Стивън Кинг
Безсъние (22)

2.

Докато пътуваха по шосе № 33 към „Хай Ридж“, целият свят сякаш бе станал по-ярък. Градът остана зад тях и сега минаваха покрай изкуствено залесените гори, които есента като че бе подпалила. Небето се простираше като синя алея над пътя, а сянката на олдсмобила препускаше край шосето.

— Божичко, толкова е красиво — обади се Лоуис. — Нали, Ралф?

— Да.

— Знаеш ли какво ми се иска повече от всичко на света?

Той поклати глава.

— Да можехме да спрем край пътя — да оставим колата и да влезем в гората. Да намерим полянка, да седнем на слънце и да гледаме облаците. Ти да казваш: „Виж онзи, Лоуис, прилича на кон.“ А аз да отвръщам: „Я виж там, Ралф, като човек с метла е.“ Би било прекрасно, нали?

— Да — отвърна Ралф. Отляво забеляза просека в гората — стълбовете на далекопровода сякаш се спускаха по склона с маршова стъпка като войници. Жиците блестяха като сребро на утринното слънце, ефирни като паяжини. Стълбовете бяха потънали в червеникави преспи от смрадлика, а когато вдигна поглед, Ралф забеляза един ястреб да се носи по въздушното течение, невидимо като света на аурите.

— Да — повтори той. — Би било чудесно. Може би някога ще го направим. Само че…

— Какво?

— „Всяко нещо, с което се захващам, го претупвам, за да започна друго.“

Тя изгледа стреснато.

— Ама че абсурд!

— А-ха. Мисля, че повечето верни неща са абсурдни. Това е от една стихосбирка, която се нарича „Нощи в гробището“. Дорънс Марстелър ми я даде в същия ден, когато се беше промъкнал у нас и беше пъхнал оня спрей в джоба на якето ми.

Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане — последните километри от шосе № 33 се разстилаха като черна лента сред пламналата гора. Слънчевите лъчи блещукаха по някаква никелирана повърхност. Кола. А може би две-три, които бързо ги настигаха.

— Стария Дор — замислено рече Лоуис.

— Да. Знаеш ли, Лоуис, струва ми се, че той също е замесен.

— Може би. Щом Ед е особен случай, може пък Дорънс да е като него.

— Да, и на мен ми мина през ума. Но най-интересното е — имам предвид Дор, а не Ед — че Клото и Лахезис май не знаят за него. Сякаш няма нищо общо с тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм много сигурен. Но господин К. и господин Л. изобщо не споменаха за него, а това… това изглежда…

Погледна в огледалото. Зад другите коли се беше появила четвърта, но бързо ги настигаше, а на покривите на по-близките три Ралф видя сини полицейски лампи. Запита се дали отиват към Нюпорт.

„Може би ни преследват нас — предположи наум той. — Може би въпреки внушението на Лоуис онази Ричардс си е спомнила за посещението му.“

Само че полицията едва ли би изпратила четири коли след двама люде на почтена възраст в раздрънкан олдсмобил. Изведнъж пред очите му изникна образът на Хелън. Стомахът му се сви, докато отбиваше встрани от пътя.

— Ралф? Какво… — После Лоуис чу воя на сирените и се извърна на седалката с изпълнени с тревога очи. Първите три полицейски коли профучаха покрай тях с повече от сто и трийсет километра в час, посипвайки олдсмобила с прахоляк, а след тях нападалите шумолящи листа се извиха във въздуха като танцуващи дервиши.

— Ралф! — извика Лоуис. — Ами ако в „Хай Ридж“ става нещо? Там е Хелън! Хелън с детето си!

— Зная — отвърна той, а когато и четвъртата кола профуча покрай тях с такава скорост, че олдсмобилът се полюшна и Ралф отново усети вътрешното примигване. Посегна към скоростния лост, но ръката му увисна във въздуха на десет сантиметра от него. Беше приковал поглед далеч в хоризонта. Петното, което висеше там, не беше толкова наситено, колкото отвратителният черен чадър над Административния център, но той знаеше, че това е същото нещо — смъртен покров.

3.

— По-бързо! — крещеше Лоуис. — По-бързо. Ралф!

— Не мога — извика той. Стискаше здраво зъби и речта му беше почти неразбираема. — Газта е до дупка.

„Освен това — мислено добави той, — не съм карал толкова бързо от тридесет и пет години насам и умирам от страх.“

Стрелката на скоростомера трептеше след чертичката за сто и трийсет — гората се плъзгаше край тях като калейдоскоп от червено, жълто и винено; шумът под капака на двигателя вече не беше просто потропване — там сякаш се бяха събрали десетина ковачи, които блъскаха по наковалните си. Въпреки това новите три полицейски коли, които Ралф забеляза в огледалото, ги настигаха с лекота.

Отпред имаше остър завой. Напук на всички инстинкти кракът на Ралф не беше на спирачния педал. Като навлязоха в завоя, все пак отпусна газта… но задницата на колата се поднесе и Ралф отново натисна педала. Беше се прегърбил над волана, бе прехапал долната си устна, а очите му бяха изцъклени от напрежение. Задните гуми изскърцаха, Лоуис политна към него. Ралф бе впил пръсти във волана и чакаше всеки момент колата да се преобърне. Само че олдсмобилът беше един от последните истински детройтски зверове — широк, тежък и нисък. Взе завоя, а в далечината отляво Ралф видя тухлена селска къща. Зад нея имаше два хамбара.

— Ралф, ей там е отбивката!

— Виждам.

Новопоявилите се полицейски коли ги бяха настигнали и вече ги изпреварваха. Ралф сви вдясно, като се молеше да не го блъснат. Ала автомобилите профучаха покрай олдсмобила, завиха наляво и потеглиха по възвишението към „Хай Ридж“.

— Дръж се, Лоуис.

Олдсмобилът едва не полегна наляво, когато Ралф зави по шосето, което с Каролин наричаха „градинския път“. Ако тясното шосе бе асфалтирано, огромната кола сигурно щеше да се претърколи като каскадьорските автомобили във филмите. Ала олдсмобилът само подскочи по-рязко и вдигна във въздуха облаци прахоляк. Лоуис изпищя с тъпичък, задавен гласец.

— Давай! — Тя махна нетърпеливо към пътя отпред и в този миг толкова заприлича на Каролин, сякаш Ралф виждаше призрак. Питаше се как ли Карол, която през последните пет години от живота си непрекъснато го подканяше да шофира по-бързо, би приела тази разходка извън града. — Не ми обръщай внимание! Гледай пътя!

В този миг по шосето свърнаха още няколко полицейски коли. Колко ли бяха? Ралф не знаеше, беше престанал да ги брои. Сигурно десетина. Отдръпна се толкова, че десните колела на олдсмобила едва не влязоха в канавката и новите подкрепления — три коли с надписи отстрани „ПОЛИЦИЯ ДЕРИ“ и две патрулни коли на щатската полиция — профучаха покрай тях, отново засипвайки ги с камъчета и прах. Ралф забеляза в една от тях цивилен полицай, който му махаше, но след това олдсмобилът потъна в жълт облак прахоляк. При мисълта за Хелън и Нат старецът потисна поредния, още по-силен от досегашните порив да натисне спирачката. След миг обаче отново виждаше шосето пред себе си.

— Оня полицай ти махаше, нали? — обади се Лоуис.

— И още как.

— Няма да ни пуснат дори да припарим до „Хай Ридж“. — Тя гледаше ужасено черното петно на върха на хълма.

— Ще се доближим колкото е необходимо. — Той надникна в огледалцето и провери дали не се задават още коли, но видя само пушилката над пътя.

— Ралф?

— Какво?

— Виждаш ли цветовете?

Той я изгледа изпод око. Все още му се струваше красива, фантастично млада, но от аурата й нямаше и следа.

— Не — отвърна. — А ти?

— Не зная. Още виждам онова. — Посочи през предното стъкло към тъмното петно над хълма. — Какво е? Ако не е смъртен покров, какво е тогава?

Той понечи да й каже, че е пушек и че там горе има само едно, което може да гори, но преди да изрече и дума, от двигателя на олдсмобила се разнесе оглушителен трясък. Капакът подскочи и дори се огъна на едно място, сякаш отвътре го блъсна юмрук. Колата подскочи напред, сякаш изхълца — после светна червената лампичка и двигателят угасна.

Ралф насочи олдсмобила към банкета, а когато колелата се озоваха на ръба на канавката, го обзе силно чувство, че току-що е завършил кариерата си като шофьор. Тази мисъл не породи у него дори капчица съжаление.

— Какво стана? — извика Лоуис.

— Откъсна се щанга. Май ще се наложи да изкачим хълма пеш.

4.

От запад подухваше студен ветрец, а като излязоха от колата, усетиха силния мирис на дим. Извървяха последния половин километър мълчаливо, хванати за ръце. Когато видяха първата патрулна кола на щатската полиция, препречила пътя, димът вече се стелеше на талази над гората и Лоуис едва дишаше.

— Как си, Лоуис?

— Добре — задавено промълви тя. — Само че килограмите ми са много…

Па-па-пси разнесоха се пистолетни изстрели иззад колата, препречила пътя. Последва дрезгав, учестен кашлящ звук, който Ралф лесно разпозна от телевизионните репортажи за гражданските войни в Третия свят и за пътните престрелки в Америка — някой стреляше с автоматично оръжие. Последваха нови пистолетни изстрели, сетне откоси от картечница. Дочу се писък, от който на Ралф му се прииска да си запуши ушите. Заприлича му на женски писък, но изведнъж си спомни нещо, което досега му бе убягвало — името на жената, която Джон Лийдекър бе споменал. Сандра Маккей.

Незнайно защо тази мисъл го изпълни с ужас. Опитваше се да си внуши, че дори гласовете на мъжете звучат понякога като женски, когато те изпитват силна болка — но знаеше истината. Малоумниците на Ед бяха предприели атака срещу „Хай Ридж“. Зад тях долетя нов вой на сирена. Миризмата на дим стана още по-нетърпима. Лоуис го изгледа ужасено и спря да си поеме дъх. Ралф погледна към върха на хълма и забеляза сребристата пощенска кутия встрани на пътя. На нея, разбира се, нямаше име — жените, които стопанисваха „Хай Ридж“, бяха положили усилие да останат в анонимност, което днес несъмнено им беше от голяма полза. Знаменцето над кутията се вееше. Някой бе оставил писмо за раздавача. Ралф си спомни за писмото, което той бе получил от „Хай Ридж“, от Хелън — предпазливо, но изпълнено с надежда.

Отново се разнесе вой на рикоширал куршум. Трошене на стъкло. Вик, предизвикан от гняв или от силна болка. Пращене на ядни пламъци, поглъщащи сухи дърва. Ралф съгледа тъмните очи на Лоуис, приковани в него — та нали той е мъжът, а тя е била възпитана да вярва, че мъжете знаят какво да направят в подобна ситуация.

„Ами тогава направи нещо! — мислено си заповяда той. — За Бога, направи нещо!“ Но какво? Какво?

— ПИКЪРИНГ! — разнесе се усилен от мегафон глас откъм горичката млади смърчове, високи колкото елхички. Ралф вече виждаше червените искрици и оранжевите езици на пламъците сред плътната пелена от дим, която се стелеше над дърветата. — ПИКЪРИНГ! ТАМ ИМА ЖЕНИ И ДЕЦА! ПУСНИ НИ ДА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!

— Той знае, че са жени — измърмори Лоуис. — Не разбират ли, че знае? Те глупаци ли са, що ли?

В отговор на полицая с мегафона се разнесе странен треперлив звук и на Ралф му отне секунда-две, докато осъзнае, че това е налудничав смях. Отново избухна оглушителният трясък на автоматичните оръжия. Отвърна му залп от пистолетни изстрели и картечни откоси.

Лоуис впи ледени пръсти в ръката му.

— Какво ще правим сега?

Ралф погледна сивкавочерния пушек, който се стелеше на талази над дърветата, после извърна очи към полицейските коли, летящи по шосето към върха на хълма — и най-после отново към бледото, напрегнато лице па Лоуис. Съзнанието му се бе поизбистрило — не много, но достатъчно, за да проумее, че въпросът й има един-единствен отговор.

— Отиваме там — отсече той.

5.

Внезапно усети примигването. Пламъците, които подскачаха над смърчовата горичка, се превърнаха от оранжеви в зелени. Пукотьт позаглъхна — сякаш в затворена кутия гърмяха капси. Без да изпуска ръката на Лоуис, Ралф я поведе напред, заобикаляйки патрулната кола, която препречваше пътя.

Новопристигналите спираха зад нея. Почти в движение от тях на изскачаха мъже в сини униформи. Неколцина носеха автомати, повечето носеха бронирани жилетки. Един от тях премина като вятър право през Ралф, който не успя да се отдръпне навреме: млад мъж на име Дейвид Уилбърт, който подозираше жена си в любовна връзка с шефа й от агенцията за недвижими имоти. Въпросът за съпругата му обаче беше изместен на заден план (или поне временно) в съзнанието на Дейвид Уилбърт от нетърпимата нужда да облекчи мехура си, както и от непрестанно повтарящото се заклинание, което се гърчеше в съзнанието му като змия:

[Няма да се изложиш, няма да се изложиш, няма, няма, няма,]

— ПИКЪРИНГ! — отново извика усиленият от мегафона глас и Ралф откри, че буквално усеща думите в устата си като сребърни камъчета. — ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ СА МЪРТВИ, ПИКЪРИНГ! ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО И ИЗЛЕЗ НА ДВОРА! НЕКА СПАСИМ ЖЕНИТЕ!

Ралф и Лоуис, невидими за тичащите мъже, се приближиха до скупчените полицейски коли, спрели точно там, където пътят преминаваше в алея, от двете страни на която имаше сандъчета със засадени цветя.

„Личи си, че тук е пипала женска ръка“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли Ралф.

Алеята водеше към бяла селска къща. Постройката беше триетажна, с две крила, а по цялата й дължина се простираше веранда, която откриваше фантастична гледка на запад към мътните сини очертания на планините. В този дом някога живееше семейство Барет и въртеше търговия с ябълки, а от известно време насам тук се бяха приютили десетина малтретирани, уплашени жени, но на Ралф му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че от днес повече никой няма да живее тук. Южното крило бе обгърнато от пламъци, които вече поглъщаха и верандата; от прозорците се подаваха огнени езици, лакомо облизваха стрехите и изхвърляха във въздуха шинделите^[1], раздробени на пламтящи тресчици. В отсрещния край на верандата гореше тръстиков люлеещ се стол. На една от дръжките му беше преметнат недоплетен шал; забучените в него игли блестяха, нажежени до бяло. Отнякъде се разнасяше непрестанното налудничаво дрънчене на звънчета.

На стълбите на верандата лежеше по гръб мъртва жена със зелен дочен панталон и пилотско яке и очите й се взираха в небето през окървавените стъкла на очилата й. Тя стискаше пистолет, а по средата на тялото й зееше грозна черна дупка. На парапета в северния край на верандата беше провесен някакъв мъж, единият му крак беше подпрян на сгъваемата градинска скамейка. И той носеше дочен панталон и пилотско яке. В цветната леха под него се търкаляше пушка. По пръстите му се стичаше кръв. За свръхчувствителния поглед на Ралф капките изглеждаха черни и мъртви.

„Фелтън — каза си той. — Ако полицаите продължават да крещящ на Пикъринг — и ако Пикъринг е вътре — знача това ще да е Франк Фелтън. А Сюзан Дей? Ед е някъде по крайбрежието — Лоуис като че ли беше убедена в това, и, струва ми се, е права — но ако Сюзан Дей е вътре? Божичко, възможно ли е?“

Изглеждаше възможно, но това нямаше значение — не и сега. Хелън и Натали почти със сигурност бяха в сградата заедно с още Бог знае колко други безпомощни, измъчени жени и именно това имаше значение.

От вътрешността на къщата се разнесе трясък на счупено стъкло, последвано от тиха експлозия — почти като хълцукане. Иззад прозорците лумнаха нови пламъци.

„Бомби — помисли си той. — На Чарли Пикъринг най-после му падна случай да хвърли две-три. Какъв късмет.“

Ралф не знаеше колко полицаи се прикриват зад колите, скупчени в началото на алеята — сигурно поне тридесет — но веднага забеляза двамата, които бяха арестували Ед Дипно.

Крис Нел беше приклекнат зад предното колело на полицейската кола от Дери, а до него на коляно се беше отпуснат Джон Лийдекър. По мегафона говореше Нел и когато Ралф и Лоуис се доближиха до полицейската засада, младежът хвърли поглед към Лийдекър. Детективът кимна, посочи къщата, после направи жест, който Ралф разчете лесно: „Внимавай.“ Но в аурата на Крис Нел прочете нещо друго, по-тревожно — младият мъж беше прекалено екзалтиран, за да внимава. И в същия миг, сякаш мисълта на Ралф го накара да се случи, аурата на Крис започна да изменя цвета си. Със зловеща бързина тя премина от бледосинъо през тъмносиво до черно.

— ОТКАЖИ СЕ, ПИКЪРИНГ! — викна Нел, без да знае, че вече е жив мъртвец.

В стъклото на един прозорец на долния етаж с трясък се вряза прикладът на карабина, след което пак се скри. В същия миг прозорчето над входната врата се пръсна на парчета и по верандата се посипаха стъкла. През дупката лумнаха пламъци. Секунда по-късно зейна и самата врата, сякаш под натиска на невидима ръка. Нел пропълзя напред, вероятно уверен, че стрелецът най-после е решил да се предаде.

Ралф, изкрещя: [Дръпни го обратно, Джони! ДРЪПНИ ГО!]

Карабината отново се подаде, но този път с дулото напред.

Лийдекър посегна да дръпне Нел за яката, но прекалено бавно. Пушката избълва бърз кашлящ залп и Ралф чу металическото понк! понк! понк! от куршумите, които надупчиха тънката ламарина на полицейската кола. Аурата на Крис Нел вече беше абсолютно черна — беше се превърнала в смъртен покров. Куршумът го уцели във врата, той се изтръгна от хватката на Лийдекър и се просна насред двора, а кракът му конвулсивно потръпна. Мегафонът се изтърколи от ръката му и силно изпращя. Иззад една от другите коли някой изкрещя от изненада и ужас. Писъкът на Лоуис беше много по-силен.

По земята около Нел продължиха да валят куршуми, които отскачаха и обсипваха крачолите на синята му униформа с черни дупчици. Ралф почти не виждаше човека, който се задушаваше в смъртния покров — младежът се опитваше да се претърколи настрани и да се изправи. В отчаяните му усилия имаше нещо неизказано зловещо — на Ралф му се струваше, че гледа как оплетено в мрежа същество се дави в отвратителна плитка локва.

Лийдекър се втурна иззад полицейската кола и когато пръстите му изчезнаха в черната мембрана, полепнала по Крис Нел, Ралф сякаш чу гласа на стария Дор: „На твое място повече не бих го докоснат — не виждам ръцете ти.“

Лоуис: [Недей! Той е мъртъв, вече е мъртъв!]

Дулото на карабината, която стърчеше от прозореца, отново се насочи към Лийдекър; мъжът, който държеше пушката, явно не се впечатляваше — и очевидно беше недостижим за тях — от писъка на куршумите, които изстрелваха към него другите полицаи. Ралф вдигна ръка и я спусна рязко като каратист, но този път вместо лъч от пръстите му излезе нещо, което приличаше на голяма синя сълза. Тя се разстла по лимонено-жълтата аура на Лийдекър точно в мига, когато човекът от прозореца откри огън. Няколко куршума се забиха в дървото зад Лийдекър и във въздуха се разхвърчаха трески от кората, оставяйки черни дупки в жълтеникавобялата дървесна тъкан, която се подаде отдолу. Третият уцели синкавата гъба, която покриваше аурата на Лийдекър; за миг точно до лявото слепоочие на следователя припламна тъмночервена искрица и се чу тихо изсвистяване — куршумът или беше рикоширал в нещо, или отскочи, както отскачат плоските камъчета по повърхността на езеро.

Лийдекър издърпа Нел зад колата, погледна го, после отвори дясната врата и го хвърли на предната седалка. Ралф вече не го виждаше, но го чу да крещи по радиостанцията на някого, като искаше да знае къде, по дяволите, са линейките.

Отново се разнесе трясък от счупено стъкло и Лоуис панически сграбчи ръката на Ралф, посочвайки му нещо — по двора се търкаляше тухла. Беше излетяла откъм северното крило от нисък тесен прозорец точно над земята.

— Помощ! — изписка женски глас още докато мъжът с карабината инстинктивно стреляше по търкалящата се тухла, от която се заиздига червен прахоляк. Нито Ралф, нито Лоуис бяха чували някога преди този глас, извисен до писък, но въпреки това веднага го разпознаха — това беше Хелън Дипно. — Помощ! В избата сме! Имаме деца! Моля ви, не ни оставяйте да изгорим, ИМАМЕ ДЕЦА!

Ралф и Лоуис се спогледаха с разширени от ужас очи и се втурнаха към къщата.

6.

Двама души в униформи, по-скоро прилични на ръгби-нападатели, отколкото на полицаи с огромните си бронирани жилетки, се втурнаха с вдигнати пушки иззад една от колите право към верандата. Докато пресичаха двора по диагонал, Чарли Пикъринг се надвеси от прозореца, продължавайки да се смее налудничаво, а побелялата му коса бе щръкнала във всички посоки. Полицаите откриха по него огън, от черчевето на прозореца върху му се посипа дъжд от тресчици и куршумите изкъртиха ръждясалата стреха над главата му — тя се строполи на верандата — но нито един куршум не го улучи.

„Как е възможно да не го уцелят? — питаше се Ралф, докато с Лоуис се изкачиха на верандата, обхваната от лимоненожълтите пламъци, които бълваха от отворената врата. — Исусе Христе, стрелят почти от упор, как е възможно куршумите да не го ловят?“

Само че знаеше как е възможно… и защо. Клото му беше казал, че и Атропос, и Ед Дипно са заобиколени от сили, които са зли, но ги покровителстват. Навярно същите сили сега пазят Чарли Пикъринг, точно както Ралф спаси Лийдекър, когато детективът се подаде, за да издърпа колегата си зад прикритието на колата.

Пикъринг откри огън по щатските специални части. Целеше се ниско в краката им, при което бронираните жилетки бяха безполезни. Единият полицай се свлече на земята, а другият изпълзя обратно, пищейки, че са го уцелили, уцелили, мамка му, уцелили са го лошо.

— Барбекю! — крещеше Пикъринг от прозореца с пискливия си хилещ се глас. — Барбекю! Барбекю! Шишче! Изгорете тия кучки! Огън Господен! Свещен огън Господен!

Отново се разнесоха писъци и като сведе очи, Ралф видя нещо ужасяващо — измежду дъските на верандата като пара се процеждаха шарени сияния, засенчени от аленочервения блясък, който се издигаше над тях… и ги обгръщаше. Този кървавочервен силует не беше съвсем като гъбата, която се беше образувала над зеленото момче и оранжевото момче на паркинга пред „Червената ябълка“, но Ралф предположи, че е много близък до него — единствената разлика беше, че тази фигура бе породена от страх, а не от гняв или жажда за насилие.

— Барбекю! — викаше Чарли Пикъринг, а после закряска нещо за убиване на дяволските изчадия.

Изведнъж Ралф го възненавидя повече от когото и да било другиго през целия си живот.

[Хайде, Лоуис — хайде да му видим сметката на тоя идиот.]

Хвана я за ръката и я повлече в горящата къща.