Стивън Кинг
Безсъние (28)

2.

Ралф си спомни как, докато вървяха по изоставената железопътна линия, която в крайна сметка ги отведе отново на летището, му се стори, че не ходят, а се плъзгат. Сега имаше същото усещане, само че този път се плъзгаха много по-бързо. Сякаш ги носеше невидим конвейер.

Реши да провери какво ще се получи, ако престане да ходи. Къщите и витрините продължиха да отминават бавно край него. Сведе очи към краката си и забеляза, че бяха абсолютно неподвижни. Сякаш тротоарът се движеше.

Срещу тях се зададе господин Дуган, директор на отдела за отпускане на заеми към Търговската палата в Дери, докаран в неизменния елегантен костюм с жилетка. Ралф за сетен път си каза, че директорът сякаш бе единственият човек в историята на човечеството, който се е родил без дупка в задника. Едно време Дуган беше отхвърлил молбата му за заем, поради което Ралф го намрази. Аурата на банкера беше убито сива като коридорите в болница за ветерани, но Ралф реши, че това изобщо не го изненадва. Стисна нос с два пръста като човек, който се кани да преплува през мръсен канал, и мина право през банкера. Дуган само потрепна.

Стори му се забавно, но като погледна Лоуис, доброто му настроение веднага се изпари. На лицето й бе изписана тревога; очевидно изгаряше от желание да зададе куп въпроси, на които досега не бе получила удовлетворителен отговор.

Пред тях се простираше Строфорд Парк. Изведнъж уличните лампи светнаха. Малката площадка, където с Макгавърн — в повечето случаи и с Лоуис — често наблюдаваха играещите деца, бе почти празна. Две хлапета на по петнайсетина години седяха на люлките, пушеха цигари и си разговаряха, но майките с едва прохождащите бебета, които идваха тук през деня, отдавна си бяха отишли.

Ралф се замисли за Макгавърн — за непрестанното му тягостно дърдорене и безкрайното му самосъжаление, което отначало изобщо не се забелязваше, а после, когато вече си бил с него известно време, започва да ти се натрапва, и как неизчерпаемата му духовитост и ненадейните спонтанни пристъпи на милосърдие те караха да забравиш слабостите му — и го обзе непоносима тъга. Мимолетните същества може и да са изтъкани от звезден прах, само че когато си отидат веднъж, вече наистина ги няма — както майките с бебетата, които за малко идваха тук през слънчевите летни следобеди.

[Ралф, какво търсим тук? Смъртният покров е над Административния център, не над Строфорд Парк!]

Той я отведе на онази пейка, където преди около сто години я бе заварил да плаче заради разправията със сина си и снаха си, и заради изгубените си обеци. Отново забеляза кабинките на двете тоалетни в подножието на хълма. Затвори очи и си каза: „Отивам към лудостта — и то с експреса, не с пътническия влак. Кое да бъде? Жената… или тигъра?“

[Ралф, трябва да направим нещо. Тези хора… две хиляди човешки живота…]

Зад затворените си клепачи Ралф виждаше човек, който излиза от „Червената ябълка“. Силует с тъмни джинси и шапка с надпис „Ред Сокс“. Скоро щеше да се разиграе страшната сцена и понеже не искаше да я види, Ралф отвори очи и се вгледа в жената до себе си.

[Всеки човешки живот е важен, Лоуис, не си ли съгласна?]

Не знаеше какво бе видяла в аурата му, но със сигурност я беше потресло.

[Какво се случи долу, след като си тръгнах? Какво ти е казал или направил Атропос? Кажи ми, Ралф! Кажи ми!]

Кого да жертва? Един човек или две хиляди души? Ако не реши сам, съвсем скоро правото на избор ше му бъде отнето, защото времето лети. Та кое от двете? Кое?

— Не… не… — дрезгаво издума той, без да си дава сметка, че страхотната възбуда го кара да говори на глас, на няколко нива едновременно. — Няма да избера нито едното, нито другото. Няма. Чуваш ли?

Скочи от пейката и трескаво се заоглежда, сетне отново изкрещя:

— Чуваш ли ме? Отхвърлям този избор! Или ВСИЧКО, или НИЩО!

По алеята северно от тях някакъв скитник ровеше из кофите за боклук, търсейки празни бутилки — той хвърли един поглед към Ралф, после се извърна и хукна да бяга. Бе видял човек, който сякаш целият пламтеше.

Лоуис се изправи и обгърна лицето му с дланите си.

[Ралф, какво има? Кой е причината? Аз? Ти? Защото ако съм аз, ако се бавиш заради мен, не искам да…]

Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после опря чело в нейното чело и се взря в очите й.

[Не си ти, Лоуис, нито пък съм аз. Ако ставаше дума за нас двамата, може би щях да успея да направя избора. Само че не е така, и да пукна, ако се оставя да бъда обикновена пионка.]

Той рязко се отдръпна от нея. Аурата му проблесна толкова ярко, че Лоуис засенчи очите си с длан — Ралф сякаш всеки миг щеше да експлодира. А гласът му прокънтя в съзнанието й, страшен като гръмотевица.

[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ЕЛАТЕ ПРИ МЕН, И ТО НА МИГА!]

3.

Отстъпи още няколко крачки и се втренчи в подножието на хълма. Двете хлапета на люлките се взираха в него с еднакво стреснати, уплашени изражения. В мига, в който погледът на Ралф попадна върху тях, те хукнаха презглава към Уичъм Стрийт и оставиха цигарите да димят във вдлъбнатинката в земята под люлките.

[КЛОТО! ЛАХЕЗИС!]

Пламтеше като електрическа дъга; изведнъж краката на Лоуис се подкосиха и цялата й сила сякаш се оттече през тях като вода. Тя пристъпи назад и се строполи на пейката. Виеше й се свят, сърцето й бе изпълнено с ужас, а отгоре на всичко изпитваше смъртно изтощение. Ралф си го представяше като потънал кораб — за Лоуис то бе пропаст, около която нещо я насилваше да обикаля в непрестанно стесняваща се спирала и в която най-накрая щеше да падне.

[КЛОТО! ЛАХЕЗИС! ДАВАМ ВИ ПОСЛЕДЕН ШАНС! НЕ СЕ ШЕГУВАМ!]

Отначало нищо не се случи, после вратите на кабинките в подножието на хълма се отвориха едновременно. От кабинката с надпис „МЪЖЕ“ се подаде Клото, а от другата с надпис „ЖЕНИ“ се измъкна Лахезис. Сияйните им златистозелени аури, сякаш изтъкани от криле на водни кончета, блещукаха на пепеливата светлина на здрача. Те пристъпиха напред заедно, докато аурите им се сляха, после бавно се заизкачваха по хълма към Ралф, а раменете им почти се докосваха. Изглеждаха като две уплашени деца.

Ралф се извърна към Лоуис. Аурата му още пламтеше и хвърляше ослепителни отблясъци.

[Стой тук.]

[Добре.]

Тя го изчака да слезе до средата на хълма, после най-сетне събра кураж и викна след него.

[Само че, ако се откажеш, аз ще се опитам да спра Ед. Честна дума.]

Разбира се, че щеше да го направи — сърцето му откликна на нейното мъжество… но тя не знаеше онова, което му беше известно. Не бе видяла онова, което бе видял той.

Обърна се за миг, после се отправи към двете плешиви докторчета, които бяха вперили в него сияйните си, уплашени очи.

4.

Лахезис, нервно: [Не сме те лъгали — не сме.]

Клото, още по-нервно, ако изобщо бе възможно: [Дипно вече е на път за насам. Трябва да го спреш, Ралф — трябва поне да се опиташ.]

„Работата е там, че нищо не трябва да правя, то ви е изписано на лицата“ — рече си той. После се обърна към Лахезис и се зарадва, че плешивото човече потръпна от погледа му и сведе тъмните си очи без зеници.

[Така ли било? Когато бяхме на покрива на болниирта, ни каза да стоим далеч от Ед, господин Л. Дори наблегна на това.]

Лахезис смутено се размърда и закърши ръце.

[Аз… искам да кажа… случва се да грешим. Този път сгрешихме.]

Само че Ралф знаеше, че „греша“ съвсем не е най-правилната дума в случая — „самозалъгали“ беше далеч по-удачна. Искаше да им се скара за това („О, я си признай, като начало искаш да им се скараш задето изобщо са те забъркали в цялата гадна история“), но откри, че не може. Защото, както беше казал старият Дор, дори и самозаблуждението им служеше на Целта; помади някаква непонятна причина посещението на „Хай Ридж“ изобщо не беше отклонение. Не разбираше защо или как се получава така, но възнамеряваше да разбере, ако изобщо бе възможно.

[Да забравим засега този въпрос, господа, и да се занимаем с проблема защо се случва всичко това. Ако очаквате помощ от мен и Лоуис, най-добре да ми обясните.]

Те се спогледаха с огромните си, уплашени очи, после пак се вторачиха в него.

Лахезис: [Ралф, съмняваш ли се, че всички тези хора наистина ще умрат? Защото ако се съмняваш…]

[Не, само че ми омръзна да ми натяквате за тях! Сигурен съм, че ако беше предопределено да се случи земетресение, което да служи на Целта, и жертвите от него са десет хиляди, вместо две хиляди, въобще нямаше да си мръднете пръста, нали? Та какво й е толкова особеното на тази ситуация? Кажете ми!]

Клото: [Ралф подобно на теб, ние не налагаме правилата на играта. Мислехме, че вече си го разбрал.]

Старецът въздъхна.

[Пак шикалкавите и губите собственото ви време.]

Клото, неохотно: [Добре, вероятно картината, която нарисувахме пред вас, не беше особено ясна, но нямахме време и ни беше страх. Пък и трябва да проумееш, че независимо от всичко онези хора ще умрат, ако не успеете да спрете Ед Дипно.]

[Тях ги остави на мира сега — интересува ме само един от тях — онзи, който принадлежи на Целта и който не бива да загине заради един никаквец, на когото му хлопа дъската и който е натоварил цял самолет с експлозиви. Кой според вас не може да бъде жертван? Кой? Дей, нали? Сюзън Дей.]

Лахезис: [Не. Сюзън Дей принадлежи на Случайността. Тя не ни засяга и изобщо не се тревожим за нея.]

[А кой тогава?]

Клото и Лахезис отново се спогледаха. Клото кимна едва забележимо, после и двамата се обърнаха към Ралф. Лахезис отново вирна двата си пръста и от тях се появи светла арка подобна на паунска опашка. Но този път Ралф не видя Макгавърн, а едно момченце, чиято руса коса бе подстригана на бретон и което имаше на нослето си белег, подобен на кукичка. Ралф веднага го позна — беше хлапето от избата в „Хай Ридж“, чиято майка бе цялата в синини. Момченцето, което ги нарече „ангели“.

„И едно дете ще ги поведе — помисли си той и онемя от почуда. — О, Боже!“ После изгледа недоверчиво Клото и Лахезис.

[Правилно ли съм разбрал? Всичко това е заради онова момченце.]

Очакваше нови заобикалки, но отговорът на Клото беше прост и ясен:

[Да, Ралф.]

Лахезис: [Той сега е в Административния център. Майка му, чийто живот вие с Лоуис спасихте тази сутрин, е говорила с детегледачката по телефона преди половин час и тя й е съобщила, че се е порязала на едно стъкло, затова тази вечер няма да може да се грижи за детето. Разбира се вече било много късно да търси друга гледачка, а майката била твърдо решена да види Сюзън Дей… да й стисне ръката и дори да я прегърне, ако успее. За нея тая Дей е божество.]

Ралф, който си спомни избледняващите синини по лицето й, си помисли, че разбира подобно идолопоклонничество. А още по-добре разбираше и нещо друго — порязаната ръка на детегледачката изобщо не бе случайна злополука. Нещо бе решило русокосото момченце със зачервените от дима очи да бъде в Центъра и бе готово на всичко, за да постигне целта си. Майката бе взела детето със себе си не защото беше лош родител, а защото бе реагирала като нормален човек. Просто не искаше да пропусне единствения си шанс да види Сюзън Дей, това е всичко.

„Не, далеч не е всичко — рече си Ралф. — Взела го е още, защото е смятала, че ще бъде в пълна безопасност, след като Пикъринг и сектантите от «Хляб наш насъщен» вече са мъртви. Смятала е, че най-страшното, от което може да се наложи да пази сина си тази вечер, са неколцина защитници на живота с лозунги и че е невъзможно съдбата да посегне на нея и на сина й два пъти в един и същи ден.“

Досега той се бе взирал в Уичъм Стрийт. Обърна се към Клото и Лахезис:

[Сигурни ли сте, че е там?]

Клото: [Да. Седи с майка си на горния балкон от северната страна, с плакат за оцветяване от „Макдоналдс“ и няколко книжки с приказки. Много ли ще се изненадаш, ако узнаеш, че една от приказките е „Петстотинте шапки на Бартоломю Къбинс“?]

Ралф поклати глава. Вече нищо не можеше да го изненада.

Лахезис: [Самолетът на Дипно ще се вреже в сградата точно откъм северната й страна. Момченцето ще загине на място… а това не бива да се допуска. Детето не бива да умира, преди да му е дошло времето.]

5.

Лахезис се взираше настойчиво в Ралф. Синьо-зелената светлина между пръстите му беше изчезнала.

[Ралф, не можем да приказваме до безкрай — той вече лети със самолет насам. Скоро вече ще бъде прекалено късно да го спреш.]

При тези думи Ралф изпита паника, но изобщо не се помръдна. В крайна сметка Клото и Лахезис искаха той да се изплаши. Искаха и двамата с Лоуис да изпаднат в паника.

[Повтарям ви, че това, изобщо няма значение, докато не разбера за какво точно става дума. Няма да позволя да се случи…]

Клото: [Добре тогава, слушай. От време на време на света се ражда мъж или жена, чийто живот има влияние не само върху хората от нивото на Мимолетните, но и върху живота на много нива по-нагоре и по-надолу от Мимолетния свят. Тези хора са Велики и техният живот принадлежи на Целта. Ако умрат прекалено рано, всичко се променя. Везните вече не са в равновесие. Представи си колко по-различен би бил днес светът, ако Хитлер се бе удавил във ваната като малък? Може да ти се струва, че тогава светът би бил много по-добър, но аз мога да ти кажа, че той изобщо нямаше да съществува, ако това се бе случило. Да предположим, че Уинстън Чърчил бе получил хранително отравяне и не беше станал министър-председател. Или пък, че Цезар се бе родил мъртъв, удушен в собствената си пъпна връв. И все пак човекът, когото искаме да спасим, е далеч по-важен от всички тези личности.]

[Дявол го взел, с Лоуис вече спасихме това хлапе! Това не решава ли въпроса веднъж завинаги, не връща ли детето изцяло във властта на Целта?]

Лахезис, търпеливо: [Да, но не може да го предпази от Ед Дипно, защото Дипно не принадлежи нито на Целта, нито на Случайността. Единствено той може да го убие, преди да му е дошло времето. Ако не успее, тогава момченцето отново ще бъде в безопасност — ще изживее живота си мирно и тихо до мига, в който трябва да излезе на сцената и да изиграе своята съвсем кратка, но жизненоважна роля.]

[Толкова ли е важен един живот?]

Лахезис: [Да. Ако детето загине, кулата на цялото съществуване ще се срути, а последствията далеч надхвърлят възможностите на въображението ти. И на нашето също.]

Ралф се втренчи за миг в обувките си. Главата му тежеше, сякаш бе натъпкана с олово. В ситуацията имаше някаква ирония, която не му убегна, макар да беше напълно изтощен. Явно Атропос бе подтикнал Ед към действия, успявайки да му внуши, че е някакъв месия — комплекс, от който младежът може би е страдал отпреди… и който вероятно е бил предизвикан от неизяснения му статус в света. Само че онова, което Ед не разбираше — и което никога нямаше да повярва, ако го чуеше — бе, че Атропос и шефовете му от по-горните нива възнамеряват да го използват не да спаси месията, а да го убие.

Той отново вдигна очи към тревожните лица на двете плешиви човечета.

[Добре, не зная как бих могъл да спра Ед, но ще се опитам.]

Клото и Лахезис се спогледаха и на лицата им грейнаха идентични (много човешки) широки усмивки на облекчение. Ралф строго вдигна пръст.

[Чакайте малко. Още не сте чули всичко.]

Усмивките им леко помръкнаха.

[В замяна на това искам нещо. Един живот. Ще разменя живота на вашето четиригодишно момченце за…]

6.

Лоуис не чу края — изведнъж той зашепна — но видя как първо Клото, а след това и Лахезис клатят глави и сърцето й подскочи.

Лахезис: [Разбирам страха ти, Атропос наистина може да изпълни заплахата си. Но все пак вероятно сам осъзнаваш, че този живот далеч не е толкова важен, колкото…]

Ралф: [Да, но за мен е важен, не разбирате ли? Вие, приятели, просто трябва да проумеете, че за мен и двата живота са еднакво…]

Гласът му отново се изгуби, но Лоуис чуваше Клото идеално — той бе толкова уплашен, че едва не плачеше с глас.

[Но това е нещо съвсем различно! Животът на това момче е различен!]

Ралф заговори (ако изобщо говореше) съвсем ясно и думите му бяха изпълнени с безстрашна, непоклатима логика, която напомни на Лоуис за баща й.

[Всеки живот е различен! Всеки един има своето значение. Разбира се, това е чисто и просто моят елементарен мироглед, но ми се струва, че вие, момчета, май ще трябва да се придържате към него, защото аз държа и ножа, и хляба. В крайна сметка — ще направим размяна. Вашият живот срещу моя. Остава само да се съгласите.]

Лахезис: [Ралф, моля те! Разбери, че не трябва да го правим!]

Настъпи дълго мълчание. Когато Ралф отново проговори, гласът му беше едва доловим, но Лоуис успя да чуе последните му думи.

[Разликата между „не мога“ и „не трябва“ е от земята до небето, не смятате ли?]

Клото му отвърна, но Лоуис чу само една отделна фраза:

[размяната може да се осъществи].

Лахезис енергично поклати глава. Ралф отвърна нещо и в отговор Лахезис щракна с два пръста като с ножица.

За нейна най-голяма изненада Ралф се засмя и кимна.

Клото прихвана своя колега над лакътя и му заговори настойчиво, преди да се обърне отново към Ралф.

Лоуис стисна юмруци в скута си, пожелавайки от все сърце те да постигнат споразумение. Все едно какво, стига само да попречат на Ед Дипно да убие всички хора в Административния център.

Изведнъж ослепителна бяла светлина заля хълма. Отначало Лоуис помисли, че идва от небето, но единствено и само защото легендите и религията я бяха научили да вярва, че всички свръхестествени сили се спускат от небето. В действителност светлината извираше отвсякъде — от дърветата, от небето, от земята, дори от нея самата, струеше от аурата й като мъгла.

После се чу един глас… Божествен глас. Изрече само три думи, но те отекнаха в главата на Лоуис като камбанки. [ТАКА ДА БЪДЕ.]

Клото, чието мъничко лице бе изкривено от ужас и страхопочитание, посегна към задния си джоб и измъкна ножицата. Запремята я непохватно из ръцете си и едва не я изпусна — нервните му движения накараха Лоуис да го почувства като сродна душа. После хвана дръжката с две ръце и разтвори остриетата.

Гласът отново прокънтя:

[ТАКА ДА БЪДЕ.]

Този път грейна такава ярка светлина, че за миг на Лоуис й се стори, че ослепява. Притисна длани към очите си, но видя — в последния миг, когато все още виждаше нещо — как светлината се съсредоточи върху ножицата, която Клото бе вдигнал като гръмоотвод.

Не можеше да се скрие от тази светлина — струваше й се, че клепачите и дланите й са от стъкло. Ослепителното сияние като рентгенов лъч очертаваше костиците в пръстите й. От нейде долетя женски глас, подозрително приличащ на гласа на Лоуис Шаси, която пищеше наум:

[Спрете го! Божичко, спрете го, преди да ме е убило!]

Най-сетне, когато вече й се струваше, че повече не ще издържи, светлината започна да отслабва. После, когато напълно изчезна — и в тъмнината остана да грее само отпечатък във формата на призрачна ножица — тя полека отвори очи. За миг не виждаше нищо друго освен блестящия син кръст и помисли, че наистина е ослепяла. После смътните очертания на предметите, бавно заизникваха пред очите й като образите върху току-що проявена фотография. Видя как Ралф, Клото и Лахезис отпускат ръце и се оглеждат със сляпото изумление на къртици, чиято къртичина е била разровена от брана.

Лахезис се взираше в ножицата така, сякаш я забелязваше за първи път, а Лоуис бе готова да се обзаложи, че такава никога досега не я е виждал. Остриетата още светеха и от тях летяха призрачни искрици.

Лахезис: [Ралф! Това бе…]

Лоуис не чу края на изречението, но тонът на Лахезис беше като на най-обикновен селянин, който откликва на почукването на вратата и заварва на прага си Папата.

Клото продължаваше да се взира в ножицата. Ралф също не отделяше поглед от нея, но най-сетне вдигна очи и се втренчи в плешивковците.

Ралф: [… ще боли ли?]

Лахезис, като човек, който току-що се събужда от дълбок сън: [Да… няма да продължи дълго, но… ужасно ще боли… още ли настояваш, Ралф?]

Изведнъж Лоуис я достраша от тези сияйни остриета. Искаше й се да извика на Ралф да не желае нищо в замяна на малкото момченце, на което човечетата държаха. Искаше да му каже да направи каквото и да било, само да приберат ножицата.

Само че нито от устните, нито от съзнанието долитаха някакви думи.

Ралф: [… най-малко… просто исках да знам какво да очаквам.]

Клото: [… готов? … би трябвало…]

„Ралф, откажи им! — умоляваше го наум Лоуис. — Откажи им!“

Ралф: [… готов.]

Лахезис: [Разбираш… условията му… и цената?]

Ралф, вече нетърпелив: [Да, да. Не може ли вече…]

Клото, неимоверно сериозно: [Добре, така да бъде.]

Лахезис обгърна раменете на Ралф; с Клото го отведоха малко по-надолу по хълма, до мястото, откъдето по-малките деца се спускаха с шейните си през зимата. Там имаше мъничка площадка, не по-голяма от сцената в нощен бар. Когато се озоваха на площадката, Лахезис накара Ралф да спре, после го извърна с лице към Клото.

Изведнъж на Лоуис й се прииска да затвори очи, но откри, че не може. Можеше само да гледа и да се моли дано Ралф знае какво прави.

Клото му промърмори нещо. Ралф кимна и свали жилетката на Макгавърн. Сгъна я и внимателно я остави върху осеяната със сухи листа трева. Като се изправи, Ктото хвана дясната му китка и опъна ръката му. После кимна на Лахезис, който разкопча маншета на ризата му и нави ръкава. След това Клото обърна ръката на Ралф с вътрешната част на китката нагоре. Фината дантела на сините му вени под кожата бе ясно очертана, а под светлината от аурата му сякаш изпъкваха още по-силно. Всичко това бе ужасяващо познато на Лоуис — сякаш гледаше по телевизията как подготвят пациент за операция. Само че това не беше филм.

Лахезис се приведе и отново заговори. Лоуис не го чуваше, но знаеше какво му казва: че това е последният му шанс. Ралф кимна и макар аурата му да издаваше, че е уплашен до смърт от онова, което му предстои, все пак успя да се усмихне. Заговори на Ктото и Лахезис и като че вместо да търси утеха, той ги окуражаваше. Клото се опита да отговори на усмивката му, но без успех.

Лахезис стисна китката на Ралф, по-скоро да не трепери, отколкото да я държи неподвижна. Лоуис си представи медицинска сестра, която подготвя пациент за изключително болезнена инжекция. После човечето уплашено погледна другаря си и кимна. Клото кимна в отговор, пое си дъх и после се наведе над оголената ръка на Ралф с призрачното синкаво разклонение на вените, които изпъкваха под кожата му. Поспря за миг после бавно разтвори ножицата, с която той и приятелят му разменяха живот срещу смърт.

7.

Лоуис с усилие се изправи и се олюля, тъй като краката й се бяха вдървили. Искаше да разчупи вцепенението, което сякаш я бе оковало в ужасно безмълвие, да извика на Ралф да спре — да му каже, че той не осъзнава какво се канят да му причинят.

Само че той знаеше. Разбра го по пребледнялото му лице, по притворените му клепачи, по болезнено стиснатите му устни. Но най-много го издаваха червените и черните петна, които проблясваха в аурата му като метеорити, както и самата аура, която се бе свила около него като твърда синя черупка.

Ралф кимна на Клото, който наклони острието на ножицата и почти го опря върху ръката му, точно под свивката на лакътя. Кожата се сбръчка за миг, после на мястото на гънката се появи кървава пришка. Острието я проряза. В мига, в който Клото Щракна ножицата и наточените като бръснач остриета се затвориха, кожата от двете страни на продълговатия прорез се отметна рязко встрани като капаците на прозорец. Подкожната мазнина лъсна като топящ се лед сред синьото сияние на аурата му. Лахезис стисна китката му още по-здраво, но (доколкото Лоуис можеше да прецени), Ралф дори инстинктивно не отдръпна ръка, а само сведе глава и вдигна левия си юмрук, като че за поздрав. Вратните му жили изпъкнаха като въжета, но той не издаде нито звук.

След като бе започнал ужасната операция, Клото действаше с бързина, която бе едновременно брутална и милосърдна. Направи разрез от рамото до китката, стиснал ножицата като човек, който иска да разопакова колет, целия облепен с лейкопласт. Сухожилията на Ралф проблеснаха. Рукна кръв и всеки път, когато ножицата прерязваше някой кръвоносен съд избликваше тъничка алена струйка. Скоро белите туники на двете човечета се покриха с кръв и така повече от всякога заприличаха на лекари.

Когато най-сетне остриетата прекъснаха линиите на Съдбата около китката на Ралф („операцията“ отне по-малко от три секунди, но на Лоуис те се сториха като цяла вечност), Клото подаде на Лахезис окървавената ножица. В ръката на Ралф, от лакътя до китката, бе прокарана тъмна бразда. Клото притисна с ръце браздата в горния й край и Лоуис си рече: „Сега другото джудже ще вземе жилетката и ще я стегне около ръката на Ралф като турникет.“ Но Лахезис само пое ножицата и продължи да наблюдава.

За миг кръвта продължи да се процежда през стиснатите пръсти на Клото, после спря. Той бавно замести ръце надолу към китката на Ралф, а изпод тях плътта се появяваше невредима, макар и обточена с ивица по-дебела кожа.

[Лоуис… Лоу-иссссс…]

Този глас обаче не звучеше в съзнанието й, нито пък идваше откъм подножието на хълма, а някъде иззад нея. Беше тих, някак си примамлив глас. Нима е на Атропос? Не, в никакъв случай. Тя погледна надолу и видя, че цяла е потънала в зелена приглушена светлина — тя струеше изпод мишниците й, измежду краката й, дори измежду пръстите й. Сянката й пред нея се сгърчи като сянката на обесена жена. Светлината помилва Лоуис с хладните си пръсти с цвят на мъх.

[Обърни се, Лоу-иссс…]

Ала Лоуис Шаси изобщо не желаеше да се обърне и да разбере откъде идва зелената светлина.

[Обърни се, Лоу-иссс… погледни ме, Лоу-иссс… излез на светло, Лоу-иссс… излез на светло, погледни ме и излез на светло…]

На такъв глас не можеш да не се подчиниш. Тя се извърна бавно, като механична балеринка, чиято пружина е ръждясала, и беше заслепена от блатните огънчета.

Лоуис излезе на светло.