Стивън Кинг
Безсъние (4)

2.

— Така — каза Лийдекър, обърна се към Ралф и му протегна ръка. — Съжалявам, ако съм ви се сторил малко груб, господин Робъртс, но понякога такива типове са непредсказуеми. Особено съм нащрек към онези, които изглеждат спокойни, защото никога не знаете какво ще направят. Името ми е Джон Лийдекър.

— Джони бе мой ученик, когато преподавах в Общинския колеж — каза Макгавърн. Сега, когато Ед Дипно вече бе на сигурно място, той облекчено забърбори: — Беше добър ученик. Написа отлична курсова работа за Детския кръстоносен поход.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Ралф и се здрависа със сержанта. — И не се притеснявайте. Не съм се обидил.

— Знаете ли, направо е било лудост от ваша страна да идвате тук и да се карате с него — бодро заяви Лийдекър.

— Бях страшно ядосан. И все още съм.

— Разбирам ви. Разминало ви се е леко — това е най-важното.

— Не. Хелън е най-важното. Хелън и детето.

— И с това съм съгласен. Кажете ми за какво си говорихте с господин Дипно, преди да дойдем, господин Робъртс, може ли да ви наричам Ралф?

— Разбира се. — Той си припомни набързо разговора си с Ед, опитвайки се да го предаде накратко. Макгавърн, който бе чул известна част, но не и целия разговор, слушаше без да се обажда, с широко отворени очи. Всеки път, когато го погледнеше, на Ралф му се приискваше Бил да бе със сламената си шапка. Без нея изглеждаше по-стар. Почти столетник.

— Е, звучи доста шантаво, нали? — отбеляза Лийдекър, когато Ралф свърши.

— Какво ще стане сега? Ще отидели в затвора? Не трябва да го прибират в затвора, а в лудницата.

— Вероятно — съгласи се Лийдекър, — но има голяма разлика между „трябва“ и „ще бъде“. Няма да отиде в затвора, но няма и да го изпратят в санаториума „Сънивейл“ — това се случва само в старите филми. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е съдът да го задължи да се подложи на някаква терапия.

— Но Хелън не ви ли каза…

— Жената не ни каза нищо, а ние не се опитахме да я разпитваме в магазина. Явно изпитваше силна физическа болка и беше разстроена.

— Разбира се — каза Ралф. — Колко съм глупав.

— По-късно тя може да потвърди думите ти… но може и да не го направи. Жертвите на съпружески тормоз често се превръщат в истински мекотели, ако ме разбираш. За щастие според новия закон няма значение какъв ще бъде случаят. Притиснали сме го до стената. С госпожицата от магазинчето можете да свидетелствате за състоянието на госпожа Дипно и кого е посочила като виновник за това състояние. Аз пък ще свидетелствам, че съпругът на жертвата е имал кръв по ръцете си. Но най-хубавото от всичко е, че той каза вълшебните думички: „Божичко, не ми се вярва, че я ударих.“ Бих искал да дойдеш в участъка — най-добре утре сутринта, ако това те устройва — за да запиша подробно показанията ти, Ралф, но това са само формалности. В основни линии случаят е ясен. — Извади клечката от устата си, счупи я, хвърли я в канавката и отново извади кутийката. — Искаш ли?

— Не, благодаря — отвърна Ралф и леко се усмихна.

— Не те виня. Грозен навик, но се опитвам да откажа пушенето, което е още по-лоша привичка. Най-страшното в случаи с хора като Дипно е, че тяхната интелигентност им прави лоша услуга. Хвръква им чивията, нараняват някого… а после отново влизат в релси. Ако се озовеш на мястото достатъчно скоро след гръмването на бушона — като теб, Ралф — може и да успееш да ги видиш как стоят с наклонена глава, заслушани в музиката, опитвайки се да се върнат към ритъма й.

— Така беше и в този случай. Точно така беше.

— По-умните успяват да минат с тоя номер доста дълго време — изглеждат разкаяни, ужасени от собствените си деяния, решени да поправят стореното. Убедителни са, чаровни и доста често е почти невъзможно да се разбере, че под приятната външност се крият луди за връзване. Дори психопати като Тед Бънди понякога с години успяват да се преструват на нормални. Успокояващото е, че все пак няма много като Тед Бънди на свобода въпреки всички книги и филми за откачени убийци.

Ралф въздъхна дълбоко.

— Ама че бъркотия.

— Да. Но погледни откъм добрата страна: поне за известно време ще го държим далеч от нея. Сигурно до довечера ще излезе срещу гаранция от двайсет и пет долара, но…

— Двайсет и пет долара? — попита Макгавърн едновременно шокиран и циничен. — Само толкова ли?

— Да — отвърна Лийдекър. — Баламосах Дипно с обвинението за телесни повреди, — защото звучи доста плашещо, но в щата Мейн да натупаш жена си е само незначително провинение.

— И все пак в закона има една малка нова хитрост — каза Крис Нел, присъединявайки се към тях. — Ако Дипно поиска да излезе под гаранция, ще трябва да обещае да не установява какъвто и да било контакт с жена си до разрешаването на случая в съда — не може да влиза в къщата, да я пресреща на улицата, дори да й се обажда по телефона. Ако не е съгласен — остава си в затвора.

— Да предположим, че се съгласи, а после все пак се върне? — попита Ралф.

— Тогава наистина ще го опандизим — отвърна Нел, — защото това вече е престъпление… или може да бъде, ако областният прокурор реши да обърне дебелия край. При всички случаи нарушителите на закона за насилие в семейството обикновено прекарват много повече от един следобед в затвора.

— И да се надяваме, че съпругата, която е посетил в нарушение на закона, ще бъде още жива, когато го изправят пред съда — добави Макгавърн.

— Да — тежко въздъхна Лийдекър. — Понякога точно в това е проблемът.

3.

Ралф се прибра и гледа телевизия около час, втренчен в екрана, без да вижда излъчваната програма. Стана по време на една реклама, за да види дали в хладилника е останала студена кола, олюля се и се подпря с ръка на стената, за да не падне. Целият трепереше и едва се сдържаше да не повърне. Разбираше, че това е само забавена реакция на случилото се, но слабостта и гаденето все пак го плашеха.

Седна отново; в продължение на минута дишаше дълбоко, навел глава, със затворени очи, а после стана и бавно отиде до банята. Напълни ваната с топла вода и лежа в нея, докато чу, че по телевизията започва „Нощен съд“ — първият от следобедните семейни сериали. До това време водата във ваната почти бе изстинала и Ралф се измъкна с облекчение. Избърса се, преоблече се в чисти дрехи и реши, че една лека вечеря ще му се отрази добре. Извика към долния етаж, мислейки, че Макгавърн може би ще иска да му прави компания, но не получи отговор.

Сложи на котлона тенджерка с вода, за да си свари две яйца, и се обади в болницата. Разговорът бе прехвърлен към служителка от „Обслужване на пациентите“, която провери в компютъра си и потвърди — да, разбрал е правилно, Хелън Дипно наистина е приета в болницата. Състоянието й бе записано като „добро“. Не, няма представа кой се грижи за детето на госпожа Дипно; знае само че в списъка с новоприетите няма Натали Дипно. Не, Ралф не може да посети госпожа Дипно тази вечер, но не защото лекарят е забранил достъпа на посетители; госпожа Дипно го е пожелала.

„И защо ще го прави?“ — понечи да попита Ралф, но се въздържа. Служителката сигурно щеше да му отговори, че съжалява, но няма информация за това в компютъра; Ралф обаче мислеше, че тази информация е в неговия компютър — онзи в главата му. Хелън не искаше посетители, защото се срамуваше. Случилото се не бе по нейна вина, но той се съмняваше, че това променя чувствата й. Половината обитатели на Харис Авеню я бяха видели как залита като пребит боксьор, бяха я откарали в болницата с линейка и за всичко това бе виновен съпругът й — бащата на дъщеря й. Ралф се надяваше, че ще й дадат нещо, което да й помогне да спи през нощта; сутринта всичко щеше да й се вижда малко по-розово.

„По дяволите, ще ми се някой да даде и на мен нещо, което ще ми помогне да спя през нощта“ — помисли си той.

„Тогава иди при доктор Личфийлд, идиот такъв“ — обади се веднага друга част от съзнанието му.

Служителката питаше Ралф дали може да направи оше нещо за него. Ралф каза „не“ и понечи да й благодари, но тя затвори телефона.

— Колко любезно — промълви той, остави слушалката на мястото й, взе една лъжица и пусна внимателно яйцата във водата. Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Той остави вечерята и грабна слушалката.

— Ало? Мълчание, нарушавано само от дишане.

— Ало? — повтори Ралф.

Дочу сподавено хлипане, сетне връзката се прекъсна. Той затвори телефона и впери поглед в него, замислено сбърчил чело.

— Хайде, Хелън — прошепна. — Обади ми се пак. Моля те. — След това се върна на масата, седна и започна да яде оскъдната си вечеря.

4.

Петнайсетина минути по-късно тъкмо миеше чиниите, когато телефонът отново иззвъня. „Едва ли е тя — помисли си той, изтривайки ръцете си с кърпата за съдове, и тръгна към телефона. — Няма начин да е тя. Сигурно е Лоуис или Бил.“ Но нещо му подсказваше, че греши.

— Здравей, Ралф.

— Здравей, Хелън.

— Аз се обаждах преди няколко минути. — Гласът й бе пресипнал, сякаш беше пила или плакала, а Ралф не мислеше, че в болницата разрешават алкохол.

— Досетих се.

— Чух гласа ти и… не можах…

— Няма нищо. Разбирам те.

— Наистина ли? — Тя подсмръкна.

— Да.

— Сестрата ми даде болкоуспокояващо хапче. Наистина имам нужда от него — всичко ме боли. Но преди да го изпия, исках да ти се обадя отново и да кажа онова, което бях намислила. Болката е гадно нещо, но е страхотен стимулатор.

— Хелън, няма нужда от обяснения. — Страхуваше се да не би тя да му се сърди, защото не можеше да се сърди на Ед.

— Напротив, има. Трябва да ти благодаря.

Ралф се облегна на рамката на вратата и за миг затвори очи. Изпита облекчение, но не знаеше какво да отговори. Беше се подготвил да каже: „Съжалявам, че мислиш така, Хелън“ с най-спокойния глас, на който бе способен — толкова сигурен беше, че тя ще го укори задето се е намесил.

Хелън сякаш прочете мислите му и следващите й думи подсказваха, че не се е отървал леко.

— Отначало ти бях ужасно сърдита. Обадих се на Кенди Шумейкър, приятелката ми, която живее на Канзас Стрийт, и тя дойде да прибере Нат. Ще остане при нея тази нощ. Искаше да разбере какво се е случило, но аз не й казах. Исках просто да си лежа тук и да ти се сърдя задето се обади в полицията, въпреки че те помолих да не го правиш.

— Хелън…

— Остави ме да довърша, за да си изпия хапчето и да заспя. Става ли?

— Добре.

— След като Кенди си тръгна с детето — Нат не плака, слава Богу, не знам дали бих могла да понеса това — при мен влезе една жена. Отначало си помислих, че е сгрешила стаята, защото изобщо не я познавах, а когато най-сетне проумях, че тя е дошла при мен, й казах, че не искам да виждам никого. Тя не ми обърна внимание. Затвори вратата и вдигна полата си така, че да видя лявото й бедро. По него се спускаше дълбок белег почти по цялата дължина от хълбока до коляното.

— Каза ми, че името й е Гретхен Тилбъри, че е съветник към „Грижи за жената“ и че мъжът й е разпорил крака й с кухненски нож през 1978 г. Каза, че ако съседът й от долния апартамент не бил й сложил турникет, щяла да умре от загуба на кръв. Отвърнах й, че много съжалявам, но че не искам да говоря за собственото си положение, докато не съм го обмислила. — Хелън помълча и добави: — Но знаеш ли, това бе лъжа. Бях имала предостатъчно време да обмисля положението, защото Ед ме удари за пръв път преди две години, точно преди да забременея с Нат. Но просто… отказвах да погледна истината в очите.

— Разбирам.

— Тази жена… е, сигурно на такива като нея преподават как да се преодоляват защитните реакции на хората.

Ралф се усмихна:

— Мисля, че умеят и други неща.

— Тя ми каза, че не мога вечно да избягвам проблема, че положението ми е доста тежко и че трябва веднага да се опитам да се справя с него. Уведомих я, че каквото и да направя, нямам нужда да се консултирам с нея, нито пък да й слушам глупостите само защото нейният съпруг й е разпорил крака. За малко да кажа, че вероятно го е направил, защото непрекъснато е бърборела и не го е оставяла на мира. Но бях ужасно ядосана, Ралф. Болеше ме… бях объркана… засрамена… но най-вече вбесена.

— Мисля, че това е напълно нормална реакция.

— Запита ме какво бих изпитала към себе си — не към Ед, а към себе си — ако се върна при съпруга си и той отново ме пребие. След това се поинтересува как бих се чувствала, ако се върна и Ед направи същото с Нат. Това ме изкара извън нерви. И все още ме изкарва. Ед никога и с пръст не я е пипнал, и аз й го казах. Тя кимна и ми отговори: „Това не означава, че няма да го направи, Хелън. Зная, че не искаш да мислиш за подобна възможност, но се налага. Добре, да предположим, че си права. Да кажем, че най-многото, което може да направи, е да я плесне през пръстите. Би ли искала Натали да расте и да гледа как той те бие? Би ли искала да израсне, виждайки нещата, които е видяла днес?“ И това ме отрезви. Отрезви ме напълно. Спомних си как изглеждаше Ед, когато се върна у дома… как разбрах какво ще се случи още щом видях колко е пребледняло лицето му… как въртеше главата си…

— Като петел — промърмори Ралф.

— Какво?

— Нищо. Продължавай.

— Не знаех от какво е ядосан… вече не мога да предугаждам, но разбрах, че ще започне да ме бие. Нищо не можеш да направиш или да кажеш, за да го възпреш, щом веднъж е преминал някаква точка. Хукнах към спалнята, но той ме сграбчи за косата… изтръгна доста голям кичур от нея… изкрещях… а Натали седеше на столчето си… седеше и ни гледаше… а когато изпищях, и тя изпищя…

Хелън млъкна и се разрида. Ралф изчака търпеливо, опрял чело в рамката на вратата. Използва крайчеца на кърпата за съдове, която бе преметнал през рамо, и машинално избърса собствените си сълзи.

— Както и да е — каза Хелън, когато се поуспокои, — в края на краищата разговарях с тази жена почти цял час. Специалността й е „консултиране на жертви на тормоз“ и тя си изкарва прехраната с нея, представяш ли си?

— Да — каза Ралф. — Представям си. Това е благородна професия, Хелън.

— Ще се срещна отново с нея утре, в дом „Грижи за жената“. Каква ирония, че сега отивам там. Нали разбираш, ако не бях подписала онази петиция…

— Ако не беше заради петицията, щеше да е заради нещо друго.

Тя въздъхна.

— Може и да си прав. Не, наистина си прав. Гретхен каза, че не мога да реша проблемите на Ед, но мога да започна да разрешавам поне част от моите. — Отново се разплака, после се постара да се овладее. — Съжалявам — толкова много плаках днес, че не искам да плача никога повече. Казах й, че го обичам. Срам ме беше да го кажа, дори не съм сигурна, че не греша, но ми се струва вярно. Казах, че искам да му дам още една възможност. Тя ми отговори, че по този начин и Натали ще трябва да му даде още една възможност, независимо дали иска или не, и това ме накара да си спомня как изглеждаше тя, седнала на столчето си в кухнята, личицето й оплескано с пюре от спанак, пищейки с цяло гърло, докато Ед ме удряше. Господи, мразя начина, по който хора като тази Гретхен те притискат в ъгъла и не ти позволяват да помръднеш!

— Само се опитва да ти помогне, нищо повече.

— Ненавиждам и това. Много съм объркана, Ралф. Може и да не си го знаел, но е така. — Тя се засмя.

— Няма нищо, Хелън. Съвсем естествено е да бъдеш объркана.

— Преди да си тръгне, жената ми разказа за „Хай Ридж“. В момента това ми се вижда най-подходящото място за мен.

— Какво представлява?

— Нещо като дом — тя непрекъснато ми повтаряше, че е дом, а не приют — за малтретирани жени. А аз официално май вече съм точно такава. — Този път смехът й заплашваше да премине в хлипове. — Мога да взема и Нат със себе си, а това е най-привлекателната част от предложението.

— Къде се намира този дом?

— В извънградските райони. Някъде към Нюпорт.

— Да, сега се сещам.

Разбира се, че се досещаше; Хам Девънпорт му бе разказал за дома, когато защитаваше каузата на „Грижи за жената“. „Там дават семейни съвети… разследват случаи на малтретиране на деца и съпруги… имат общежитие за малтретирани жени на границата с община Нюпорт.“ Напоследък навсякъде се натъкваше на тази организация. Ед несъмнено би видял зловещи признаци в това.

— Тази Гретхен Тилбъри си знае работата — продължаваше Хелън. — Преди да си тръгне, ми каза, че е напълно естествено все още да обичам Ед. „Така и трябва да бъде — каза ми тя, — защото любовта не изтича от кранче, което можеш да спираш и да пускаш, когато пожелаеш.“ Но все пак трябвало да помня, че любовта ми не би могла да го спаси, че дори любовта на Ед към Натали не би могла да го спаси, и че колкото и да го обичам, над всичко стои отговорността към детето ми. Лежах и си мислех за думите й. Но май по ми харесваше просто да си лежа вбесена. При всички случаи беше по-лесно.

— Да. Разбирам те. Хелън, защо просто не глътнеш хапчето и не забравиш всичко за известно време?

— Ще го направя, но първо исках да ти благодаря.

— Знаеш, че не е необходимо.

— Нищо подобно — промълви тя и Ралф се зарадва, долавяйки вълнение в гласа й. Това бе доказателство, че най-важното от характера на Хелън Дипно се е запазило непокътнато. — Все още съм ти ядосана, Ралф, но се радвам, че не ме послуша, когато ти казах да не се обаждаш в полицията. Страхувах се, нали разбираш?

— Хелън, аз… — Гласът му бе станал дрезгав и малко оставаше да секне. Прокашля се и опита отново: — Просто не исках да те видя някой ден още по-сериозно наранена. Когато те видях да идваш през паркинга с обляно в кръв лице, толкова се изплаших…

— Не говори за това. Моля те. Ще се разплача, ако го направиш, а не мога да го понеса.

— Добре. — В ума му напираха хиляди въпроси за Ед, но моментът явно не беше подходящ да ги зададе. — Може ли утре да дойда да те видя?

След кратко колебание тя отговори:

— По-добре недей. Трябва да премисля и да си изясня много неща и никак няма да ми бъде лесно. Ще ти се обаждам, Ралф. Става ли?

— Съгласен съм. А какво ще правиш с къщата?

— Мъжът на Кенди ще отиде да я заключи. Дадох му моите ключове. Гретхен Тилбъри каза, че на Ед ще му бъде забранено да се връща там за каквото и да било, дори и за чековата си книжка или за да си смени бельото. Ако иска да си вземе някои вещи, дава списък и ключа си на някой полицай и онзи отива да ги вземе. Сигурно ще отиде във Фреш Харбър. Там има жилища за служителите на лабораториите. От онези малки къщички. Те всъщност са доста симпатични… — Искрата, проблеснала за кратко в гласа й, бе угаснала. Личеше си, че е потисната, отчаяна и много, много уморена.

— Хелън, много се, радвам, че се обади. Признавам, че се чувствам доста облекчен. А сега гледай да заспиш.

— Ами ти, Ралф? — запита тя неочаквано. — Ти спиш ли добре напоследък?

Смяната на темата го свари неподготвен и той направи признание, което при други обстоятелства едва ли би се изплъзнало от устните му:

— Ами… може би не спя достатъчно. Вероятно не толкова, колкото ми е необходимо.

— Е, грижи се за себе си тогава. Днес беше много храбър, като някой рицар от легендите за крал Артур, но мисля, че дори и сър Ланселот трябва да дремва от време на време.

Думите й го трогнаха и в същото време го развеселиха. В ума му изплува за момент много жив образ: Ралф Робъртс, облечен в броня, е яхнал снежнобял жребец, а Бил Макгавърн, верният му оръженосец, язди зад него на своето пони, облечен в кожени дрехи, наперено нахлупил сламената си шапка.

— Благодаря ти, скъпа. Мисля, че това е най-милото нещо, което са ми казвали, откакто Линдън Джонсън беше президент. Пожелавам ти възможно най-приятните сънища.

— Благодаря. На теб също.

Тя затвори. Ралф постоя миг-два, замислено загледан в телефонната слушалка, а после я сложи обратно на поставката й. Може пък наистина да сънува приятни сънища. След всичко, което се бе случило през деня, безспорно ги заслужаваше. Засега обаче реши, че ще поседи на верандата, ще наблюдава залеза и ще остави всичко на волята на съдбата.

5.

Макгавърн се беше върнал и се бе изтегнал в любимия си стол на верандата. Гледаше към улицата и не се обърна веднага, когато съседът му от горния етаж излезе навън. Ралф проследи погледа му и видя син фургон, паркиран на половин пресечка по-нагоре по Харис Авеню, откъм страната на „Червената ябълка“. МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ — ДЕРИ бе изписано с големи бели букви на задните му врати.

— Здравей, Бил — каза Ралф и се отпусна в своя стол. Люлеещият се стол, където винаги сядаше Лоуис Шаси, когато им идваше на гости, бе поставен между двамата. Полъхваше вечерен ветрец, приятно прохладен след горещината на следобеда, и празният стол лениво се полюшваше назад-напред от повея.

— Здрасти — каза Макгавърн, поглеждайки към Ралф. Понечи да извърне поглед, но изведнъж врътна обратно глава.

— Човече, май трябва да започнеш да си опъваш торбичките под очите. Ако не го направиш, скоро ще ги настъпваш. — Ралф си помисли, че тази реплика сигурно трябваше да прозвучи като една от хапливите шегички, с които Макгавърн бе известен из цялата улица, но погледът му изразяваше искрена загриженост.

— Денят беше доста тежък — отвърна той. Разказа му за обаждането на Хелън, пропускайки подробностите, които прецени, че не би й било приятно Макгавърн да узнае. Имаше чувството, че тя не обича Бил.

— Радвам се, че е добре. Ще ти кажа нещо, Ралф — днес ти много ме впечатли, като маршируваше по улицата като Гари Купър. Постъпката ти беше налудничава, но все пак беше страхотен. — Той помълча. — Право да ти кажа, изпитах някакво страхопочитание към теб.

Това бе вторият път от петнайсет минути насам, когато някой бе изкарал Ралф едва ли не герой. Чувстваше се неудобно.

— Прекалено му бях ядосан, за да осъзная колко глупаво постъпвам; чак след това ми дойде умът в главата. Къде беше, Бил? Търсих те преди малко.

— Поразходих се до Удължението. Сигурно съм искал да си поохладя нервите. Главата ме блъсна, като видях как Джони Лийдекър и другият полицай отвеждат Ед.

Ралф кимна.

— И аз се почувствах зле.

— Наистина ли? — Макгавърн изглеждаше изненадан и малко скептичен.

— Наистина — потвърди Ралф и леко се усмихна.

— Фей Шапен беше на мястото за пикници, където обикновено се събират ония стари разбойници, и ме придума да изиграем партия шах. Ама и него си го бива, Ралф — мисли си, че в него се е преродил духът на Руи Лопес, но играе шах по-скоро като Супи Сейлс… и изобщо не млъква.

— Въпреки това Фей е свестен човек — промълви Ралф. Макгавърн продължи, сякаш не го беше чул:

— И оня чудак Дорънс Марстелър беше там. Ако ние сме старци, той пък е направо изкопаемо. Стърчи до оградата между мястото за пикници и летището, стиснал книжка с поеми, и гледа как излитат и кацат самолетите. Как мислиш, дали изобщо ги чете тия книги, дето ги мъкне със себе си? Може би изобщо не са книги, а само кориците им.

— Добър въпрос — отвърна Ралф, но в момента си мислеше за думата, използвана от Макгавърн, за да опише Дорънс — чудак. Той самият едва ли би я използвал, но нямаше никакво съмнение, че старият Дор беше доста странна птица. Не беше изкуфял (или поне Ралф си мислеше така); по-скоро оскъдните му думи сякаш бяха плод на нестандартни ум и възприятия.

Спомни си как Дорънс бе изникнал изневиделица в онзи ден през миналото лято, когато Ед се беше блъснал в човека с камиона. Тогава си бе помислил, че появата му е придала още по-голяма абсурдност на случилото се. Бе казал нещо странно. Ралф напразно се опитваше да си спомни думите му.

Макгавърн отново се бе загледал към улицата, където един подсвиркващ си млад мъж в сив работен гащеризон току-що бе излязъл от къщата, пред която бе паркиран фургонът на Медицинска помощ. Младежът, който изглеждаше на не повече от двайсет и четири години и очевидно не бе имал нужда от никаква медицинска помощ през целия си живот, тикаше пред себе си количка, върху която беше прикрепена зелена бутилка.

— Празна е — обади се Макгавърн.

Втори младеж, също в работен комбинезон, излезе от къщичката, боядисана в жълто и с тъмнорозови первази — доста несполучливо съчетание. Спря за момент на прага — явно разговаряше с някого вътре. След това затвори вратата и изприпка по алеята, за да помогне на колегата си да натовари количката във фургона.

— Май е кислородна бутилка — рече Ралф. Бил кимна.

— За госпожа Локър ли?

Макгавърн отново кимна, без да откъсва поглед от санитарите, които затръшнаха задните врати на фургона, и тихо заговори:

— С Мей Локър бяхме съученици в началното училище и в гимназията. Бяхме само петима в класа. В онези дни я смятаха за сочно парче, а хора като мен наричаха „женствени“. В онази отдавна отминала епоха думата „гей“ се използваше, за да опишеш коледната си елха, след като я украсиш.^[3]

Ралф сведе поглед към ръцете си; почувства се неудобно и езикът му се върза. Разбира се, отдавна знаеше, че Макгавърн е хомосексуалист, но Бил никога не бе говорил за това до тази вечер. Прищя му се да го бе оставил за друг ден… за предпочитане някой, в който самият той нямаше да се чувства така, сякаш по-голямата част от мозъка му е била заменена с птичи курешки.

— Сякаш беше преди хиляда години — продължи Макгавърн. — Кой би си помислил тогава, че течението ще изхвърли и двама ни на бреговете на Харис Авеню?

— Тя страда от ефизем, нали? Мисля, че чух нещо такова.

— Да. Една от онези болести, която с течение на времето става все по-мъчителна. Остаряването явно не е работа за кекави хора, нали?

— Не, не е — съгласи се Ралф и внезапно осъзна правотата на тези думи. Спомни си за Каролин и за ужаса, който бе почувствал, промъквайки се в апартамента с подгизналите си маратонки, виждайки я да лежи на прага на кухнята… всъщност точно там, където бе стоял по време на по-голямата част от разговора си с Хелън. Сблъсъкът с Ед Дипно бе нищо в сравнение с ужаса, който бе изпитал в този момент; беше сигурен, че Каролин е мъртва.

— Спомням си как носеха на Мей кислород само веднъж на всеки две седмици — каза Макгавърн. — Сега идват всеки понеделник и четвъртък вечер, точни като часовници. Отивам да я видя, когато мога. Понякога й чета — най-отегчителните и тъпи статии от женски списания, които можеш да си представиш — а понякога просто си седим и разговаряме. Казва, че се усеща сякаш белите й дробове са пълни с водорасли. Не й остава още много. Някой ден ще дойдат и вместо кислородна бутилка във фургона ще натоварят самата Мей. Ще я откарат в болницата и това ще бъде краят.

— Цигарите ли са причината?

Макгавърн му хвърли поглед, толкова непривичен за това издължено, спокойно лице, че на Ралф му трябваше известно време да осъзнае, че изразява негодувание.

— Мей Перо не е изпушила една цигара през целия си живот. Това, за което си плаща сега, са двайсетте години, прекарани в бояджийската работилница на една фабрика в Корина и още двайсет на чепкалото на друга фабрика в Нюпорт. Опитва се да диша през напластените в белите й дробове памук, вълна и найлон, не водорасли.

Двамата санитари се качиха във фургона си и потеглиха.

— В Мейн се намират североизточните подножия на Апалачите, Ралф — много хора не го съзнават, но е истина — и Мей умира от болест, характерна за Апалачите. Докторите я наричат „текстилен бял дроб“.

— Много жалко за нея. Сигурно ти е била много скъпа.

Макгавърн се засмя тъжно.

— А, не! Посещавам я, защото по една случайност тя е последният спомен от неизживяната ми младост. Понякога й чета и винаги успявам да преглътна една-две от изсъхналите й овесени сладки, но нищо повече. Причината да я посещавам е чисто егоистична, уверявам те.

„Чисто егоистична — помисли си Ралф. — Колко странна фраза и колко типична за Макгавърн.“

— Я остави Мей — каза Макгавърн. — Въпросът е какво ще правим с теб, Ралф. Уискито май не свърши работа, а?

— Не.

— Ще изрека един особено актуален каламбур — отнесе ли се сериозно към чашката?

Ралф кимна утвърдително.

— Е, трябва да направиш нещо за торбичките под очите си, или никога няма да свалиш очарователната Лоуис. — Макгавърн изчака да види реакцията на съседа си и въздъхна. — Май не е много смешно, а?

— Не. Денят беше доста тежък.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

Поседяха известно време, потънали в приятелско мълчание, наблюдавайки минувачите по Харис Авеню. Три момиченца играеха на ластик на паркинга пред „Червената ябълка“. Госпожа Перен бе застанала наблизо, изпъната като часовой, и ги наблюдаваше. Мина едно момче с шапка на „Ред Сокс“, обърната назад с козирката, което подскачаше в такт с музиката, идваща от слушалките на уокмена му. Две дечица си подхвърляха фрисби пред къщата на Лоуис. Излая куче. Някаква жена крещеше отнякъде на Сам да вземе сестричката си и да се прибират. Обичайната улична серенада, но на Ралф тя му звучеше странно фалшива. Предполагаше, че това е така, защото напоследък бе свикнал да вижда Харис Авеню пусто.

Извърна се към Макгавърн и каза:

— Знаеш ли какво беше първото, което си помислих, като те видях на паркинга пред „Червената ябълка“ днес следобед? Независимо от всичко, което ставаше тогава?

Макгавърн поклати отрицателно глава.

— Зачудих се къде, по дяволите, ти е шапката. Без нея ми изглеждаше много странен. Едва ли не гол. Я си признай — къде пъхна похлупака си, синко?

Макгавърн докосна темето си, където оставащите кичури от ефирната му като на бебе косица бяха грижливо сресани отляво надясно върху розовия му череп.

— Не зная. Липсваше ми тази сутрин. Почти никога не забравям да я хвърля на масата до външната врата, когато влизам, но там я няма. Предполагам, че този път съм я оставил някъде другаде и точното й местонахождение временно ми убягва. След още няколко години сигурно ще обикалям насам-натам по долни гащи, защото не си спомням къде съм си оставил панталоните. И всичко това е част от прекрасното преживяване да остарееш, нали?

Ралф кимна и се усмихна, мислейки си, че от всички възрастни хора, които познаваше — а той познаваше поне трийсетина, които срещаше случайно из парка и разменяше с тях „здравей“ и „здрасти“ — Бил Макгавърн се оплакваше най-много от натрупването на годинките. Той явно гледаше на отдавна отминалата си младост и на по-скоро отминалата средна възраст както някой генерал би гледал двама войници, които са дезертирали в навечерието на голяма битка. Ала за нищо на света не би му го казал. Всеки си имаше своите малки ексцентричности; да се отнася с театрална мрачност към остаряването бе просто една от странностите на Макгавърн.

— Нещо смешно ли казах? — запита съседът му.

— Моля?

— Усмихваше се, та помислих, че може да съм казал нещо смешно. — Изглеждаше засегнат, макар често да подкачаше съседа си от горния етаж за красивата вдовица, живееща наблизо на тяхната улица, но Ралф си помисли, че денят бе тежък и за него.

— Изобщо не мислех за теб — продума. — Мислех си как Каролин говореше почти същото — че да остарееш е все едно да ти поднесат развален десерт в края на едно много вкусно ядене.

Това поне бе лъжа само наполовина. Каролин наистина бе правила такова сравнение, но за да опише мозъчния тумор, който я убиваше, а не живота си като възрастна. И без това не беше чак толкова стара; беше само на шейсет и четири, когато умря, и до последните месец-два от живота си твърдеше, че се чувства на трийсет.

Отсреща трите момиченца, които досега бяха играли на ластик, се приближиха до бордюра, огледаха се за идващи коли, а после се хванаха за ръце и претичаха през улицата, заливайки се от смях. За един кратък миг му се стори, че те са обгърнати от някакво сиво сияние — ореол, който озаряваше страните, челата и засмените им очи като някакъв странен и ярък блатен огън. Малко уплашен, Ралф стисна очи и пак ги отвори. Сивото було, което си бе въобразил, че вижда около трите момиченца, бе изчезнало, което го накара да почувства облекчение, но явно безсънието му се отразяваше зле.

— Ралф? — Гласът на Макгавърн сякаш идваше от далечния край на верандата, макар че не бе мръднал от мястото си. — Добре ли си?

— Разбира се. Мислех си за Ед и Хелън, това е всичко. Имаше ли представа, че младежът е започнал да полудява?

Макгавърн решително поклати глава.

— Абсолютно никаква. И макар че виждах синини по Хелън от време на време, винаги вярвах на историите, които ми разправяше за тях. Не се смятам за човек, когото могат лесно да излъжат, но май ще трябва да преразгледам позициите си по този въпрос.

— Как мислиш, какво ще стане с тях сега?

Макгавърн въздъхна и докосна темето си с връхчетата на пръстите си, машинално търсейки да напипа липсващата сламена шапка.

— Познаваш ме, Ралф — аз съм циник като повечето от предците ми. Мисля, че много рядко се случва обичайните човешки конфликти да се разрешават от само себе си, както става по телевизията. В реалността те избухват отново и отново, във все по-затихващи кръгове, докато накрая изчезват окончателно. Само че в действителност не изчезват; просто се изпаряват като дъждовни локви от слънцето. — Помълча и добави: — И повечето от тях оставят същата гадна утайка след себе си.

— Господи. Това наистина е цинично.

Бил сви рамене.

— Повечето пенсионирани учители са си циници, Ралф. Виждаме как децата влизат в училището тъй млади и силни, толкова сигурни, че техният живот ще бъде различен, и след това виждаме как забъркват каши точно както са направили родителите им и техните родители. Мисля, че Хелън пак ще се върне при него и Ед ще мирува известно време, а след това отново ще я пребие и тя отново ще избяга. Също като някоя от онези глупави кънтри-песни, които се въртят на джукбокса в закусвалнята на Ники, и някои хора трябва да слушат тази песен доста дълго, преди да решат, че им е омръзнала. Но Хелън все пак е умна млада жена. Мисля, че ще й трябва само още един куплет.

— Но този куплет може да се окаже фатален — промълви Ралф. — Тук не става дума за пиян съпруг, който се прибира вкъщи в петък вечер и пребива жена си, защото е изгубил заплатата си на покер и тя е дръзнала да му се скара.

— Зная — съгласи се Макгавърн, — но ме попита за моето мнение и ти го казах. Мисля, че на Хелън ще й трябва още едно кръгче с въртележката, преди да събере сили да слезе от нея. А даже и след това те може да продължат да се сблъскват. Градът ни все пак е доста малък. — Замълча и огледа улицата с присвити очи. — О, я виж — каза той, повдигайки лявата си вежда. — Нашата Лоуис. Красива е като нощта.

Ралф му хвърли предупредителен поглед, който съседът му не видя, или се престори, че не вижда. Стана, отново докосвайки с пръсти мястото, където трябваше да бъде сламената му шапка, и слезе по стъпалата, за да я посрещне на алеята.

— Лоуис! — извика и падна на коляно пред нея с театрално протегнати ръце. — Как искам наште два живота да бъдат скрепени със звездните окови на любовта! Да свържем в брак ний нашите съдби и нека те отнеса към непознатите страни във златната каляска на чувствата ми огнени!

— Брей, за меден месец ли става дума, или само за една нощ? — запита го Лоуис, усмихвайки се неуверено.

Ралф ръгна Макгавърн в гърба.

— Ставай, шуте! — каза той и пое от Лоуис малката чанта. Погледна вътре и видя три кутийки бира.

Макгавърн се изправи.

— Извинявай, Лоуис. Съчетанието от летния здрач и твоята красота извика тез слова у мен. С други думи, пледирам за временна загуба на разума.

Тя му се усмихна и се обърна към Ралф:

— Току-що научих какво се е случило и побързах да дойда. Бях у Лъдлоу целия следобед и играх покер с приятелките ми. — И без да поглежда към Макгавърн, Ралф знаеше, че лявата му вежда — онази, която казваше: „Покер с приятелките! Колко прекрасно и съвършено характерно за нашата Лоуис!“ — е вдигната максимално нагоре. — Хелън добре ли е?

— Да. Е, не съвсем — ще я задържат тази нощ в болницата — но няма опасност за нея.

— А детето?

— Добре е. Взе го една приятелка на Хелън.

— Е, тогава да седнем на верандата, за да ми разкажете всичко подробно. — Хвана Ралф и Макгавърн под ръка и ги поведе обратно по алеята. Така изкачиха стъпалата към верандата, като двама стари мускетари, повели жената, за чиято благосклонност си бяха съперничили в дните на тяхната младост. Когато Лоуис се настани в своя люлеещ се стол, уличните лампи по Харис Авеню се включиха и заблестяха в мрака като двойна перлена огърлица.

6.

Тази нощ Ралф заспа секунди след като главата му допря възглавницата, и се събуди отново в 3:30 сутринта; денят беше петък. Веднага разбра, че и дума не може да става да заспи отново; по-добре да отиде и да седне на люлеещия се стол във всекидневната.

Все пак полежа още малко, гледайки нагоре в тъмното, опитвайки се да си спомни съня си. Не можа. Спомняше си само, че в него участваше Ед… и Хелън… и Розали, кучето, което понякога виждаше да куцука нагоре-надолу по Харис Авеню, преди да се появи Пит вестникарчето.

Дорънс също участваше в съня. Не го забравян.

Да, точно така. Сякаш някакъв ключ се бе превъртял в ключалката и Ралф изведнъж си спомни странните думи на Дорънс по време на спречкването между Ед и шофьора на камиона… думите, които не бе могъл да си спомни вечерта. Той, Ралф, държеше Ед, опитвайки се да го притисне към изкривения преден капак на колата му, а Дорънс беше казал…

(Не бих)

… че Ралф трябва да престане да го докосва.

— Каза ми, че ръцете ми не се виждат — измърмори той и спусна крака на пода. — Точно това беше.

Поседя на леглото известно време с наведена глава, със смешно щръкнала коса. Най-накрая нахлузи чехлите си и се затътри към всекидневната, за да дочака там изгрева на слънцето.