Стивън Кинг
Безсъние (30)

2.

В един летен ден на седемгодишна възраст Ралф Робъртс бе отишъл с брат си Джон на риболов и хвана в Кендъскег огромен сом — това бе още по времето, когато уловеното в реката ставаше за ядене. Ралф бе помолил по-големия си брат да откачи вместо него конвулсивно гърчещото се туловище от кукичката и да го пусне в кофата с вода. Джони отказа и надуто цитира една реплика, която нарече Кредото на рибаря: добрият рибар сам си изработва примамката, сам изравя червеи и сам сваля улова от куката. Едва по-късно Ралф бе осъзнал, че Джони може би се е опитвал да прикрие собствения си страх от грамадното и ужасяващо създание, което братчето му бе извадило от калната, топла като чай вода през онзи летен ден.

Най-после Ралф се бе насилил да сграбчи мятащия се сом, който беше едновременно лигав, люспест и бодлив. През това време Джони му нареди с тих и зловещ глас да внимава с мустаците, с което го наплаши още повече. „Те са като отрова. Боби Териолт ми каза, че ако мустакът се забие в тебе, може да се парализираш. Да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка. Тъй че внимавай, Ралфи.“

Ралф отчаяно дърпаше рибата, опитвайки се да я освободи от куката, като внимаваше да не докосне мустаците (не искаше да повярва на Джони за отровата и същевременно напълно му вярваше) и буквално изпитваше болезнено физическо усещане от хрилете, очите и от неприятната миризма, която при всяко вдишване като че проникваше в дробовете му.

Най-сетне нещо изхрущя и куката почна да се изплъзва. От устата на умиращия сом рукнаха две струйки прясна кръв. Ралф си поотдъхна — но прекалено прибързано, както се оказа. В мига, в който се освободи от куката, рибата замахна с опашка и захапа ръката му. Колко го боля? Много? Не толкова? Никак даже? Ралф не си спомняше. Спомняше си само неподправения ужасен писък на Джони и собствената си увереност, че сомът ще му отмъсти задето му е отнел живота, като му отхапе двата пръста на дясната ръка.

Помнеше, че и той изпищя, опита се да отдръпне ръката си и замоли Джони за помощ, но брат му отстъпваше назад, пребледнял като платно, присвил устни от отвращение. Ралф разтърси ръката си, но сомът се бе вкопчил в него като самата смърт, мустаците му

(отровните мустаци, които ще ме приковат за цял живот в инвалидна количка)

се увиваха около китката на Ралф, а черните му очи бяха опулени.

Най-сетне момчето го удари в едно дърво и му прекърши гръбнака. Сомът падна на тревата, продължавайки да се мята, и Ралф го настъпи, при което настъпи най-големият ужас. От устата на рибата изскочиха вътрешностите й, а от мястото, където петата на Ралф бе разкъсала тялото й, бликна лепкава струя хайвер. Тогава момчето разбра, че Рибешкият крал всъщност е Рибешката кралица, която след ден-два е щяла да хвърли хайвер.

Ралф отмести поглед от противната каша към ръката си, върху която бяха полепнали люспи, и изкрещя като обезумял. Когато Джони понечи да го успокои, той отскочи назад. После тича до вкъщи, без да спира нито за миг, и отказа да излезе от стаята си през този ден. Измина почти година, докато най-сетне се съгласи да хапне риба, но оттогава не беше улавял сом.

И ето, че сега отново се сблъскваше с ужасното същество.

3.

[Ралф!]

Това бе гласът на Лоуис… но се чуваше толкова отдалеч!

Толкова отдалеч!

[Веднага трябва да направиш нещо! Не му позволявай да те спре!]

Едва сега той разбра, че червената плетка в скута на майка му всъщност е кървав хайвер в скута на Пурпурния крал.

Съществото се навеждаше към него над тази пулсираща маса, а отвратителните му устни се изкривиха в престорена гримаса на загриженост.

[Случило ли се е нещо, Ралфи? Къде те боли? Кажи на мама.]

[Ти не си ми майка.]

[Не — аз съм Рибешката кралица! Аз съм силна, аз съм горда! Тук аз заповядвам! Всъщност мога да бъда каквото си поискам Навярно не знаеш, че преобразяването отдавна се тачи в Дери.]

[Познаваш ли зеления човек, когото е видяла Лоуис?]

[Разбира се! Познавам всички наоколо!]

Но Ралф видя как за миг на люспестото лице на съществото се изписа изумление.

Ръката му се затопли още повече и изведнъж той проумя още нещо — ако сега Лоуис е тук, надали ще го види. Кралицата на рибите излъчваше все по-ярко пулсиращо сияние, което полека-лека го обгръщаше. То бе червено, не черно, но все пак бе смъртен саван и Ралф разбра какво значи да си вътре в него, уловен в мрежа, изтъкана от собствените ти най-ужасни страхове и най-болезнени преживявания. Нямаше как да избяга от мрежата, не можеше и да я разреже, както бе разрязал савана около венчалната халка на Ед.

„Ако искам да избягам — рече си той, — ще трябва да се втурна напред толкова бързо, че да изляза от другата страна.“ Още държеше обецата. Намести я така, че оголеният щифт да стърчи между двата му пръста, които преди шейсет и три години сомът се бе опитал да отхапе. После отправи кратка молитва, но не към Бог, а към зеления човек на Лоуис.

4.

Сомът се приведе още по-близо, а безносото му лице се разтегна в карикатурна усмивка. Зъбите в лигавата ухилена уста се сториха на Ралф по-дълги и по-остри от преди. В краищата на мустаците той забеляза капчици безцветна течност и си помисли: „Отрова. Цял живот в инвалидна количка. Бога ми, толкова ме е страх. По дяволите, страхувам се до смърт.“

Лоуис, която пищи отдалеч: [Побързай, Ралф! ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАШ!]

Някъде по-наблизо пищи момченце; пищи и размахва ръка, за да откопчи пръстите си, потънали в ужасната паст на бременното чудовище, което за нищо на света няма да го пусне.

Сомът се наведе още по-ниско. Роклята му изшумоля. Ралф усети парфюма на майка си, който се примесваше с гадната рибешка миризма на дънния хищник.

[Възнамерявам мисията на Ед Дипно да завърши с успех, Ралф; възнамерявам момченцето, за което ти разказаха твоите приятели, да умре в прегръдките на майка си и искам това да стане пред очите ми. Доста се потрудих тук, в Дери, и ми се струва, че не искам много, но това означава, че трябва да те довърша на мига. Аз…]

Ралф пристъпи крачка напред и беше обгърнат от вонята на гнилоч. Едва сега зад майка си и зад Кралицата на рибите забеляза трети силует. Пред очите му изникна сияен мъж, червен мъж със студени очи и безжалостни устни. Този мъж приличаше на Исус, когото бе видял току-що… но не на онзи, който беше изобразен на картината в кухнята.

В черните очи без клепачи на Кралицата се промъкна изненада… която се изписа и в ледените очи на червения мъж.

[Какво си мислиш, че правиш? Махай се от мен! Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка?]

[Не можеш да ме изплашиш, приятелю — дните, когато играех на първа база, отминаха отдавна.]

Гласът се извиси и се превърна в пискливия глас на майка му, когато беше ядосана.

[Внимавай какво ти говоря, момче! Внимавай какво ти говоря и запомни съветите ми!]

За миг отдавна познатите нареждания, при това изречени с глас, който така зловещо приличаше на гласа на майка му, го разколебаха. После се опомни. Рибешката кралица се сви в люлеещия се стол, а опашката й запляска изпод старата домашна роба.

[АМА КАКВО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ?]

[Не знам — навярно ми се иска да ти дръпна мустаците. Да проверя истински ли са.]

И като напрегна цялата си воля, за да не извика и да не побегне, протегна дясната си ръка. Обецата на Лоуис в стиснатия му юмрук бе като топло камъче. Самата Лоуис сякаш беше съвсем наблизо, но Ралф реши, че това не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид колко много от нейната аура бе всмукал. Може би тя дори вече е част от самия него. Усещането за нейното присъствие му действаше безкрайно успокояващо.

[Да не си посмял! Ще се парализираш!]

[Мустаците на сомовете не са отровни — онова бе измислица на десетгодишно момче, което сигурно е било по-уплашено и от мен.]

Ралф посегна към мустаците с ръката, в която криеше металното бодилче, и огромната люспеста глава се отметна, както се бе надявал. Съществото се загърчи, започна да се променя и ужасяващата червена аура заизвира от порите му. „Ако болестта и болката имаха цвят — отбеляза мислено Ралф, — щяха да бъдат обагрени в червено.“ И преди промяната да продължи, преди човекът, когото вече виждаше — висок и красив с русата си коса и пламналите си червени очи — да съумее напълно да се материализира, старецът заби острото връхче на обецата в изпъкналото рибешко око.

5.

Сомът нададе пронизителен стържещ звук като бръмбар-жътвар. Ралф понечи да се отдръпне. Неистово размахващата се опашка плющеше като вентилатор, между чиито перки е попаднала хартийка. Съществото се свлече в люлеещия се стол, който бе започнат да се превръща в подобие на трон, изсечен в оранжева скала. После Кралицата на рибите изчезна; на трона седеше Пурпурният крал, а красивото му лице бе изкривено от гримаса, изпълнена с болка и изумление. Едното му око проблясваше като пламък, отразен в окото на рис; другото лъщеше с жестокия блясък на диаманти.

Ратф посегна към „плетката“ от хайвер, дръпна я рязко и пред очите му се разкри безкрайна чернота. Това бе другата страна на смъртния саван. Изходът.

[Нали те предупредих, Мимолетен кучи син! Да не мислиш, че можеш да ми дърпаш мустаците? Сега ще ти дам да разбереш!]

Пурпурният крал се приведе на трона си, а единственото му око хвърляше огнени отблясъци. Ралф потисна желанието си да отдръпне вече празната си ръка. Вместо това замахна към устата на съществото, която бе широко разтворена, готова да погълне цялата му ръка, точно като онзи сом в Пущинака преди много, много време.

Някакви неща — не от плът и кръв — отначало се скупчиха и се заблъскаха в ръката му, след това започнаха да го хапят като конски мухи. В същото време в дланта му се впиха истински зъби — всъщност цели бивни. След миг-два Пурпурният крал щеше да му отхапе ръката и да я погълне.

Ралф затвори очи и веднага съумя да открие онзи начин на мислене и концентрация, който му позволяваше да се движи между нивата — болката и страха изобщо не му попречиха. Ала този път от него не се искаше да се движи, а да дърпа. Клото и Лахезис бяха заложили капан в ръката му и сега бе дошло времето да го използва.

Отново усети примигването. Белегът на ръката му се нажежи, достигайки някаква критична точка. Топлината не пареше Ратф, а изскачаше навън на все по-мощни енергийни тласъци. Изведнъж пред очите му блесна страхотна зелена мълния, която бе толкова ярка, че за миг наоколо сякаш грейна Изумруденият град на Оз. Някой или нещо пищеше. Този пронизителен дрезгав писък би го побъркал, но за щастие рязко замлъкна.

Последва страхотен трясък, който припомни на Ралф как веднъж подпали бомбичка и я хвърли в един отточен канал под шосето.

Покрай него като повей на вятъра премина мощно силово поле и потъна сред избледняваща зелена светлина. Стори му се, че вижда Пурпурния крал, който вече не беше нито красив, нито млад, а изглеждаше стар и прегърбен, по-страшен и от най-странното създание, което някога бе попадало в Мимолетния свят. После нещо над тях се разтвори и разкри мрак, пронизван от танцуващи разноцветни светлини. Вятърът сякаш понесе Пурпурния крал нагоре, като листо, което полита в комина. Цветовете ставаха все по-ярки и Ралф извърна лице, вдигайки ръка да закрие очите си. Разбра, че се е открила пролука между нивото, на което се намираше, и невъобразимите горни нива; освен това осъзна, че ако дълго гледа този блясък, тези

(сияйни врати на смъртта)

разноцветни танцуващи светлини, то смъртта щеше да бъде не най-лошото, а най-хубавото, което можеше да му се случи. Той затвори не само очи — сякаш затвори и съзнанието си.

След миг всичко изчезна — съществото, което се бе представило на Ед за Пурпурния крал, кухнята в старата къща на Ричмънд Стрийт, люлеещият се стол на майка му. Ралф се озова коленичил върху въздуха на около два метра от носа на самолета; беше вдигнал ръце като привикнало на бой дете пред задаващия се жесток родител, а когато погледна между коленете си, точно под себе си видя Административния център. Отначало помисли, че е станат жертва на зрителна измама, защото неоновите лампи на паркинга като че се раздалечаваха. Изглеждаха като много високи, много кльощави хора, които се разотиват, защото забавлението, каквото и да е било то, вече е свършило, а паркингът пък като че… се разрастваше.

„Не се разраства, а приближава — безучастно заключи Ратф. — Ед вече се приземява. Започва самоубийствената си мисия.“

6.

За миг той застина на място, смаян от невероятното си положение. Бе се превърнат в митичен посредник, безсъмнено не бог (никой бог не може да бъде толкова изморен и толкова изплашен, колкото бе той в този миг), но със сигурност не беше и приковано към земята същество като човека. Ето какво означава да летиш — да виждаш земята отгоре, ширната се оез граници. Това…

[РАЛФ!]

Писъкът й изтрещя като изстрел в ухото му. Ралф се сепна и щом откъсна поглед от хипнотичната гледка на земята, която се приближаваше с шеметна скорост, съумя да се раздвижи. Изправи се на крака и се върна в самолета. Направи го без никакво затруднение като човек, който прекосява коридора в собствената си къща. Никакви ветрове не брулеха лицето му и не развяваха косата на челото му, а когато лявото му рамо премина през самолетната перка, свистящото витло не го нарани, като че тялото му не беше от плът и кости, а от дим. За миг видя бледото, красиво лице на Ед — това бе лицето на разбойника, който се приближава до вратата на старата странноприемница в онова стихотворение, дето винаги разплакваше Каролин — и съчувствието и съжалението бяха изместени от гняв. Трудно бе човек да се разгневи истински на Ед — в крайна сметка той бе само една от шахматните фигури, които някой разместваше по дъската — и все пак зданието, към което беше насочил самолета си, бе пълно с истински хора. Невинни хора. Ралф долови нещо упорито, детинско и капризно в замаяното изражение на Дипно и като минаваше през тънката стена на кабината, си рече: „Навярно тайно си подозирал, че дяволът се е вселил в теб. Мисля, че дори си имал възможност да го изгониш… не ти ли казаха господин К. и господин Л., че човек винаги има избор? Ако това е вярно, ти също имаш избор, мътните те взели.“

Главата му щръкна над самолета, но той отново коленичи. Черокито летеше с огромна скорост към сградата на Центъра и Ралф разбра, че вече е прекалено късно да попречи на Ед да направи каквото и да било.

Дипно беше изтръгнал бутона от дръжката на креслото и го държеше.

Ралф посегна към джоба си и стисна втората обеца, като отново я намести между пръстите си така, че щифтът да стърчи напред. Сви другата ръка на фуния около жиците, свързващи кашона и бутона. После затвори очи и се съсредоточи, извиквайки отново онова пулсиращо усещане в съзнанието си. Изведнъж стомахът му се сви и той успя да си каже: „Брей! Май попаднах в експресния асансьор!“

После се озова долу, в Мимолетния свят, където нямаше никакви богове и дяволи, никакви плешиви докторчета с магически ножици и скалпели, никакви аури. Долу, където е невъзможно да минеш през стена и да избягаш от самолет, който всеки момент ще катастрофира. Озова се в Мимолетния свят, където не беше невидим… и Ед го видя.

— Ралф? — произнесе Дипно със замаяния глас на човек, който току-що се събужда от най-дълбокия сън през живота си. — Ралф Робъртс? Ти пък какво правиш тук?

— О, минавах насам и реших да се отбия — отвърна старецът. — Да поседна до теб, така да се каже.

И изтръгна жиците от кашона.

7.

— Не! — изкрещя Ед. — Не, недей, всичко ще развалиш!

„Да, наистина“ — помисли си Ралф и посегна да сграбчи щурвала. Сградата вече беше на не повече от триста метра под тях. Ралф още не бе съвсем наясно какво съдържа кашонът, който бе привързан към креслото на втория пилот, но предполагаше, че вътре има от ония пластични бомби, дето ги използват терористите в екшъните с Чък Норис и Стивън Сийгъл. Те минаваха за относително безопасни — не като нитроглицерина във „Възнаграждение за страха“ — но надали това бе най-подходящият момент да се доверява напълно на холивудските сценаристи. А дори и стабилен експлозив би могъл да избухне без детонатор, ако го пуснеш от голяма височина.

Изви щурвала колкото се може по-наляво. Сградата под тях шеметно се завъртя, сякаш бе поставена върху гигантски пумпал.

— Не, копеле гадно! — изрева Ед и удари Ралф с някакъв тежък предмет; старецът почти се парализира от болка и едва успяваше да си поеме дъх. Дипно го цапардоса отново, този път по рамото, и ръката на Ралф се изплъзна от щурвала. Ед го сграбчи и яростно го изви надясно.

Ралф посегна към щурвала, но младият мъж го отблъсна и изръмжа:

— Защо се забърка в тази история? Кой ти каза да се намесваш?

Устните му се разтегнаха в озъбена гримаса. Появата на Ралф в пилотската кабина би трябвало да го изуми, но той изглеждаше напълно равнодушен.

„Разбира се, Дипно е умопобъркан“ — помисли си Ралф и изведнъж извиси вътрешния си глас:

[Клото! Лахезис! За Бога, помогнете ми!]

Не се случи нищо. Струваше му, че никой не го е чул. Намираше се долу, в Мимолетния свят, а това означаваше, че трябва да се справя сам.

Сградата беше само на няколко метра под самолета. Ралф различаваше всеки прозорец, всеки човек, който стои отпред. Дори виждаше кои носят лозунги. Хората бяха вдигнали глави и се опитваха да разберат какво иска този обезумял пилот. Още не виждаше изписания на лицата им страх, бяха далеч, но след три-четири секунди…

Отново се нахвърли върху Ед, без да обръща никакво внимание на болката в рамото си, протегна десния си юмрук и намести с палец обецата така, че щифтът да изскача от пръстите му.

Този номер се бе оказал успешен при Пурпурния крал, ала тогава Ралф бе на по-високо ниво, пък и беше успял да изненада чудовището. И този път посегна към окото, но в последния миг Ед отметна глава. Щифтът се заби точно над скулата. Дипно плесна убоденото място, сякаш прогонваше муха, но не изпусна щурвала.

Ралф отново се опита да му го отнеме. Дипно замахна, юмрукът му се заби над лявото око на Ралф и го запрати назад. В ушите на стареца екна силен звук, чист и звънлив. Сякаш между него и Ед бе поставен огромен камертон и някой го бе ударил. Светът посивя и стана на точици, като вестникарска фотография.

[РАЛФ! БЪРЗО!]

Това бе Лоуис, уплашена до смърт. Той знаеше причината — времето му вече почти бе изтекло. Оставаха му може би десет, най-много двайсет секунди. Той отново се хвърли напред, само че този път не към Ед, а към снимката на Хелън и Натали, която бе прикрепена с тиксо към висотомера. Грабна я… после я смачка. Не знаеше на каква реакция от страна на Ед се бе надявал, но резултатът надхвърли и най-смелите му очаквания.

— ДАЙ СИ МИ ГИ! — изкрещя лудият.

Напълно забрави за щурвала и посегна към снимката. В този миг Ралф отново видя Ед, с когото се бе сблъскал в деня, когато младият мъж беше пребил Хелън — човек безкрайно нещастен и уплашен от силите, вилнеещи в съзнанието му. Сълзите блестяха не само в очите му, но се стичаха и по страните му и Ралф се запита объркано: „През цялото време ли е плакал?“

— ДАЙ СИ МИ ГИ! — отново изстена Дипно, но Ралф вече изобщо не бе сигурен дали крещи на него — предположи, че бившият му съсед се обръща към създанието, което се бе появило в живота му, беше се огледало, за да се увери, че Ед ще му бъде полезен, после просто го бе завладяло напълно. Обецата на Лоуис проблясваше на лицето му като някаква варварска погребална украса. — ДАЙ СИ МИ ГИ! ТЕ СА СИ МОИ!

Ралф държеше смачканата снимка така, че Дипно да не я достигне. Младият мъж се хвърли към него, предпазният колан се вряза в корема му, а старецът с всичка сила стовари юмрука си в адамовата му ябълка, при което изпита неописуема смесица от задоволство и отвращение. Ед политна назад към стената на пилотската кабина, очите му се изцъклиха от болка, ужас и почуда и той вкопчи пръсти в гърлото си. Сякаш от дълбините на тялото му се надигна сподавен звук. Като че се трошаха зъбците на зъбчатите колела в някаква грамадна машина.

Ралф се просна в скута на Ед и в този миг видя сградата, която буквално летеше към самолета. Завъртя щурвала докрай наляво и под него — точно под него — Административният център отново се запремества, за да запълни предното стъкло на самолета… само че се движеше мъчително бавно.

Ралф усети някакъв аромат в кабината — ароматът на нещо едновременно сладко и познато. Но преди да се досети какво бе то, видя нещо, което напълно го изкара от релси — количката за сладолед на Худси, която понякога обикаляше из Дери и звънчето й весело подрънкваше.

„Боже мили — рече си Ралф, обзет по-скоро от страхопочитание, отколкото от ужас. — Май ще свърша във фризера при сладоледените висулки и «ракетите» на Худси.“

Приятната миризма стана по-натрапчива и когато изведнъж в раменете му се впиха нечии ръце, Ралф осъзна, че това е парфюмът на Лоуис Шаси.

— Качвай се нагоре! — извика тя. — Глупчо, трябва да…

Той машинално се подчини. Усети познатия спазъм, последва примигването и той долови остатъка от думите й по онзи страховит начин, който бе по-скоро мисъл, отколкото реч.

[… се изкачиш! Отблъсни се с крака!]

„Прекалено е късно“ — рече си той, но въпреки това изпълни съвета й, постави крака в основата на командното табло и се отблъсна с всичка сила. Почувства как и Лоуис се издига с него по коридора на битието, докато черокито изминаваше последните трийсет метра до земята. Внезапно Ралф почувства как енергията на Лоуис го обгръща и го дърпа назад като ластично въже. За миг му се повдигна от усещането, че лети едновременно в две посоки.

Съзря за последен път Ед Дипно, който се бе свлякъл до стената на кабината, но в действителност изобщо не го видя. Жълтосивкавата му аура беше изчезнала. Ед също бе изчезнал, обвит от смъртния саван, който беше по-черен и от нощта в преизподнята.

Сетне двамата с Лоуис вече не само летяха, но и падаха.