Артър Кларк
Среща с Рама (8)

8. През центъра

Никога досега Нортън не бе чувствувал толкова силна близост с оня отдавна починал египтолог. Човечеството не бе изживявало нищо подобно от мига, когато Хауърд Картър бе надникнал за първи път в гроба на Тутанкамон. И все пак сравнението бе смешно с абсурдността си.

Тутанкамон е бил погребан едва вчера, преди не повече от четири хиляди години, а Рама по всяка вероятност бе по-стар от човешкия род. Малката гробница в Долината на царете би се изгубила из коридорите, по които те преминаха; светът отвъд последната преграда бе поне милион пъти по-стар. А въображението бе безсилно да си представи богатствата, които този свят навярно криеше.

Продължителността на радиовръзката помежду им не надхвърли и пет минути, тъй като добре обучената група дори не докладва устно за всички направени проверки. Мърсър само даде знак, че всичко е наред и махна с ръка към отворения тунел. Сякаш те чувствуваха, че мигът влиза в историята и незначителните думи са излишни. Нортън бе доволен, защото и той нямаше какво да каже. След това блесна с лъча на прожекторната лампа, включи двигателите и се понесе бавно надолу по късия коридор, проточил зад себе си охраняващото въже. След няколко секунди само бе вече влязъл.

Влязъл, но къде? Видя пред себе си всепоглъщаща тъмнина, където лъчът светлина не се отрази в нищо. Той очакваше това и в същото време бе вярвал, че няма да се случи. Изчисленията показваха, че отсрещната стена е отдалечена на десетки километри и сега собствените му очи го убеждаваха в тази истина. Докато се носеше бавно в мрака, поиска да провери здравината на осигурителното въже, каквото не бе избирал дори при първото си излизане от космически кораб. Това бе смешно. Не бе усещал замайване дори когато висеше над бездни от не една светлинна година и не един мегапарсек разстояние, така че не трябваше да го безпокоят няколко кубически километра празно пространство.

Бе съсредоточил цялото си внимание над този въпрос, когато ограничителният амортисьор в края на въжето го принуди да спре с едва доловимо отскачане. Той отклони надолу втурналия се в празното пространство лъч на прожекторната лампа, за да разгледа мястото, откъдето бе тръгнал.

Можеше да се приеме, че кръжи над центъра на малък кратер, който всъщност представлява падина в основата на друг, по-голям вдлъбнат участък. Бе ограден от цяла система наклонени плоскости и площадки; те се издигаха нагоре до границата на светлината, а правилните им геометрични форми показваха, че са изкуствени. Той видя и изходите от другите две системи въздушни шлюзове, съвсем еднакви с третата.

И това бе всичко. В обстановката нямаше нищо смайващо. Всичко наоколо напомняше на изоставена мина. Заля го вълна на разочарование; след толкова много усилия той очакваше да направи някакво драматично откритие извън границите на познатото. Тогава си спомни, че погледът му обхваща само няколкостотин метра. Навярно в мрака бяха скрити повече чудеса, отколкото очакваше да намери.

Той докладва накратко обстановката на изпълнените с безпокойство свои придружители и добави:

— Изпращам осветителна ракета. Закъснение от две минути. Готово.

Хвърли с всички сили малкия цилиндър навън или нагоре и започна да брои секундите, докато предметът изчезваше постепенно в светлината на лъча. Изгуби се от погледа му, преди да е изминала и четвърт минута. Той стигна до сто, спусна светлинния отражател пред очите си и насочи камерата. Винаги бе отчитал правилно времето; този път му оставаха още две секунди, когато светлината избухна и заля всичко. Не остана никакво място за разочарование.

Дори и милионите свещи на мощната осветителна ракета не можаха да обхванат изцяло това огромно празно пространство, но той успя да улови общия изглед и да прецени неговите гигантски мащаби. Бе застанал на дъното на кух цилиндър, широк най-малко десет километра и с неизвестна дължина. От своя наблюдателен пункт, разположен на самата централна ос, той съзря толкова много подробности по извиващите около него стени, че мозъкът му не можа да поеме повече от една незначителна частица от тях. Гледаше пейзажа на един цял свят, огрят от моментален блясък, и с усилие на волята се опитваше да го вгради в съзнанието си.

Насечените от площадки склонове на кратера се издигаха около него и се сливаха с безкрайната стена, която ограждаше небето. Но това впечатление бе невярно; той трябваше да се откаже както от земните, така и от космическите представи и да приеме нови координати.

Всъщност се намираше на върха, а не на дъното на този обърнат наопаки свят. Оттук надолу тръгваха всички посоки. Ако се отклони от центъра и се отправи към извиващата стена, която ще трябва да възприеме като нещо друго, силата на притегляне постепенно ще нараства. Във всяка точка от вътрешната повърхност на цилиндъра той ще може да стои изправен; краката му ще бъдат обърнати към звездите, а главата му ще сочи центъра на въртящия се барабан. Идеята бе достатъчно позната, тъй като още в зората на космическите полети центробежната сила е замествала липсващото притегляне. Единственото, което поразяваше тук, бяха мащабите. Диаметърът на най-голямата от всички орбитални станции, „Синксат Файв“, нямаше пълни двеста метра. Ще трябва да мине известно време, докато привикнат със сто пъти по-голяма мярка. Пейзажът в заграждащата го тръба бе изпъстрен със светли и тъмни полета, които с еднакъв успех можеха да бъдат гори, равнини, замръзнали езера или градове, но голямото разстояние и помръкващият блясък на ракетата скриваха всичко. Тесни линии, подобни на магистрали, канали или точно очертани речни корита, се преплитаха в едва различима мрежа, а някъде далече, на самата граница на видимостта, се долавяше по-тъмен пояс. Той опасваше вътрешността на целия свят подобно на огромен кръг и Нортън изведнъж си спомни за митичния Океан, който според древните хора ограждал Земята.

Навярно тук морето бе още по-странно, защото трябва да следва формата на цилиндъра. Имало ли е в него вълни, течения, приливи, отливи и риби, преди да го смрази междузвездната нощ?

Светлината се разсипа в малки пламъци и угасна — мигът на разбулването бе отминал. Но Нортън знаеше, че докато е жив, в съзнанието му ще грее тази картина. Първото впечатление нямаше да изчезне, независимо от откритията, които бъдещето ще донесе. А историята щеше да запази за него славата на човека, погледнал пръв от себеподобните си към сътвореното от една чужда цивилизация.