), сякаш да се защити. После май се окопити. Прекоси улицата и застана на ъгъла на Харис Авеню по осеяната с листа тревна площ, която делеше тротоара от пътното платно. Посегна към колана на дънките си и го понамести през мръсната престилка, втренчил за миг суров поглед в Ралф. После вдигна ръждивия скалпел във въздуха и заплашително замахна с него.

[Като ме виждаш, чудо голямо! Не си завирай носа в работи, дето не те засягат, Смъртник такъв! Песът си е мой!]

Плешивото докторче се извърна към кучето, което се беше присвило от страх.

[Омръзна ми да се занимавам с тебе! Идвай тука! Веднага!]

Розали впери умолителен, отчаян поглед в Ралф, а после тръгна да пресича улицата.

„Не се забърквам — беше му казал старият Дор в деня, когато му даде стиховете на Стивън Добинс. — Казах ти и ти да не го правиш.“

Да, наистина, точно така му беше казал, но Ралф имаше чувството, че вече е прекалено късно. А дори и да не беше, нямаше намерение да оставя Розали в ръцете на противния гном, дето се мъдреше точно пред пералнята отсреща. Тоест, ако можеше да го предотврати с нещо.

[„Розали! Ела тук, моето момиче! Ела при мен!“]

Розали излая и изприпка до него. Застана зад десния му крак, седна на земята задъхана и обърна очи към него. Ето още едно изражение, което Ралф разчете с лекота — една част облекчение, две части благодарност.

Лицето на Док № 3 се беше изкривило в такава неистова омраза, че чак приличаше на карикатура.

[По-добре я дай тука, Дребен! Предупреждавам те!]

[„Не.“]

[Ще ти спукам гьона, Дребен. Хич няма да те оставя на мира. И приятелчетата ти, и тях ще ги подпукам. Разбираш ли какво ти говоря? Разбираш…]

Изведнъж Ралф вдигна едната си ръка на височината на рамото, с длан, извърната към главата си, сякаш се канеше да нанесе карате-удар. После я отпусна и се вгледа удивено в плътния клинообразен лъч синя светлина, който излетя от върховете на пръстите му и изсвистя над улицата като копие. Док № 3 се наведе точно навреме, сграбчил сламената шапка, за да не хвръкне. Синият клин прелетя на пет сантиметра над малката стисната ръка и се удари във витрината на „Бъфи-Бъфи“. Там се разля като магическа течност и за миг прашното стъкло блесна с чистия, бездънен син цвят на днешното небе. Само след миг изчезна и Ралф отново видя жените в пералното помещение, които сгъваха дрехите и ги прибираха в кошовете си за пране, сякаш нищичко не се бе случило.

Плешивото джудже скокна, сви юмруци и ги размаха заплашително. После смъкна шапката на Макгавърн от главата си, захапа периферията и откъсна парче от нея. И докато се държеше като разгневено дете, слънцето сякаш подпали милиони пламъчета по ръба на малките му, добре оформени уши. То изплю разпарчолосаната слама и пак нахлупи шапката на главата си.

[Това куче е мое, Дребен! Щях да си играя с него! А сега, доколкото разбирам, май ще трябва с теб да си играя, а? С тебе и с тъпанарските ти приятели!]

[„Изчезвай оттук.“]

[Скапан лизач! Чукал си майка си и си я лизал!]

Ралф знаеше точно къде е чувал това чаровно изречение — от Ед Дипно, там, на летището, през лятото на деветдесет и втора. Такива думи не се забравят лесно и той изведнъж се ужаси. В какво, за Бога, се беше забъркал?

5.

Отново замахна, но вече не беше същото. Беше почти сигурен, че и да повтори движението, този път пръстите му няма да изстрелят никакъв ярък син клинообразен лъч.

Докторът обаче явно не подозираше, че заплахата е лъжлива. Сви се и посегна да се защити със склапела. Смехотворно раздърпаната шапка се смъкна над очите му и за миг той заприлича на герой от мелодраматична версия на Джак Изкормвача… който избива комплекси, причинени от факта, че е прекалено нисък.

[Ще ми платиш за тия номера, Дребен! Почакай! Само чакай да видиш какво ще стане! Никой смъртник не може да ме надвие!]

Но засега му стигаше толкова. Извърна се и хукна по буренясалата пътечка между обществената пералня и пенсионерската кооперация, а мръсната му, прекалено дълга престилка се развяваше и плющеше в крачолите на дънките му. С него се стопи и яркостта на деня. Ралф почувства отлива до голяма степен с помощта на някакви странни сетива, за чието съществуване досега не бе и подозирал. Чувстваше се напълно буден, мобилизиран до крайна степен, и сякаш щеше да се пръсне от изпълващото го възторжено въодушевление.

„За Бога, успях да го разкарам! Разкарах го малкия мръсник!“

Представа нямаше какво всъщност представляваше съществото с бялата престилка, но знаеше, че е спасил Розали от него, а засега това бе напълно достатъчно. Нямаше да се занимава с досадните въпроси за състоянието на мозъка си преди утре сутринта, когато ще седи в креслото и ще съзерцава пустата улица… но засега беше на седмото небе.

— Нали го видя. Розали? Видя оня гаден малък…

Като сведе очи, видя, че Розали вече я няма — вдигна поглед точно навреме, за да я види как куцукайки влиза в парка, със сведена глава, а дясната й лапа се измята сковано при всяка болезнена стъпка.

— Розали! — викна той. — Ей, момиче!

А после, без дори да знае защо — освен дето току-що бяха преживели заедно нещо необикновено — хукна след нея, първо бавничко, после по-бързо, а накрая вече тичаше с все сила.

Не издържа дълго. Усети пронизваща болка в левия хълбок, която го жегна като нагорещена игла, а после тя бързо се разнесе по лявата половина на гръдния кош. Спря насред парка, точно на кръстопътя на две пътечки, присвит надве, притиснал ръце над коленете си. В очите му се стичаше пот, която пареше като сълзи. Дробовете му хриптяха и се питаше дали това е чисто и просто най-обикновен спазъм, който бе получавал при последната обиколка на двора на гимназията, или пък в момента получава инфаркт.

След няколко секунди болката позаглъхна, тъй че може би в крайна сметка все пак беше спазъм. И все пак случката доста добре аргументираше тезата на Макгавърн. „Ще ти кажа нещо, Ралф — на нашата възраст душевните заболявания са често срещано явление!“ Ралф не знаеше вярно ли е това или не, но беше сигурен, че от годината, когато бе участвал в обиколката на щата, го делеше повече от половин век, и да тича след Розали беше глупаво, а може би и опасно. Ако сърцето му наистина беше спряло да бие, надали щеше да е първият възрастен, получил коронарна тромбоза, защото се е развълнувал и е забравил, че човек е на осемнадесет години само веднъж в живота си.

Болката вече почти беше премината, а дишането му се беше успокоило, но краката още не го държаха — сякаш всеки миг можеха да се откачат в коленете и да го катурнат на чакъла без никакво предупреждение. Ралф вдигна глава и затърси най-близката пейка, но изведнъж видя нещо, което го накара да забрави всякакви бездомни кучета, треперещи крака и дори опасността от инфаркт. Най-близката скамейка се намираше на десетина метра по лявата а ея, на върха на иевисоко хълмче. На тази пейка седеше Лоуис Шаси с празничното си синьо палто. Скръстила ръце в скута си, тя плачеше сърцераздирателно.